Пиърс Браун
Утринна звезда (26)

24.
Hic sunt leones

Размирици тресат Фобос. Взривове разтърсват спътника, докато с Холидей тичаме из коридорите. Златни и Сребърни се евакуират от Иглите със своите проблясващи луксозни яхти, а километри по-надолу Камарите гъмжат от банди низшеЦветни, въоръжени с оксижени, синтезни резачки, тръби, купени на черно пържачки и старомодни куршумохвъргачки. Тълпите задръстват проходите в търсене на достъп към средния сектор и Иглите, докато военният гарнизон на Обществото, разклатен от нападението над главния им щаб, се втурва да спре миграцията нагоре. Легионите разполагат с обучение и организация. Ние — с количество и изненади.

Да не споменаваме за яростта.

Без значение на колко пропускателни пункта организират блокади Сивите и колко вагонетки унищожават, низшеЦветните ще се промъкнат през пукнатините, защото това място са го построили те, защото имат съюзници между средноЦветните благодарение на Живака. Те отварят изоставени транспортни тунели, отвличат товарни кораби в индустриалния сектор, натъпкват ги с мъже и жени и ги подкарват към луксозните хангари в Иглите или дори към обществения междупланетен космодрум „Скайреш“, където товарят евакуиращи се на круизни лайнери и пътнически кораби.

Свързан съм дистанционно с охранителната система на Живака и наблюдавам как висшеЦветните се нахвърлят един върху друг като бягащи в паника говеда. Мъкнат багаж, ценни вещи и деца. ЦепоКрили и бързи изтребители от марсианския флот се стрелкат между кулите и свалят бунтовническите кораби, издигащи се от Кухината към Иглите. Отломките от разрушен съд на низшеЦветните се врязват в сводестия таван от стъкло и стомана на един от терминалите на „Скайреш“, избиват цивилни и разбиват всяка моя илюзия, че тази война ще е чиста.

С Холидей отбягваме тълпа низшеЦветни и пристигаме пред изоставен хангар в старите товарни гаражи, неизползван отпреди времето на Август. Тук е тихо и пусто. Старият пешеходен вход е заварен. Предупредителни знаци за радиация пропъждат потенциалните клошари. Но за нас вратата се отваря с плътен стон, когато модерен скенер за разпознаване по ретината, вграден в метала, регистрира моите ириси точно както каза Живака.

Хангарът представлява обширен правоъгълник, целият в прах и паяжини. В центъра на палубата стои сребриста седемдесетметрова луксозна яхта с формата на врабче в полет — изработен по поръчка във венерианските корабостроителници модел, ефектна, бърза и идеална за неприлично богат бежанец от войната. Живака я гепи от флота си, та да ни помогне да се смесим с мигриращата висша класа. Задната й товарна рампа е свалена, а вътре птицата е натоварена до пълния си капацитет с черни сандъци с печата на „Индустрия Слънце“ — крилатата пета. Всеки от тях е пълен с високотехнологични оръжия и оборудване за по няколко милиарда кредита.

Холидей подсвирва.

— Да се влюбиш направо в тия дълбоки джобове. Само горивото би струвало колкото годишната ми заплата. Двойно повече.

Прекосяваме хангара и се срещаме с пилота на Живака. Спретнатата Синя девойка чака долу до рампата. Няма вежди и е с гола глава. Лъкатушни сини черти пулсират под кожата й — синаптични линии, свързващи я дистанционно с кораба. Тя заема стойка мирно. Явно досега е нямала и представа кого ще превозва.

— Господине, аз съм лейтенант Вирга. Днес ще бъда вашият пилот. И съм длъжна да кажа, че за нас е чест да сте на борда.

Яхтата е на три нива, горното и долното са за Златни, а средното — за готвачи, прислуга и екипаж. Има четири самостоятелни каюти, сауна и кремави кожени седалки, на чиито облегалки превзето се мъдрят фини шоколадови бонбони и салфетки, в пътническия салон в дъното срещу пилотската кабина. Прибирам си един бонбон в джоба, после още два-три.

