Пиърс Браун
Утринна звезда (15)

13.
Виещите

— Кръвогаден бяс те хваща, като те държат на тъмно — измърморва Виктра, докато ми помага да наглася лоста върху стойката на лежанката. Звукът отеква в каменния гимнастически салон. Тук всичко е оголени скелети. Метални тежести. Гуми. Въжета. Тук съм лял пот с месеци.

— Те не знаят ли коя си? — Надигам се аз и сядам.

— Я млъквай! Не си ли ти основател на Виещите? Ти въобще ли нямаш думата как да се държат с нас? — Тя ме избутва с лакът от лежанката да се настани на моето място, полага гръб ма тапицираната повърхност, изтласква ръце и се хваща за лоста. Свалям няколко от тежестите, но тя ми хвърля кръвнишки поглед и аз ги връщам, а тя наглася захвата си.

— Практически не — отвръщам.

— Добре, но сега сериозно: какво трябва да направи едно момиче, та да получи вълча наметка? — Мощните й ръце отлепят лоста от стойката и го изтласкват нагоре, а после го задвижват нагоре-надолу, докато тя говори. Над триста кила тежести! — Преди две мисии застрелях Легат в главата. Легат! Виждала съм ги твоите Виещи. Без… Рагнар те са дребосъци! Имат нужда от… повече здравеняци, ако искат да… надвият Костната конница на Адрий или… Преторианците на Суверена. — Когато довършва последната серия, тя скърца със зъби, наглася лоста без моя помощ, изправя се и насочва пръст към образа си в огледалото. Тялото й е мощно и лаконично. Широки плещи, полюшващи се в такт с горделивата й походка. — Аз съм съвършен физически образец — и на крака, и без тях. Това, че Севро не ме използва, е обвинителен акт срещу неговата интелигентност.

Завъртам очи.

— Той сигурно е обезпокоен от твоята липса на самоувереност.

Тя ме замеря с кърпа.

— И ти си същият досадник като него. Кълна се в Юпитер, ако той изтърси още нещо за моята „зараждаща се бедност“, ще му отрежа главата с кръвогадна лъжица! — Гледам я и се мъча да не се засмея. — Какво, и ти ли имаш нещо да кажеш?

— Нищичко, драга ми госпожо — казвам аз и вдигам ръце. Погледът й инстинктивно се задържа върху тях. — А сега приклякания?

Разнебитеният гимнастически салон е вторият ни дом, откакто Мики ни Извая. Седмици наред се възстановявахме в неговото болнично отделение, докато нервите й си спомнят как се ходи, а и двамата се опитвахме да поналеем отново снага под надзора на доктор Вирани. Шумна компания от Червени и един Зелен ни наблюдават от ъгъла на залата. Дори и след два месеца им е все така любопитно да видят колко вдигат двама химически и генетично усъвършенствани Безподобни белязани.

Преди две седмици Рагнар влезе и ни направи за срам. Тоя звяр и думица не обели, само почна да трупа тежести на една щанга, докато не остана къде да надене още, и я вдигна на рамене, а после ни прикани с жест да го повторим. Виктра изобщо не можа да отлепи щангата от земята. Аз успях да я вдигна до колене. А после трябваше да изслушваме как стотината идиоти, влачещи се подире му, скандират името му цял час. По-късно разбрахме, че чичо Нарол въртял залози колко повече от мен може да вдигне Рагнар. Дори и собственият ми чичо заложил срещу мен. Обаче това е добър признак, макар и останалите да не смятат така. Златните не могат винаги да печелят.

С помощта на Мики и доктор Вирани ние с Виктра отново овладяхме телата си. Но възстановяването на усета ни на терен ни отне също толкова време. Започнахме с бебешки крачки. Първата ни обща мисия навън беше набег за попълване на запасите с Холидей и дузина телохранители — те не вардеха самия набег за припаси, а мен. Не го извършихме с Виещите.

— Трябва сам да се издигнеш до отряд А, Жътварче. Да докажеш, че издържаш — потупа ме Севро по бузата. — А пък Юлии трябва сама да се докаже. — Когато се опита да й пусне ръка, тя го плесна през пръстите.

Десет набега за припаси, две мисии със саботаж и три убийства по-късно Севро най-сетне се убеди, че Холидей, Виктра и аз сме готови да действаме с отряд Б — Пъклените пепелянки, предвождани от собствения ми чичо Нарол, станал нещо като култов герой за Червените тук. Рагнар е богоподобно създание. Но чичо ми е само един стар проклетник, който се налива с пиене, пуши като комин и е необичайно добър боец. Неговите Пъклени пепелянки са пъстра сган от корави пичаги, специалисти по саботаж и кражби. Горе-долу половината са бивши Пъклолази, останалите — сбирщина от разни други полезни низшеЦветни. С тях осъществихме три мисии — унищожихме казарма и няколко комуникативни инсталации на Легионите. Не мога обаче да се отърся от чувството, че сме змия, която сама гризе опашката си. Всяка бомбардировка бива представяна изкривено от медиите на Обществото. И най-дребната щета, причинена от нас, като че докарва още легиони от Егия в мините или в малките градове на Марс.

