Пиърс Браун
Утринна звезда (23)

21.
Живака

— Син на Арес? — повтаря Севро и излиза на светло, та Живака да вижда лицето му. Аз си оставам в тъмното. Що за нелепо твърдение!

— Така е по-добре. Стори ми се, че те познах по гласа. Прилича на бащиния ти глас повече, отколкото сигурно ти се ще. Но да, от Синовете съм. Първият Син по-точно.

— Да ме шлакат тогава като Розово курве до ослепяване! — провиква се Севро. — Всичко това е просто недоразумение! — Той подскача напред и се навежда над Живака да му оправи робата. — Ще те измием и почистим. Ще ти дадем да се обадиш на твоите хора. Добре ли ти звучи?

— Добре, защото успяхте яката да я оплескате…

Севро забива юмрук право в месестата устна на Сребърния — интимна и твърде позната ми форма на насилие, която ме кара да потръпвам. Главата на Живака се удря в облегалката на стола. Мъжът се опитва да се отдалечи, но Севро с лекота го приклещва.

— Твойте номера тук не вървят, жабоче тлъсто!

— Не е номер…

Севро пак го удря. Живака пръсва слюнки и кръв потича от спуканата му устна. Мига и се мъчи да заглуши болката. Сигурно пред очите му са изскочили тъмни петна.

Севро небрежно му фрасва още един, а аз си мисля, че ударът е бил за мен, а не за магната, защото Севро се взира назад в тъмното, където аз стоя и гледам нагло. Все едно ми пуска под носа морална стръв, та пак да избухне сблъсък помежду ни. Моралното му кредо винаги е било елементарно: варди си приятелите, пък всички останали да вървят по дяволите.

Севро пъхва нож в устата на Живака.

— Знам, че се мислиш за хитрец, малкият — изръмжава той. — Разправяш, че си от Синовете и си въобразяваш, че пипаш много тънко. Мислиш си, че с приказки можеш да разчистиш нас, тъпите животни, от пътя си. Обаче аз тоя мач съм го играл с по-големи умници от тебе. И съм си научил урока яката. Вдяна ли? — Той изтегля ножа настрана към бузата на Живака и го кара да извърти глава към острието. Успява да разцепи лекичко ъгълчето на устата му.

— Та, каквито и да ги дрънкаш, няма да излезеш наглава с мен, тъпоглавецо. Ти си плъх. Колаборационист. И е време да пожънеш каквото си посял. Затова ще ни кажеш как да се измъкнем от тук. Дали имаш скрит кораб. Дали можеш да ни прекараш през флота. После ще ни разкажеш за плановете на Чакала, за оборудването му, за инфраструктурата му. А после ще ни предоставиш нужното оборудване за армията ни. — Погледът на Живака се стрелка ту към ножа, ту към лицето на Севро.

— Размърдай си мозъка бе, дивак малък — изръмжава Живака, когато Севро вади ножа от устата му. — Ти откъде смяташ, че Фичнър е взел парите за…

— Не споменавай името му! — Севро насочва пръст в лицето на мъжа. — Не смей да му произнасяш името!

— Аз познавах баща ти…

— Защо тогава той нито веднъж не те е споменал? Защо Танцьора не те познава? Защото лъжеш!

— Та защо им е на тях да знаят за мен? — пита Живака. — В бурята не връзваш две лодки една за друга.

Думите му са удар в корема. Фичнър каза точно същото, когато ми обясняваше защо не ми е казал за Тит. Със смъртта му Синовете загубиха голяма част от техническите си възможности. Ами ако корпусът на Синовете на Арес всъщност представлява два корпуса? НизшеЦветните и висшите? И ги държат разделени, в случай че някой от тях се компрометира? Аз така бих постъпил. Той ми обеща по-добри съюзници, ако отида на Луната. Съюзници, които да помогнат за издигането ми в Суверен. Този може да е един от тях. Един от тези, които са избягали след смъртта на Фичнър, и са се откъснали от заразеното тяло на Синовете.

— Какво търсеше Матео в спалнята ти? — питам предпазливо.

Живака се взира в тъмното и се чуди чий ли глас му говори, ала сега в очите му има страх, не само гняв.