Докато Холидей и Вирга подготвят кораба, в пътническата кабина аз свалям пулсБронята си и вадя зимно оборудване от един от сандъците. Обличам впита дреха от нановлакна, много подобна на скарабКожата. Но тя не е черна, а е напръскана с бяло и изглежда мазна навсякъде освен по текстурираните петна за сцепление на лактите, ръкавиците, задните части и коленете. Изработена е за полярни температури и потапяне под вода. Освен това е петдесет кила по-лека от нашите пулсБрони, дигиталните компоненти са защитени по-добре и притежава допълнителното предимство да не са й нужни батерии. Колкото и да обичам технологиите на стойност четиристотин милиона кредита, които ме превръщат в летящ човек-танк, понякога топлите гащи са по-ценни. А и в краен случай винаги разполагаме с пулсБроните си.

Поразен съм от тишината в товарния док и в хангара, докато приключвам с връзването на ботушите. Според таймера на дейтапада ми остават още петнайсет минути. Затова сядам на ръба на рампата и провесвам крака, за да изчакам Рагнар. Вадя бонбоните от джоба си и бавно обелвам станиола. Отхапвам половината. Оставям бонбона на езика си и го чакам да се стопи както винаги. И както винаги губя търпение и го сдъвквам още преди долната му половина да се е разтопила. На Ео един бонбон й стигаше за дни наред, когато извадехме късмета да се сдобием с него.

Оставям дейтапада си на земята и наблюдавам какво предават камерите по шлемовете на приятелите ми, докато те водят моята война за Фобос. Бъбренето им се лее от високоговорителите на дейтапада и отеква в обширното метално помещение. Севро е в стихията си, търчи през централната вентилационна секция заедно със стотици Синове, които се пъхат във въздушните канали. Чувствам се виновен, че седя тук и ги гледам, но всеки от нас си има роля.

Вратата, през която влязохме, се отваря със стон и влизат Рагнар и двама от Обсидиановите Виещи. Идват направо от бойното поле и бялата броня на Рагнар е издрана и оцапана.

— Полекичка ли ги действаше глупаците, драги ми господине? — провиквам се надолу от рампата на най-тежкия си висшеЖаргон.

В отговор той мята нагоре към мен курул — усукан златен скиптър, знак на властта, полагащ се на висшето военно командване. На върха на този има пищящо банши и тъмночервено петно.

— Кулата падна — казва Рагнар. — Роло и Синовете довършват делото ми. Това са петната на подГубернатор Присцила ау Каан.

— Браво, приятелю мой — отвръщам, поемайки скиптъра в ръце. Върху него са гравирани делата на рода Каан, притежавал двете луни на Марс и веднъж последвал Белона на война. Сред великите воини и държавниците разпознавам един младеж, застанал до кон.

— Какво не е наред? — пита Рагнар.

— Нищо — отвръщам. — Познавах сина й, това е всичко. Приам. Изглеждаше що-годе свестен.

— Да си свестен, не стига — мълви безнадеждно Рагнар. — Не и за техния свят.

Изсумтявам, огъвам курула в коляното си и му го мятам обратно в знак на съгласие.

— Дай го на сестра си. Време е да тръгваме.

Той поглежда намръщен назад към хангара, проверява дейтапада си и се изнизва покрай мен в товарния трюм. Опитвам се да избърша кръвта от курула в крачола на белия си костюм, но тя само се размазва върху мазния плат и оставя червена ивица на бедрото ми. Затварям рампата зад себе си. Вътре помагам на Рагнар да свали пулсБронята и го оставям да навлече зимното облекло, а аз отивам при Холидей и Вирга, които подготвят изстрелването на яхтата.

— Запомнете, ние сме бежанци. Прицелете се в най-големия конвой, потеглящ от тук, и се залепете за тях. — Вирга кимва. Хангарът е стар и затова няма пулсПоле. От Космоса ни делят само високите пет етажа стоманени врати. Те надават тътен, когато моторите започват да ги прибират в тавана и в пода.

