Пиърс Браун
Утринна звезда (34)

32.
Ничия земя

Небето има цвят на кръв под нокътя на мъртвец, когато отлитаме от Кулите. Този път сме пленници, приковани по корем върху зловонни кожени седла като багаж. Очите ми сълзят, докато ги шиба вятърът от долната тропосфера. Грифонът пляска с криле, мускулите играят по плещите му и разпенват въздуха. Накланяме се настрани и виждам как ездачите обръщат маскираните си лица към небето, за да зърнат слабата светлинка на Фобос. Притъмняващото небе проблясва в бяло и златно, докато корабите горе се бият. Значи Севро е пленил кораби. Но колко? Достатъчно ли? Моля се мълчаливо той да остане невредим, а също Виктра и Виещите.

Мустанга беше права. Думите не можаха да убедят Алия. И сега летим към Асгард — като неин дар за боговете, за да подсигури тя бъдещето на своя народ. Така е казала на Сефи. А мълчаливата й дъщеря ме хвана за веригите и с помощта на личните телохранители на майка си повлече мен, Мустанга и Холидей към хангара, където чакаха нейните Валкирии.

Сега, часове по-късно, прелитаме над земя, създадена от гневни, млади богове. Трагична и сурова, Антарктика била замислена като наказание и като изпит за предците на Обсидиановите, посмели да въстанат против Златните след двеста години под тяхна власт. Място, толкова дивашко, че по-малко от шейсет процента от Обсидиановите доживяват зрялост по данни на Съвета за Качествен контрол.

Тази отчаяна борба за живот ги лишава от шанс да развият култура и да постигнат обществен напредък точно както са били лишени от същото и номадските племена от ранното Средновековие. Земеделците създават култура. Номадите водят войни.

Деликатни признаци на живот изпъстрят голата пустош. Блуждаещи стада зубри. Огньове по планинските хребети, блещукащи през пролуките в огромните порти на Обсидиановите градове, издълбани в скалите, където хора събират припаси и се гушат зад стените си в навечерието на дългия зимен мрак. Летим часове наред. Ту заспивам, ту се будя, тялото ми е изнурено. Не съм мигнал, откакто споделихме пастата с Рагнар в уютната ни бърлога в търбуха на онзи мъртъв кораб. Как толкова много се промени тъй бързо.

Будя се от рева на рог. Рагнар е мъртъв. Това е първата мисъл, която ми идва в главата.

Събуждането в скръб ми е познато.

Още един рог прозвучава — ездачките на Сефи затварят пролуките и се сплотяват в стегнат строй. Издигаме се сред море от пепелявосиви облаци. Пред мен Сефи се е привела над юздите и яко пришпорва грифона си към надигащия се мрак. Измъкваме се от облаците и виждаме Асгард, реещ се сред сумрака. Това е планина, откъсната от земята от боговете и увиснала по средата между Бездната и ледения свят долу. Седалище на Аезир. Докато Олимп бе ярко тържество на сетивата, това е заплаха, надвиснала над покорена раса.

Каменно стълбище, несигурно и привидно без подпори, се издига от планините долу. Пътят на петната. Пътеката, по които всички млади Обсидианови трябва да минат, ако искат да спечелят благоволението на боговете, да донесат чест и богатство на племената си, като станат слуги на Всеобщата майка Смърт. Долината на Падналите долу е осеяна с тела. Замръзнали могили от струпани жени и мъже в земя, където мършата никога не се разлага и само индустрията на гарваните може да произвежда скелети както трябва. Този път се изминава в самота. Ние също трябва да поемем по него, ако Обсидиановите имат намерение да достигнат до планината.

Ето това е нужно, за да уплашиш тези великани. Сега чувствам страха у Сефи. Тя никога не се е изкачвала по Пътя на петната. Нито един Опетнен не може да остане сред народа на Кулите или в друго племе. Всички биват избирани от Златните да им служат. Майка й никога не би я пуснала да премине през изпитанията. Тя има нужда от дъщеря, която да я наследи.

