Пиърс Браун
Утринна звезда (10)

8.
У дома

Сам съм, далеч от ужаса, стоя безтегловен и чист на път, ухаещ на мъх и на пръст. Нозете ми докосват земята, ала не я усещам под тях. И от двете ми страни се простира обрасла с треви и шибана от ветровете пустош. Далечни мълнии огряват небето. По ръцете ми няма Сигли. Докосвам лъкатушния каменен зид, прострял се и пред мен, и зад мен. Кога ли съм закрачил? Нейде в далечината над запалени дърва се вие дим. Вървя по пътя, ала чувствам, че нямам избор. Иззад едно възвишение ме призовава глас:

О, гроб и брачна зала, в земята прокопани,

дом, вечно бдящ над мен, където и да ида!

О, чуйте, близки мои там долу във недрата,

що Персефона вас ви отведе под земята!

От всинца най-злочест по сетния си път

и аз ще сляза долу, щом дойде ми редът.

Пристигна ли обаче последен, най-препатил,

надявам се да дойда като скъп приятел

при вас, о, мили татко и мамо, скъпи братко.

И тримата в смъртта познахте ми ръката.

Телата ви умивам…

Гласът е на чичо ми. В Долината ли съм? Предсмъртният ми път ли е това? Невъзможно. В Долината няма болка, ала болки измъчват тялото ми. Нозете ми парят. Ала все тъй чувам гласа му напред и той ме тегли в мъглата. Мъжът, който ме научи да танцувам след смъртта на баща ми, който ме оварди и ме прати при Арес, а сам той загина в минна шахта и сега живее в Долината.

Мислех, че Ео ще излезе да ме посрещне. Или баща ми. Не Нарол.

— Чети, чети — прошепва друг глас. — Доктор Вирани каза, че той ни чува. Само трябва да намери обратния път. — Дори и докато вървя, усещам легло под себе си. Въздухът наоколо нахлува в дробовете ми хладен и свеж. Чаршафите са меки и чисти. Мускулите по краката ми играят, все едно ги жилят пчелички. И с всяко ужилване светът от сънищата гасне и душата ми се приплъзва обратно в тялото.

— Е, като ще му четем на тоя тулуп, то дай да е нещо като за Червени, а не тия префърцунени Виолетови простотии.

— Танцьора каза, че това му е много любимо.

Очите ми се отварят. Лежа в легло. Бели чаршафи, в ръцете ми са забити системи. Под чаршафите докосвам електродите колкото мравки, залепени по краката ми, за да провеждат ток през мускулите и да се борят с атрофията. Стаята представлява пещера, отрупана в безпорядък с научна апаратура, машини и терариуми.

Значи, в края на краищата, съм чул насън чичо Нарол. Ала той не е в Долината — жив-живеничък е. Седи до леглото ми и примижава, вторачил се в една от вехтите книги на Мики. Прошарен е и жилав дори за Червен. Мазолестите ръце се опитват да пипат деликатно крехките хартиени страници. Сега е оплешивял, ръцете и вратът му са покрити с тъмен загар. Ще трябва да е на четирийсет и една години. Изглежда по-възрастен. И още по-голям дивак. Излъчва дебнеща опасност, още по-зъбата заради релсовия пистолет в кобура на бедрото му. На черното му военно яке, върху откъснатата и обърната емблема на Обществото, е избродиран Секач — с червен връх и златна основа.

Мъжът е бил на война.

До него седи майка ми — прегърбена и крехка след получения удар. Колко пъти съм си представял Чакала над нея с клещи в ръце? А тя през цялото време е била на сигурно място. Разкривените й пръсти държат игла и конец — кърпят дупките по дрипави чорапи. Не са чевръсти като едно време. От старост и болести пипа по-бавно. Изнуреното тяло не съответства на вътрешната й същност. Там тя се възправя, същинска Златна на ръст, с мощна, досущ Обсидианова снага.