— Стоп! — обаждам се. Вирга съзира какво е привлякло вниманието ми само миг след мен, ръката й се стрелва към командното табло и спира вратите, преди да се отлепят една от друга и да отворят хангара към вакуума.

— Проклета да съм! — възкликва Холидей, взирайки се от пилотската кабина в малката фигурка, препречила пътя на кораба ни към Космоса. — Лъвът!

Мустанга е застанала пред кораба, осветена от фаровете ни. На ослепителната светлина косата й изглежда бяла. Тя примигва, щом Холидей в пилотската кабина угасява фаровете, и аз тръгвам към нея в сумрачния хангар. Докато се приближавам, танцуващите й очи ми правят дисекция. Те се стрелват от лишените ми от Сигли ръце към белега на лицето ми, който запазих. Какво ли вижда тя?

Дали вижда моята решителност? Моят страх?

В нея аз виждам толкова много! Момичето, в което се влюбих сред снега, вече го няма — през последните петнайсет месеца на нейно място се е появила жена. Стройна и пламенна водачка с огромна и трайна сила и застрашителен интелект. Очите й са подвижни, с тъмни кръгове от изтощение, в клопката на лице, пребледняло от дългото време, прекарано в метални коридори и по земи без почти никаква слънчева светлина. Всичко, което е тя, е там, в дълбините на очите й. Тя има ума на баща си и лицето на майка си. Притежава сдържана, заплашителна интелигентност, която може или да ти даде крила, или да те смаже на земята.

А точно до бедрото й има призрачно Наметало с охладително устройство.

Наблюдавала ни е, откакто дойдохме.

Как ли се е промъкнала в хангара?

— Я, Жътваря! — подвиква тя игриво, щом се спирам.

— Я, Мустанга! — Претърсвам с поглед останалата част на хангара. — Ти как ме намери?

Тя мръщи чело объркано.

— Мислех, че ти искаш да дойда. Рагнар казал на Кавакс къде мога да те намеря… — Гласът й заглъхва. — А… Ти не си знаел.

— Не. — Оглеждам се назад към огледалните прозорци на пилотската кабина, откъдето Рагнар трябва да ме наблюдава. Този човек е престъпил пълномощията си. Докато аз съм организирал война, той зад гърба ми е поставил моята мисия в опасност. Сега знам съвсем точно как се е чувствал Севро.

— Ти къде беше? — пита ме тя.

— При брат ти.

— Значи целта на номера с екзекуцията е била да ни накара да спрем да търсим.

Има още толкова много за казване, толкова много въпроси и обвинения, които могат да захвърчат помежду ни. Не исках да я виждам, защото не знаех откъде да започна. Какво да кажа. За какво да питам.

— Нямам време за светски беседи, Мустанг. Знам, че си дошла на Фобос да се предадеш на Суверена. Защо сега си тук и разговаряш с мен?

— Не ми говори отвисоко! — сопва ми се тя. — Не се предавах, а се помирявах. Ти не си единственият, който има дълг да закриля хора. Баща ми управляваше Марс десетилетия наред. Народът му е част от мен също толкова, колкото е част и от теб.

— Ти заряза Марс на произвола на брат си!

— Оставих Марс, за да го спася — поправя ме тя. — Ти знаеш, че всичко е компромис. И знаеш — не Марс се сърдиш, че съм изоставила.

— Трябва да се дръпнеш, Мустанг. Тук не става дума за нас. И нямам време за заяждания. Тръгвам. Затова или се мръдни, или ще отворим вратата и ще прелетим през теб.

— Ще прелетите през мен? — смее се тя. — Знаеш, че не се налагаше да идвам сама. Можеше да дойда и с телохранителите си. Можех да те причакам в засада или да докладвам за теб на Суверена, за да спася унищожената от теб възможност за мир. Ала не го направих. Можеш ли само за мъничко да се позамислиш защо? — Тя пристъпва крачка напред. — В онзи тунел ти ми каза, че искаш един по-добър свят. Не виждаш ли, че аз се вслушах? Че се присъединих към Спътниковите владетели, защото вярвам в нещо по-добро?