За разлика от Олимп, Асгард е защитен със сериозни мерки за сигурност. Електронни предаватели издават високочестотни звуци, които карат тъпанчетата на грифоните да кървят от разстояние два километра. Високозаряден пулсЩит по-наблизо е способен да накара водата в тялото на всеки човек или животно да заври. За Обсидиановите това е черна магия. Но днес сензорите не работят благодарение на Живака и неговите хакери, а камерите и дроновете, следящи приближаването ни, са слепи за нас и вместо това показват кадри, заснети преди три години — същото като със сателитите. Има само един начин да получиш аудиенция от боговете и той е по Пътя на петната през храма „Устата на сянката“.

Кацаме на страховития планински връх под Асгард, където Пътят на петната е привързан за земята. Черен храм е приклекнал над стълбището като властна стара вещица. Опустошен е от времето и вятърът руши фасадата му.

Смъкват ме от седлото и се строполявам на леда, краката ми са изтръпнали след дългото пътешествие. Валкириите ме чакат да се изправя с помощта на Мустанга.

— Мисля, че е време — казва тя. Кимвам и оставям Валкириите да ни подкарат подир Сефи към черния храм. Вятър духа през устите на триста трийсет и три каменни лица, пищящи от фасадата на храма, затворници под черния камък, безумните им очи отчаяно молят за свобода. Минаваме под черната арка. Снегът се търкаля по пода.

— Сефи… — казвам и жената бавно се извръща да ме погледне. Не е измила братовата си кръв от косата си. — Може ли да поговоря с теб? Насаме? — Валкириите изчакват безмълвната си водачка да кимне, преди да издърпат назад Мустанга и Холидей. Сефи навлиза навътре в храма. Следвам я с всички сили, доколкото ми позволяват оковите, и влизаме в дворче, открито към небето. Студът ме разтриса. Сефи ме гледа, обляна от странната виолетова светлина на това място. Търпеливо чака да заговоря. За пръв път ми хрумва, че и тя проявява към мен не по-малко любопитство, отколкото аз — към нея. И това също ме изпълва с увереност. Тези тъмни очички са любознателни. Те виждат пукнатините в нещата. В хората, в бронята, в лъжите. Мустанга излезе права за Алия — тя не желаеше да слуша. Подозирах го, преди да влезем в тронната й зала, но трябваше да сторя всичко възможно. А и да ни беше изслушала, Мустанга никога не би се доверила на Алия Снежноврабка да поведе Обсидианите в нашата война. Щях да спечеля един съюзник и да загубя друг. Но Сефи… Сефи е последната ми надежда.

— Къде отиват те? — питам я сега. — Питала ли си се някога? Мъжете и жените, които твоят клан дава на Боговете? Надали вярваш в онова, което ти казват те — че ги издигат като воини. Че им дават неизказани богатства за това, че служат на безсмъртните.

Чакам я да отговори. Тя, разбира се, мълчи. Ако за това не мога да я убедя, то значи вече сме си живи умрели. Но Мустанга също като мен смята, че с нея имаме някакъв шанс. Поне по-голям, отколкото въобще сме имали с Алия.

— Ако вярваше в боговете, нямаше да дадеш обет за мълчание, когато Рагнар се е издигнал. Другите са ликували, но ти си ридала. Защото знаеш… нали? — Правя крачка към жената. Тя е само малко по-висока от мен. По-мускулеста е от Виктра. Бледото й лице има почти същия цвят като косата й. — Ти усещаш черната истина в сърцето си. Всички, напуснали леда, стават роби.

Бръчки набраздяват челото й. Опитвам се да не губя набраната инерция.

— Брат ти беше Опетнен, Син на Кулите. Той беше титан. Той се възкачи, за да служи на боговете, но с него се държаха не по-добре, отколкото с едно ценно куче. Сефи, те го караха да се бие в ями! Залагаха за живота му! Твоят брат, онзи, който те научи на имената на леда и вятъра, който беше най-великият син на Кулите от своето поколение, бе притежание на друг човек.