Докато я гледам как седи и диша кротко, вглъбена в задачата си, ми се иска да я закрилям повече от всичко на света. Искам да я изцеля. Да й дам всичко онова, което никога не е имала. Толкова я обичам, че не зная какво да кажа. Какво да сторя, та да й покажа колко я обичам.

— Майко… — прошепвам.

И двамата вдигат очи. Нарол се вцепенява на стола. Майка ми захлупва с длан ръката му и бавно се изправя до леглото ми. Крачи бавно и предпазливо.

— Здравей, рожбо.

Тя стои над мен и погледът й ме залива с обич. Дланта ми е по-едра от главата й, но аз нежно я докосвам по лицето, сякаш сам на себе си да докажа, че е жива. Проследявам бръчките, вдълбани от очите към слепоочията й. Като момче не я харесвах толкова много, колкото харесвах баща ми. Тя понякога ме биеше. Плачеше сама и се преструваше, че няма нищо. А сега искам само да я слушам как тананика, докато готви, нищо друго не искам. Искам само онези тихи нощи, когато имахме покой и бях дете.

Искам да върна времето назад.

— Съжалявам… — чувам се да произнасям. — Много съжалявам…

Тя ме целува по челото и допира глава до моята. Мирише на ръжда, на пот и масло. Така мирише у дома. Тя ми казва, че съм неин син. Няма за какво да се извинявам. Тук нищо не ме заплашва. И ме обичат. Семейството е тук — Кийран, Лиана, децата им. Чакат да ме видят. Ридая неудържимо и споделям цялата болка, която самотата ме принуди да трупам в себе си. Сълзите са по-дълбокомислен език от думите, които може да издума устата ми. Когато тя ме целува отново по темето и се дръпва, вече съм изтощен. Нарол застава до нея и ме прихваща над лакътя.

— Нарол…

— Здрасти бе, копеленце — изтърсва той. — Още си си цял бащичко, а?

— Мислех те за мъртъв — казвам.

— А, не. Смъртта си гризна от мен, а после ми изплю обратно кървавия задник. Рече, че имало народ за трепане и че трябвало било да се спасява някакъв щурак, дето с него сме били една кръв. — Той ми се ухилва отвисоко. До стария белег на устните му се мъдрят още два.

— Чакахме те да се свестиш — обажда се майка ми. — Два дена минаха, откакто те докараха със совалката.

Още усещам дима от изгоряла плът да дращи гърлото ми.

— Къде сме? — питам.

— В Тинос. Градът на Арес.

— Тинос… — прошепвам и рязко се надигам. — Севро… Рагнар…

— Живи са! — изсумтява Нарол и ме бутва назад да легна. — Недей, че ще ти изскочат тръбите и ще ти се разкъса реПлътта. Доктор Вирани те кърпи с часове след оная кървава баня при бягството. Костната конница уж трябваше да е в радиуса на електромагнитния импулс, ама не беше. В тунелите ни съдраха на парчета. Рагнар е единствената причина да си още жив.

— Ти си бил там?

— Според тебе кой водеше сондажния екип, дето проби до Атика? Беше кръвта на Ликос — Ламбда и Омикрон!

— А какво стана с Виктра?

— По-полека бе, момче. — Той натиска с длан гърдите ми, за да ме спре пак да стана. — Тя е при доктора. Същото важи и за Сивата. Живи са и сега ги кърпят.

— Трябва да ме провериш, Нарол. Кажи на докторите да ме проверят за проследяващи устройства. За импланти. Може да са ме пуснали нарочно да намеря Тинос… Трябва да се видя със Севро.

— Ой! По-полека, казах! — сопва ми се Нарол. — Проверихме те. В тебе имаше два импланта, ама и двата електромагнитният импулс ги беше изпържил. Не са те проследили. А пък Арес го няма тука. Още е навънка с Виещите. Върна се само да докара ранените и да се наплюска. — Вълчите наметала бяха почти дузина. Значи е вербувал хора. Паламидата ни предаде, но Викс спомена Чакълчето и Клоуна. Чудя се дали и Шибаната мутра е с тях.