Чувствам се преследван.

Още по-зле, чувствам се като терорист. Така преди съм се чувствал само веднъж и това беше, когато с бомба на гърдите влязох на галапразненството на Луната.

Танцьора и Теодора натискат Севро да потърси още съюзници. Да се опита да преодолее пропастта между Синовете и останалите групировки. Севро неохотно се съгласи. И тъй, малко по-рано тази седмица Пъклените пепелянки и аз бяхме изпратени в тунелите на северния континент Арабия Тера, където Червеният легион бе си изсякъл крепост в пристанищния град Исмения. Надеждата на Танцьора бе да ги привлека в лоното, след като Севро не бе успял, и може би да ги откъсна от влиянието на Хармъни. Но вместо да привлечем съюзници, открихме там масов гроб. Сив, разрушен от бомбите град, обстрелян от орбита. Още ми е пред очите онази бледа маса от струпани подпухнали тела, как се гърчат по крайбрежието. Въшки притичваха по труповете и си похапваха от тях, а дълга димна лента се виеше ли виеше нагоре към звездите — старото беззвучно ехо на войната.

Тази гледка ме преследва като призрак, ала Виктра като че се е откъснала от нея, докато се бъхти на тренировка. Избутала я е в онова просторно подземие в подсъзнанието си, където наблъсква и заключва всяко видяно зло и всяка преживяна болка. Ще ми се повече да приличах на нея. Да бях по-безчувствен и по-безстрашен. Ала докато си спомням онази димна ивица, мога да мисля само за това, че тя предхожда нещо по-страшно. Сякаш Вселената ни позволява само да зърнем края, към който сме се устремили.

Късна нощ е и огледалата са се замъглили от конденз, когато приключваме с тренировката. Къпем се под душовете и си говорим през пластмасовите прегради.

— Приеми го като признак за напредък — казвам. — Тя поне ти проговори.

— Не. Майка ти ме мрази и винаги ще ме мрази. И аз нищичко не мога да направя, да му се не види.

— Е, би могла да пробваш да си по-любезна.

— Съвсем съм си любезна — отвръща обидено Виктра, спира душа и излиза от кабинката.

Със стиснати клепачи, за да не ми влиза вода в очите, приключвам с втриването на шампоан в косата си и я изчаквам да каже още нещо. Тя нищо не казва, затова изплаквам шампоана и излизам изкъпан от кабинката. И усещам, че нещо не е наред миг преди да зърна Виктра гола на пода, с вързани зад гърба й ръце и крака и нахлупена на главата качулка. Нещо мърда зад гърба ми. Завъртам се вихрено тъкмо навреме да видя как половин дузина призрачни Наметала се придвижват, обвити от парата. После някой с нечовешка сила се врязва в мен отзад, обвива с ръце моите и ги приковава отстрани към тялото ми. Усещам дъха му по врата си. Разтърсва ме ужас. Чакала ни е намерил. Промъкнал се е вътре. Как?

— Златни! — крясвам. — Златни!

Мокър съм след душа и се изхлузвам. И подът е хлъзгав. Възползвам се от това, гърча се в ръцете на нападателя като змиорка и забивам лакът в лицето му. Разнася се сумтене. Извивам се пак и краката ми се подхлъзват. Падам и разбивам коляното си в бетонния под. Надигам се с мъка на крака и усещам как двама ме нападат отляво. С наметала са. Шмугвам се под единия и набивам рамо в коленете му. Той се катапултира над главата ми и разбива пластмасовите прегради на душа зад мен. Стисвам другия за гърлото, блокирам удар и го мятам към тавана. Още един се блъсва в мен отстрани и забива пръсти в крака ми, за да ме изкара от равновесие. Поемам, подскачам във въздуха и извивам тяло в движение от крават, което му измества центъра на тежестта и повлича и двама ни към земята. Главата му е притисната между бедрата ми. Само трябва да се извия и вратът му ще се строши. Ала още два чифта ръце ме докопват, бъхтят ме по лицето и още ръце се вкопчват в краката ми. Призрачни Наметала се диплят сред парата. Крещя, мятам се и плюя, но те са много и са гадни, подсичат сухожилията на коленете ми, та да не мога да ритам, и нервите по раменете ми, та ръцете ми да натежат като олово. После ми нахлузват качулка на главата и ми извиват ръцете зад врата. Лежа и не помръдвам, ужасѐн, и дишам тежко.