Тя поглежда нагоре към небето, където звездите блещукат във виолетово-черния здрач. Колко нощи се е взирала нагоре и се е питала какво ли е станало с големия й брат? Колко ли лъжи си е казвала, та да може да заспива нощем? Сега, когато тя вече знае какви ужаси е преживял, всички онези случаи, в които го е търсила с поглед към звездите, й се струват още по-ужасни.

— Майка ти е била онази, която го е продала — възползвам се аз от възможността. — Продала е сестрите ти, братята ти, баща ти. Всеки, напуснал земята ви, е бил продаван в робство. Като моя народ. Знаеш какво са казали пророците, пратени от брат ти. Аз бях роб, ала въстанах срещу господарите си. Брат ти въстана с мен. Рагнар се върна тук, за да ви поведе с нас. Да освободи народа ви от оковите. И умря за това. За теб. Доверяваш ли му се достатъчно, че да повярваш на последните му думи? Достатъчно ли го обичаш?

Тя ме поглежда — белтъците на очите й са се зачервили от гняв, който явно е дремал отдавна. Сякаш е знаела от години за двуличието на майка си. Питам се какво ли е чула, докато е слушала две и половина десетилетия. Питам се дали майка й някога й е казвала истината. На Сефи й предстои да стане царица. Може би това е ритуалът на Посвещение — предаването на знанията за действителното им положение. Може би Сефи дори е подслушала аудиенцията ни при Алия. Нещо в нейния поглед ме кара да го повярвам.

— Сефи, ако ме предадеш на Златните, властта им ще продължи и брат ти ще се е жертвал напразно. Ако светът е такъв, какъвто ти харесва, то не предприемай нищо. Но ако виждаш, че е увреден, че е несправедлив, рискувай! Нека ти покажа тайните, които майка ти пазеше от теб. Нека ти покажа доколко са смъртни боговете. Нека ти помогна да почетеш брат си.

Тя се взира в снега, докато той се носи по земята, вглъбена в мисли. После кимва отмерено, вади железен ключ от ездаческото си наметало и прави крачка към мен.

Стъпалата на Пътя на петната са студени и ветровити, и дяволски се издигат към небето през облаците. Но те са само стъпала. Изкачваме се по тях без вериги, маскирани като Валкирии — костни ездачески маски, боядисани в синьо, ездачески наметала и ботуши, които са ми твърде големи. Всички тях ни ги дадоха назаем три жени, останали назад да пазят грифона пред храма. Сефи ни води, още осем Валкирии вървят подире ни. Когато стигаме върха и виждаме комплекса от черно стъкло на Златните връз билото на реещата се в небето планина, краката ми треперят от усилието. Общо кулите са осем и всяка принадлежи на някого от боговете. Те обкръжават централното здание — пирамида от тъмно стъкло. Асгард е разположен като спиците на колело — тънки мостове свързват сградите двайсет метра над неравната снежна земя. Между нас и комплекса на Златните се издига втори храм във формата на великанско пищящо лице — този път голямо колкото крепостта на Марс. Пред храма е разположен малък квадратен парк, в чийто център се издига разкривено черно дърво. Пламъци тлеят сред клоните му, а сред тях се кипрят бели цветове, недокоснати от огъня. Валкириите си шептят, уплашени от магията.

Сефи внимателно откъсва от дървото едно цвете. Пламъците обгарят краищата на кожените й ръкавици, но тя държи белия цвят във формата на сълза. При докосване той се разширява и потъмнява, става кървавочервен, а после увяхва и се превръща в пепел. Никога не съм виждал нищо подобно. Нито пък ми дреме особено за хвърлянето на прах в очите. Много е студено за тези работи. В снега пред нас разцъфва кървавочервен отпечатък от крак. Сефи и нейните Валкирии остават неподвижни, с протегнати ръце и закривени пръсти, жест за защита от злите сили.