— Ти как… как узна, че е бил в спалнята ми?

— Отговаряй! — сритва го Севро.

— Навредихте ли му? — пита разярен Живака. — Навредихте ли му?

— Отговаряй! — повтаря Севро и го зашлевява.

Живака трепери от гняв.

— Той беше в спалнята ми, защото ми е съпруг. Ах, ти, кучи сине! Той е един от нас! Само да сте му навредили…

— От колко време ти е съпруг? — питам.

— От десет години.

— Къде беше той преди шест години? Когато работеше с Танцьора?

— Беше в Йорктон. Той е мъжът, обучил приятеля ти, Севро. Той обучи Дароу. Ваятелят създаде тялото. А Матео извая човека.

— Той казва истината. — Излизам на светло, та Живака да види лицето ми. Той се вторачва в мен, шокиран.

— Дароу. Ти си жив. Аз… си мислех… че е невъзможно.

Обръщам се към Севро.

— Той е от Синовете на Арес.

— Защото е уцелил правилно няколко факта? — изръмжава Севро. — Ама ти говориш сериозно!

— Ти си жив — мърмори Живака на себе си и се опитва да проумее ставащото. — Как така? Той те уби.

— Той казва истината — повтарям.

— Истината? — Севро мърда челюсти, все едно е налапал хлебарка. — Ама какво значи това, бе, да му се не види? Ти как може да го знаеш? Мислиш си, че можеш да изкопчиш истината от някоя акула като тоя, дето върти разни задкулисни далавери! Той си ляга с половината Безподобни белязани в Обществото! Той не е само тяхна маша, той им е приятелче! И те разиграва също като Чакала. Като е от Синовете, защо ни е зарязал? Защо не се свърза с нас, като умря Татенцето?

— Защото корабът ви потъваше — казва Живака, все така объркано взрян в мен. — Бойните ви групи бяха компрометирани. Нямаше как да знам доколко дълбоко е проникнала заразата. Още не знам как те откри Чакала, Дароу. Единствената ми връзка с низшеЦветните бойни групи беше Фичнър. Точно както и аз бях връзката му с висшеЦветните бойни групи. Как бих могъл да се свържа, като не знаех дали самият Танцьор не те е издал, за да се отърве от Фичнър?

— Танцьора никога не би постъпил така — казва Севро подигравателно.

— Аз отде да го знам? — пита Живака, разстроен. — Не познавам човека!

Севро клати глава, потресен от абсурда.

— Имам видеоклипове. Разговори между мен и баща ти.

— Няма да те пусна и да припариш до дейтапад! — отсича Севро.

— Пробвай го — казвам. — Накарай го да го докаже.

— Веднъж се срещнах с майка ти, Севро — бърза да съобщи Живака. — Името й бе Брин. Беше Червена. Ако не бях от Синовете, откъде да знам това?

— Би могъл да го научиш по десетина начина. Доказва говна с лайна — отвръща Севро.

— Аз мога да те изпитам — казвам. — Ако си от Синовете, ще знаеш това. Ако принадлежиш на Чакала, би се възползвал от това знание. Къде се намира Тинос?

Живака се усмихва до уши.

— На петстотин километра южно от Термично море. На три километра под старата минна връзка станция „Венго“. В изоставена минна колония, записите за която бяха изтрити от вътрешните сървъри на Обществото от моите хакери. В сталактитите бяха издълбани кухини с лазерни бормашини Ахарон-19 от моите фабрики — спирални коридори, за да се запази целостта на структурата. Аталийският хидрогенератор бе изграден по планове, разработени от моите инженери. Тинос може и да е Градът на Арес, но го проектирах аз. Платих го аз. И аз го построих.

Севро се олюлява, онемял от изумление.

— Баща ти работеше за мен, Севро — казва Живака. — Първо за консорциума за тераформиране на Тритон, където се запозна с майка ти. А после… по не дотам легални начини. По онова време не бях онова, което съм днес. Имах нужда от Златен. От стабилен Безподобен белязан и цялата законова закрила, която това осигурява. Човек, който да ме притежава и е склонен да играе грубо с конкурентите ми. Без счетоводни ведомости, нали се сещаш.