— Вдигнете ги на колене! — изръмжава електронен глас. — На колене, кърваво проклятие да ги стигне дано!

Кърваво проклятие? Да му се не види! Щом разбирам кой е, се оставям да ме вдигнат на колене. Махат качулката. Лампите не светят. По пода на банята са наредени няколко десетки свещи и те хвърлят сенки из стаята. Виктра е вляво от мен и в очите й се разгаря ярост. От вече гърбавия й нос тече кръв. Холидей е изникнала вдясно от мен. Напълно облечена, но вързана по подобен начин, тя е доведена от две фигури в черно и бутната да коленичи. На лицето й е цъфнала широка усмивка.

В банята около нас, сред парата, стоят десетима демони с боядисани в черно лица, взиращи се изпод муцуните на вълчи кожи, увиснали от главите до средата на бедрата им. Двама се подпират на стената, пострадали от бясната ми отбрана. Покрит с меча кожа, Рагнар се извисява до Севро. Виещите са дошли да вербуват нови попълнения и всяват ужас, проклети да са.

— Привет бе, копеленца грозни — изръмжава Севро, маха гласовия синтезатор и тръгва напред в тъмното, за да застане пред нас. — До ушите ми достигна, че сте ненормално безчестни, диваци и, общо взето, злонамерени твари, надарени в изкуствата на убийството, осакатяването и хаоса. Ако бъркам, кажете го сега!

— Севро, щяхме да се насерем от страх! — възкликва Виктра. — Какъв ти е проблемът, дявол те взел?

— Не скверни мига! — обажда се заплашително Рагнар.

Виктра се изплюва.

— Ти ми счупи носа!

— Практически да — отвръща Севро и извръща глава към един жилав Виещ с Червени сигли на ръцете. — Поспаливеца ми помогна.

— Ти бе, джудженце…

— Изпадна в гърчове, миличка — обажда се Чакълчето някъде сред Виещите. Не мога да различа коя е точно. Гласът й кънти между стените.

— И ако не млъкнеш, ще ти запушим устата и ще те гъделичкаме — произнася злокобно Клоуна. — Тъй че… шшшшт!

Виктра тръсва глава, ала не гъква. От тази тържественост на момента ме напушва смях. Севро продължава, крачейки напред-назад пред нас.

— Наблюдавахме ви и сега ви искаме. Ако приемете поканата ни да се влеете в нашето братство, трябва да положите клетва винаги да сте верни на свойте братя и сестри. Никога да не лъжете и никога да не предавате тези, що носят наметалото. Всичките ви грехове, всичките ви белези, всички ваши врагове сега ни принадлежат. Те са бремето, което ще споделяме. Вашите любими и вашите семейства ще минат на второ място. На първо сме ние. Ако не можете да се подчините, ако не приемате по съвест тази връзка, кажете го сега и си тръгнете.

Той чака. Дори и Виктра не продумва.

— Добре. А сега, както повеляват правилата, установени в нашата свещена книга… — той вади черно тефтерче с оръфани страници и бяла глава на виещ вълк отпред — … трябва да бъдете пречистени от предишните си клетви и да докажете, че сте достойни, преди да положите нашата клетва. — Той вдига ръце нагоре. — Нека Пречистването да започне!

Виещите отмятат глави и надават вой като безумци. А след това се завърта вихрен калейдоскоп от странности. Отнякъде гръмва музика. Държат ни все така на колене, с вързани ръце. Виещите се втурват напред. Долепят до устните ни бутилки и ние лочим, а те се разпяват с някаква шантава мелодия, Севро им задава тон с мръснишки апломб. Щом пресушавам донесената ми бутилка, Рагнар изревава доволно. Без малко да се издрайфам на момента. Течността пари и изстъргва хранопровода и корема ми. Зад мен Виктра кашля. Холидей продължава да лочи и Виещите избухват в ликуване, щом пресушава бутилката. Стоим колебливо, а те се скупчват около Виктра и скандират, докато тя пъшка и се мъчи да допие бутилката. Течността се плисва по лицето й и Виктра се закашля.

— Ти само толкова ли можеш, дъще на Слънцето? — изревава Рагнар. — Пий!

И надава възторжен вой, щом тя най-сетне пресушава пиячката, като кашля и мърмори ругатни.

— Донесете змиите и хлебарките! — изкрещява той.