— И все пак се предаде.

— Защото не можех да гледам как терорът на брат ми продължава. Аз искам мир.

— Не му е времето за мир — казвам.

— Кръвогадост, ама че си тъп! Защо според теб съм тук? Защо според теб работих с Орион и задържах войниците ти на постовете им?

Вглеждам се в нея изпитателно.

— Честно, не знам.

— Тук съм, защото искам да вярвам в теб, Дароу. Искам да вярвам в онова, което ти каза в онзи тунел. Избягах от теб, защото не исках да приема, че мечът е единственият отговор. Но светът, в който живеем, е решил да ми отнеме всичко, което обичам. Майка ми, баща ми, брат ми. Няма да му позволя да ми отнеме приятелите. Няма да му позволя да ми отнеме теб.

— Какво говориш?

— Казвам, че няма да те изпусна от очите си. Идвам с теб.

Мой ред е да се смея.

— Та ти дори не знаеш къде отивам.

— Сложил си тюленова кожа. Рагнар е на борда. Открито си обявил бунт. И сега заминаваш в разгара на най-голямата битка, която Въстанието някога е виждало. Сериозно, Дароу! Не е нужно да си гений, за да заключиш, че сега с този кораб се преструваш на Златен бежанец, за да избягаш и заминеш за Валкириевите кули да молиш майката на Рагнар да ти даде войска.

Проклятие. Опитвам се да не издам изненадата си. Ето затова не исках да замесвам Мустанга. Да я поканя в играта, значи да прибавя още едно измерение, над което нямам контрол. Тя би могла да съсипе моя гамбит само с едно обаждане до брат си, до Суверена, за да им каже къде отивам. Всичко се осланя на подвеждането — враговете ми да си мислят, че съм на Фобос. Тя знае какво мисля. Не мога да позволя тя да напусне този хангар.

— И Телеманите знаят — обажда се тя, съвсем наясно с моите мисли. — Но ми омръзна да правя планове, за да се застраховам от теб. Втръсна ми от игрички. Всеки от нас отблъсна другия заради предаденото доверие. Не ти ли додея от всичко това? От тайните помежду ни? От вината?

— Знаеш, че е така. Аз разкрих докрай тайните си в тунелите на Ликос.

— Тогава нека това е нашият втори шанс. За теб. За мен. За двата ни народа. И аз искам онова, което искаш ти. А когато с тебе сме в съюз, кога сме губили? Заедно можем да изградим нещо, Дароу.

— Предлагаш ми съюз… — промълвявам тихо.

— Да! — Очите й горят. — Могъществото на Дом Август, Телеман и Аркос, обединени с Въстанието. С Жътваря. С Орион и всичките й кораби. Обществото ще трепери!

— Милиони ще загинат в тази война, знаеш го — казвам. — Безподобните белязани ще се бият до последния Златен. Ще понесеш ли това? Ще издържиш ли то да се случва пред очите ти?

— За да градим, трябва да рушим — отвръща тя. — Аз те слушах.

И все пак клатя глава. Твърде много има за превъзмогване между нас, между народите ни. Победата ще е с уговорки, ще трябва да се случи според нейните условия.

— Как бих могъл да поискам от своите бойци да се доверят на Златна армия? Как бих могъл аз да ти се доверя?

— Не можеш. Затова идвам с теб. За да докажа, че вярвам в мечтата на жена ти. Но и ти трябва да ми докажеш нещо на свой ред — че си достоен за моето доверие. Зная, че умееш да рушиш. Трябва да видя дали умееш да градиш. И какво ще изградиш. Дали ще си заслужава да пролеем кръв. Докажи го, и мечът ми е твой. Не успееш ли, пътищата ни се разделят. — Тя вирва глава насреща ми. — Е, какво ще кажеш, Пъклолазе? Искаш ли да опиташ още веднъж?