— Казваш, че баща ми го е играл наемник? За теб?

— Казвам, че го играеше убиец. Аз се разраствах. А на пазара имаше съпротива срещу този ръст. Затова пазарът трябваше да поотвори място. Мислиш си, че всички Сребърни играят на сигурно и законно? — Той се кикоти. — Някои може би да. Но бизнесът в едно връзкарско капиталистическо общество е занаят за акули. Спреш ли да плуваш, другите ще ти вземат храната, а тялото ти ще го изядат. Аз давах на баща ти пари. Той наемаше екип и работеше дискретно. Вършеше каквото ми беше нужно да се свърши. Докато не открих, че използва ресурсите ми за свой страничен проект. Синовете на Арес.

В устата му тези думи звучат като подигравка.

— Но ти не го издаде? — питам скептично.

— Златните лекуват размириците, както лекуват рака. Щяха да изрежат и мен. Бях попаднал в клопка. Но той не искаше аз да съм в клопка. Искаше съучастник в конспирацията. И постепенно го постигна. И така — ето ни и нас.

Севро се отдалечава и се опитва да проумее това.

— Ама… Ние… ние измирахме като мухи! А ти си бил тук горе… и си опъвал своите Розови. Побратимявал си се с врага. Ако бе един от нас…

Живака вирва нос и си възвръща изгубената от побоя самоувереност.

— Тогава какво щях да направя, господин Барка? Кажете, моля! Въз основа на обширния ви опит във врътките?

— Щеше да се бориш редом с нас.

— С какво? — Той чака отговор, но отговор не идва. Севро е загубил ума и дума. — Имам лична охрана от трийсет хиляди души за мен и моите компании. Но те са пръснати от Меркурий до Плутон. И тези хора не са моя собственост. Те са Сиви на договор. Само част са притежавани от мен Обсидиани. Оръжията ги имам, обаче нямам мускули да се бия с Безподобни белязани. Ти луд ли си? Аз използвам меката сила, не грубата. Тя беше от компетенцията на баща ти. Дори и някой маловажен Дом би могъл при пряк сблъсък да ме изтрие от лицето на земята.

— Ти притежаваш най-голямата софтуерна компания в Слънчевата система — казва Севро. — Това значи хакери. Имаш заводи за боеприпаси. Разработка на военна техника. Можеше да шпионираш Чакала за нас. Да ни дадеш оръжия. Хиляда неща можеше да вършиш.

— Мога ли да бъда прям?

Смръщвам се.

— Ако някога е имало момент…

Живака се обляга назад и се взира надменно в Севро над гърбавия си нос.

— Аз съм Син на Арес от над двайсет години. Това изисква търпение. Далновидност. Ти си такъв от няма и година. И виж какво стана. Вие, господин Барка, сте лоша инвестиция.

— Лоша… инвестиция?

Звучи абсурдно, излязло от устата на мъж, прикован за метален стол, от чиито устни капе кръв. Но нещо в очите на Живака успява да придаде сила на думите му. Той не е жертва. Той е титан от друга плоскост. Господар на собствените си владения. Равен, изглежда, по гениалност на своеобразния гений на Фичнър. И много по-сложна личност, и по-нюансирана, отколкото бих очаквал. Но се въздържам от топли чувства към този човек. Двайсет години той е оцелявал чрез лъжа. Всичко е постановка. Сигурно дори и това.

Кой е истинският човек под това лице на булдог?

Какво го тласка? Какво иска той?

— Наблюдавах. Чаках да те видя какво ще направиш — обяснява той на Севро. — Да те видя дали и ти си от същото тесто като баща си. Но после екзекутираха Дароу… — Той ме поглежда, все още объркан по тази част. — Или поне го инсценираха, а ти се държа като момченце. Започна война, която не можеше да спечелиш, не ти достигаха инфраструктура, оборудване, координационни системи, линии за доставка. Пусна пропаганда — Извайването на Дароу — по световете, по мините, с надеждата за… за какво? Велико въстание на пролетариата? — Той се засмива подигравателно. — А аз си мислех, че разбираш от война! Въпреки всичките си недостатъци баща ти бе визионер. Обеща ми нещо по-добро. А какво ни даде вместо това синът му? Етническо прочистване. Ядрена война. Обезглавявания. Погроми. Цели градове, попилени от нервозни групи Червени бунтовници и репресии от страна на Златните. Раздори. С други думи, хаос. А хаосът, господин Барка, не е онова, в което инвестирах из. Той вреди на бизнеса, а което е вредно за бизнеса, е вредно и за човечеството.