Те напяват монотонно като жреци, докато Чакълчето излиза с клатушкане най-отпред, помъкнала кофа. Сбутват ни да се скупчим около кофата и на трепкащата светлина виждаме, че на дъното й кипи и се гърчи живот. Дебели лъскави хлебарки, крилати и с космати крака, пълзят около една пъклена пепелянка. Олюлявам се назад, ужасѐн и пиян, но Холидей вече е бръкнала вътре, награбва змията и плющи с нея по пода, докато тя издъхва.

Виктра само гледа втренчено Сивата.

— К’во става, бе…

— Кофата изяж или ще си го отнесеш — нарежда Севро.

— Какво изобщо значи това?!

— Кофата изяж или ще си го отнесеш! Кофата изяж или ще си го отнесеш! — нареждат те. Холидей захапва умрялата змия, разкъсва я със зъби.

— Ура! — реве Рагнар. — Тя има душа на Виещ! Ура!

Толкова съм пиян, че две не виждам. Бръквам в кофата и потръпвам, когато усещам как хлебарките плъпват по ръката ми. Награбвам една и я набутвам в устата си. Още шава. Принуждавам се да дъвча. Аха-аха ще ревна. Виктра ме гледа и й се повдига. Преглъщам, сграбчвам ръката й и я набутвам в кофата. Тя се накланя внезапно и аз твърде бавно загрявам какво значи това. Залива рамото ми с повърнато. Щом го подушвам, и аз не мога да се сдържа. Холидей продължава да дъвче и Рагнар шумно я възхвалява.

Докато довършим кофата, се превръщаме в жалка купчинка от пияна гад, цялата в буболечки и драйфано. Севро дрънка нещо пред нас и все тъй се лашка напред-назад. Може и да ми се струва. Той говори ли? Някой зад мен ме хваща за рамото и го разтърсва. Заспал ли съм?

— Това е свещеният ни текст — заявява дребничкият ми приятел. — Вие ще изучавате този свещен текст. Скоро ще го научите тоя ми ти свещен текст, ама отвсякъде. Днес обаче ви трябва да знаете само Правило номер едно на Виещите.

— Никога не се навеждай! — произнася Рагнар.

— Никога не се навеждай! — повтарят като ехо останалите и Клоуна излиза напред с три вълчи наметки.

Също като вълчата козина в Института, и тези кожи се менят според обстановката и приемат тъмен оттенък в осветената от свещи стая. Той подава едната на Виктра. Развързват я и тя се мъчи да се изправи, ала не може. Чакълчето й подава ръка да й помогне, но Виктра не се впечатлява, опитва пак, олюлява се и се свлича на коляно. После Севро коленичи до нея и й протяга ръка. Виктра я поглежда през пропитата си от пот коса и щом разбира за какво е всичко това, прихва. Поема ръката му и само с негова помощ успява да не оплете краката и да приеме наметалото. Севро го поема от Клоуна и го надипля върху голите й рамене. Погледите им се срещат и се задържат за миг, преди да се отклонят, та Чакълчето да помогне на Холидей да получи наметката си. Рагнар ми помага и надипля моята на плещите ми.

— Добре дошли, братя и сестри, сред Виещите.

Заедно Виещите отмятат глави и от гърлата им се изтръгва мощен вой. Завивам и аз и за моя изненада дочувам, че и Виктра вие, отметнала глава в мрака без задръжки. А после внезапно лампите светват ослепително. Воят утихва и се оглеждаме объркано. Танцьора влиза с тежка стъпка в банята, придружен от чичо Нарол.

— Кървав ад, каква е тази работа? — пита Нарол и оглежда хлебарките, останките от змията и шишетата. Виещите неловко се оглеждат взаимно.

— Изпълняваме таен окултен ритуал — обяснява Севро. — А вие ни прекъсвате, подчинени наши.

— Правилно — кимва Нарол, леко притеснен. — Извинете, господине.

— Един от нашите Розови откраднал дейтапада на Костен конник в Егия — обяснява Танцьора на Севро и никак не му е драго от гледката. — Открихме кой е.

— Без майтап? — възкликва Севро. — Прав ли излязох?

— Кой? — питам пиянски. — За кого говорите?

— Партньорът в сянка на Чакала — отвръща Танцьора. — Живака. Прав излезе, Севро. Нашите агенти казват, че той е в корпоративното си седалище на Фобос, но няма да се задържи задълго там. След два дни трябва да е на Луната. Там няма да можем и с пръст да го пипнем.

— Значи на ход е Операция Черна борса — казва Севро.

— На ход е — признава неохотно Танцьора.

Севро свива юмрук във въздуха.

— Да, по дяволите. Виещи, чухте човека. Почистете се, изтрезнейте, нахранете се. Имаме да отвличаме Сребърен и да срутваме икономика. — Той ме поглежда с безумна усмивка на лицето. — Адски ден ни се очертава, адски отвсякъде.