— Просто кръв, скрита в камъка — казва Мустанга. — Не е истинска.

И все пак Валкириите са обзети от страхопочитание, когато още отпечатъци от стъпки започват да се появяват по земята и да ни водят към устата на бога. Те се споглеждат уплашено. Дори и Сефи пада на колене, щом стигаме до стълбището в основата на храмовия вход. Подражаваме й и притискаме носове в камъка. Гърлото на великанското лице се отваря и навън с клатушкане излиза съсухрен старец.

— Вие сте луди! — надава вой той. — Луди гарги сте да се изкачите по стълбите в навечерието на зимата! — Тоягата му тупа по земята при всяка негова крачка. Опитва се да придаде важност на думите си. — Кост и смръзнала кръв, само това ще остане! За изпитание за Петната ли сте дошли да се молите?

— Не — избоботвам на най-добрия си Нагал. И да издържим изпитанието за Петната сега, това с нищо няма да ни помогне. Ще видим боговете чак като ни татуират лицата. А да оцелееш в изпитание за Опетнен, е нещо, за което дори и Рагнар смяташе, че не съм подготвен. Има само още един начин да докарам боговете при мен. Да хвърля стръв.

— Не? — пита Виолетовият, объркан.

— Дошли сме да поискаме от боговете да ни приемат.

Всеки миг някоя от Валкириите може да ни издаде. Само една дума е нужна. От напрежението раменете ми са се схванали. Единственото, което поддържа разума ми, е знанието, че Мустанга е тук с мен, готова е да прегъне коляно до мен на върха на тази проклета планина. Това трябва да значи, че не съм изперкал напълно. Поне се надявам да е така.

— Значи наистина си луд! — заявява Виолетовият. Вече сме му доскучали. — Боговете идват и си отиват. В Бездната, в морето долу. Но те не дават аудиенции на смъртни. Защото какво е времето за създания като тях? Само Опетнените са достойни за обичта им. Само Опетнените издържат на треската, щом ги съзрат. Само рожбите на леда и най-тъмната нощ.

Кърваво проклятие, как ме дразни!

— Кораб от желязо и звезди падна от Бездната — казвам. — Полетя надолу с огнена опашка и падна сред върховете близо до Валкириеви кули. Прогори небето като кръв.

— Кораб? — пита Виолетовият, този път крайно заинтересуван, както и предполагахме.

— От желязо и звезди — отвръщам.

— Откъде знаете, че не е било видение? — пита хитро Виолетовият.

— Докоснахме желязото със собствените си ръце.

Виолетовият мълчи, мислите му препускат — скрити някъде зад тези вълшебни очи. Обзалагам се, че той знае, че комуникационните им системи са изключени. Че господарите му нямат търпение да чуят за паднал кораб. Последното, което е видял, преди Живака да блокира всичко, може би е била моята реч. Сега този прост Виолетов, този актьор, пратен сред пустошта, за да участва във фарс пред простите варвари, знае новина, за която господарите му не подозират. Той е получил ценни сведения и когато го осъзнава, очите му алчно се присвиват. Сега му е времето да поеме инициативата и да се издигне в очите на господарите си.

Колко тъжно е, че алчността надеждно превръща хората в глупаци.

— Доказателства имате ли? — пита той нетърпеливо. — Всеки може да каже, че е видял кораб на боговете да пада. — Колебливо, със страх от прокарваната от мен измама, но и с огромно презрение към жреците, Сефи изважда от торбата си моя бръснач. Обвит е в тюленова кожа. Тя го полага на земята под формата на камшик. Виолетовият се усмихва предоволен. Вади кърпа от джоба си и се опитва да го грабне от земята, но Сефи го издърпва с тюленовата кожа.

— Това е за боговете! — изръмжавам. — Не за техните палета!