— Арес все не го свърта — казва майка ми.

— Има много работа, а Арес е само един — отвръща отбранително Нарол. — Още търсят оцелели. Скоро ще си дойдат. Сутринта, ако извадят късмет. — Майка ми го прострелва със сърдит поглед и той млъква.

Отпускам се обратно в леглото, изцеден от разговора с тях. От това, че ги виждам. Едва успявам да сглобя някое изречение, а имам толкова много за казване. Толкова много непознати чувства бликат в мен. И най-накрая само седя там и дишам учестено. Майчината ми обич изпълва стаята, ала при все това чувствам и движението на мрака отвъд пределите на този миг. Той настъпва към това семейство. Мислех, че съм загубил и сега се боя, че не мога да бъда закрилник. Враговете ми са твърде силни и твърде много. А аз съм твърде слаб. Тръсвам глава и прокарвам палец по свития й юмрук.

— Мислех, че никога повече няма да те видя.

— И все пак ето те тук. — Произнася го така, че прозвучава някак студено. Такава си е майка ми, все нейните очи остават сухи, когато и двамата мъже едва връзват и думица. Все се питах как съм оцелял в Института. По дяволите, хич не беше заради баща ми. Той беше нежен човек. Майка ми, тя ми е дала този гръбнак. Железния. И аз стискам здраво ръката й, сякаш един толкова простичък жест би могъл да изкаже всичко това.

На вратата леко се почуква и Танцьора подава глава вътре. Дяволски красив както винаги, той е единствен и неповторим сред живите Червени, красавец и в старостта. Чувам как кракът му леко се тътри подире му в коридора. И майка ми, и чичо ми му кимват почтително. Нарол с уважение отстъпва настрана, когато той идва до леглото ми, ала майка ми не помръдва от мястото си.

— Този Пъклолаз комай не ще да е приключил още. — Танцьора стисва ръката ми. — Ама адски ни уплаши.

— Кърваво проклятие, радвам се да те видя, Танцьоре.

— И аз тебе, момчето ми. И аз тебе.

— Благодаря ти, задето си се погрижил за тях. — Кимвам към майка ми и чичо. — И задето си помогнал на Севро…

— Семейството е за това! — казва той. — Ти как си?

— Болят ме гърдите. И всичко останало.

Той се позасмива.

— То няма как. Вирани вика, че оная щуротия, дето са ти я били Накамурите, без малко да те прати на оня свят. Получил си инфаркт.

— Танцьоре, а Чакала откъде разбра? Всеки ден съм се питал. Разнищих докрай какви следи съм му оставял. Издал ли съм се?

— Не си се издал ти — отвръща Танцьора. — Хармъни те издаде.

— Хармъни… — прошепвам. — Тя не би го сторила… Тя мрази Златните. — Но още докато го произнасям, се досещам колко безразсъдна е нейната омраза. Как сигурно е жадувала за мъст, след като не взривих бомбата, дадена ми от нея да убия Суверена и останалите на Луната.

— Тя смята, че ние сме продали нашия бунт — казва Танцьора. — Че допускаме твърде много компромиси. Тя каза на Чакала кой си.

— Той е знаел, когато бях в кабинета му. Когато му връчих дара…

Той кимва уморено.

— Присъствието ти доказа твърденията й и затова Чакала ни остави да спасим нея и останалите. Доведохме я обратно в базата и само час преди да пристигнат неговите усмъртителни отряди, тя се изпари.

— Фичнър умря заради нея. Той й даваше цел… Разбирам как е могла да предаде мен, ала него? Арес?