Севро преглъща бавно, усеща тежестта на думите.

— Направих онова, което трябваше — казва той и звучи жалко. — Което никой друг не би свършил.

— Нима? — Живака се навежда гадно напред. — Или вършеше каквото ти се иска? Заради наранените си чувства? Защото ти се щеше да плющиш с камшика?

Севро е изцъклил очи. Мълчанието му ме ранява. Искам да го защитя, но той трябва да чуе това.

— Ти си мислиш, че не съм се борил, но аз се борех — продължава Живака. — Мнението на Суверена за Чакала след твоето бягство като че се влоши.

— Защо? — питам.

— Не знам. Но съзрях възможност в това. Доведох тук Виргиния ау Август и представителите на Суверена да договорим мир, който да връчи на Виргиния АрхиГубернаторството на Марс, да отстрани Чакала от властта и да го тикне в затвора до живот. Не такъв край желаех. Но ако онова, което виждаме на Чакаловия Марс е показателно за нещо, то той представлява най-голямата заплаха за световете и за дългосрочните ни цели.

— И все пак ти, на първо място, му помогна да консолидира властта — казвам.

Живака въздиша.

— По онова време го мислех за по-малка заплаха от баща му. Сгреших. Както и ти. Той трябва да бъде отстранен.

Значи Чакала е бил предаден от двама свои съюзници.

— Обаче плановете ти за съюз засега се прешлакват.

— Да, действително. Но аз не жаля за загубени възможности. Ти си жив, Дароу, а това означава и че това въстание е живо. Означава, че мечтата на Фичнър, мечтата на жена ти, все още не си е отишла от този свят.

— Защо? — пита Севро. — Кървав ад, защо ти е изтрябвала на теб война? Ти си най-богатият човек в системата. Ти не си анархист.

— Не. Аз не съм анархист, комунист, фашист, плутократ, нито дори демократ, ако става въпрос. Моите момчета, не вярвайте на онова, което ви разправят в училище. Правителството никога не е решението, но почти винаги то е проблемът. Аз съм капиталист. И вярвам в усилията, в прогреса и в изобретателността на нашия вид. В неспирната еволюция и напредък на нашия вид въз основа на честната конкуренция. Факт е, че Златните не искат човекът да продължава да се развива. Откакто са поели властта, те задушават напредъка, за да крепят своя рай, и това е в реда на нещата. Обвили са се в мит. Напълнили са величествените си океани с чудовища, които да ловуват. Спретнали са си свои собствени Мраколесове и Олимпи. Имат брони, които ги превръщат в летящи богове. И те защитават тази нелепа вълшебна приказка, като държат човечеството замразено във времето. Обуздават изобретателността, любопитството, подвижността на обществото. Промяната е заплаха за това. Вижте къде се намираме. В Космоса. Над планета, която ние сме оформили. Ала живеем в Общество, моделирано според премъдростите на разни педофили от Бронзовия век. Подхвърляме си митология, като че тия дивотии не са били измислени край огъня от някой атически земеделец, вкиснат заради това, че животът му е гаден, скотски и кратък. Златните твърдят пред Обсидиановите, че са богове. Но не са. Боговете творят. Ако са нещо Златните, те са вампирски крале! Паразити, които смучат от вратните ни вени. Аз искам Общество, свободно от тая фашистка пирамида. Искам да отвържа синджира на свободния пазар за богатства и идеи. Защо хора трябва да блъскат в мините, когато можем да построим роботи и те да се трудят за нас? Защо изобщо трябва да стоим в тая Слънчева система? Заслужаваме повече от онова, което ни е дадено. Но първо Златните трябва да паднат, а Суверенът и Чакала — да умрат. И вярвам, че вие сте знамението, което очаквах, господин Андромед.

Поглеждам облечените си в ръкавици ръце.

— Аз платих за Сиглите ви. Аз платих за костите, очите, плътта ви. Вие сте плод на ума на моя най-добър приятел. Ученик на моя съпруг. Сборът от Синовете на Арес. И затова моята империя е на ваше разположение. Моите хакери. Моите екипи за охрана. Транспортните ми средства. Компаниите ми. Целите са ваши. Без резерви. Без задължения. Без застрахователни полици. — Той поглежда Севро. — Господа, с други думи казано, аз съм навит докрай.

— Много хубаво! — Севро изръкоплясква подигравателно на Живака. — Дароу, той само се опитва да те купи, та да може да избяга.

— Може би — казвам. — Но вече не можем да гръмнем бомбите.

— Бомби ли? — пита Живака. — За какво говорите?

— Заложихме експлозиви в рафинериите и на товарните докове — обяснявам.

— Това ли ви е планът? — Живака поглежда ту единия, ту другия от нас, все едно сме луди. — Не можете да го сторите! Имате ли представа докъде ще доведе това?

— До икономически срив — казвам. — Симптомите му включват девалвация на фондовите активи, замразяване на банковите заеми, рухване на местни банки, евентуално стагфлация. И сгромолясване на обществения ред. Имай ни малко уважението, като ни говориш. Да не сме дилетанти или хлапаци! И планът беше наш.

— Беше? — Севро отстъпва на крачка от мен. — Значи го оставяш да диктува какво да вършим.

— Нещата се промениха, Севро. Трябва да направим преоценка. Имаме нови придобивки.

Приятелят ми се взира в мен, сякаш не може да ме познае.

— Нови придобивки? Той ли?

— Не само той. Орион — казвам. — Така и не си ми казал, че Мустанга се е свързала с теб.

— Защото щеше да се оставиш да те манипулира — отвръща той без извинение. — Както преди. Както сега се оставяш и на него. — Той се замисля и когато решава, че си е изяснил въпроса, ме посочва с пръст. — Страх те е! Нали? Страх те е да натиснеш спусъка. Страх те е от грешки. Най-сетне имаме шанс да пуснем кръв на Златните, а ти искаш преоценки. Искаш време, за да обмислим възможностите. — Вади детонатора от джоба си. — Това е война! Нямаме време. Можем да вземем с нас това копеле, но не и да изпуснем този шанс.

— Стига си действал като терорист! — изръмжавам. — Ние сме нещо повече.

Гледам го отвисоко вбесен. Дружбата ми с него трябва да е най-силната и лишена от сложности. Но заради загубата всичко между нас се е изкривило. И у него болката се е наслоила на толкова много пластове. Толкова много страх, контраобвинения и вина са се натрупали и у двама ни. Някога наричаха Севро моя сянка. Но той вече не е сянката ми. И мисля, че тези няколко часа му се гневя, защото те го доказват. Той е самостоятелен човек, със свои възходи и падения. Мисля също и че е озлобен към мен, защото не се върнах като Жътваря. Върнах се като непознат за него човек. А сега, когато се опитвам да бъда желаната от него сила, силата, която взема решенията, той се съмнява в мен, защото усеща слабост, а това винаги го е плашело.

— Севро, дай ми детонатора — казвам студено.

— Не. — Той отваря щита на детонатора и открива червения щифт вътре в защитния калъф. Ако го натисне, хиляда килограма мощни експлозиви ще избухнат по целия Фобос. Няма да унищожат спътника, но ще разрушат икономическата му инфраструктура. Хелият няма да тече с месеци. С години. И всички страхове на Живака ще се сбъднат. Обществото ще пострада, ала и ние — също.

— Севро…

— Заради теб убиха баща ми — казва той. — Заради теб убиха Куин и Пакс, и Бурена, и Харпията, и Лея, защото се мислеше за по-умен от всички. Защото не уби Чакала, когато можеше. Защото не уби и Касий, когато можеше. Но за разлика от тебе, мен не ме е шубе.