— Тя откри, че е Златен и тогава го предаде. Трябва да е дала на Чакала координатите на базата. — Арес бе нейният герой. Нейният бог. След като децата й загинали в мините, той осмислил живота й, дал й за какво да се бие. А сетне тя открила, че той е врагът и уредила убийството му. Мисълта, че той е загинал заради това, ме смазва.

Танцьора тихомълком ме оглежда. Ясно е, че не отговарям на очакванията му. Майка ми и Нарол го наблюдават почти със същото внимание, както и мен, и стигат до същия извод.

— Знам, че не съм като едно време — изричам бавно.

— Не, момче. Минал си през ада. Не е това.

— А какво е тогава?

Той и майка ми се споглеждат.

— Сигурна ли си?

— Той има нужда да знае. Кажи му — отвръща тя и Нарол също кимва.

Танцьора все така се колебае. Оглежда се за стол. Нарол се втурва да му донесе и го наглася до леглото. Танцьора му кимва за благодарност, а после се навежда над мен и събира длани.

— Дароу, твърде дълго търпя хора да крият неща от теб. Затова оттук нататък искам да ти осигуря пълна прозрачност. Допреди пет дни те мислехме за мъртъв.

— То така си и беше, почти.

— Не. Не, искам да кажа, че спряхме да те търсим преди девет месеца.

Ръката на майка ми стисва моята.

— Три месеца след залавянето ти Златните те екзекутираха по холото за държавна измяна. Извлякоха момче, наглед досущ като теб, на стъпалата на Цитаделата в Егия и изчетоха списък с престъпленията ти. Преструваха се, че все още си Златен. Опитахме се да те освободим. Но това беше клопка. Загубихме хиляди бойци. — Погледът му се задържа върху устните ми, върху косите ми. — Той имаше твоите очи, твоите белези, лицето ти! Кърваво проклятие! И ние трябваше да гледаме как Чакала ти отсече главата и разруши твоя обелиск на Марсово поле.

Гледам ги и не разбирам съвсем.

— Скърбяхме за теб, рожбо — изрича майка ми с изтънял глас. — Целият клан и целият град. Аз сама поведох Заглъхващата погребална мелодия и погребахме ботушите ти в дълбоките тунели оттатък Тинос.

Нарол скръства ръце и се опитва да се заслони от спомена.

— Той беше досущ като теб! Същата походка. Същото лице. Стори ми се, че те гледам как умираш пак.

— Вероятно е било плътоМаска или са Изваяли някого, а може и дигитални ефекти да са били — обяснява Танцьора. — Сега вече няма значение. Чакала те уби като Ауреат, не като Червен. Глупаво щеше да е да разкрият самоличността ти. С това щяха да ни дадат оръжие. И вместо това ти издъхна като поредния Златен, въобразил си, че може да стане крал. За назидание.

Чакала бе обещал, че ще стори зло на обичните ми хора. И сега виждам как дълбоко ги е наранил. Фасадата на майка ми се е пропукала. Цялата скръб, която тя бе притаила у себе си, се сгъстява в очите й, докато се взира в мен. Виновността е изопнала лицето й.

— Предадох те — изрича тя тихо, пресекливо. — И аз се предадох.

— Ти нямаш вина — отвръщам. — Нямало е как да знаеш.

— Севро знаеше — казва тя.

— Той така и не спря да те търси — обяснява Танцьора. — За луд го мислех. Твърдеше, че не си мъртъв. Усещал го бил. Ако си умрял, щял да разбере. Дори го помолих да предаде ръководството на някой друг. Твърде много безразсъдство проявяваше в тия негови издирвания.

— Ама те намери, копелето му — вметва Нарол.

— Да — потвърждава Танцьора. — Намери те. Тука сбърках. Трябваше да повярвам в теб. И в него — също.

— Ти как ме намери?

— Теодора разработи операция.

— Тя тук ли е?

— Работи за нас в разузнаването. Тая жена има връзки. До ушите на някои от информаторите й в клуб Перла стигнало, че Рицарите Олимпийци превозвали пратка от Атика до Луната за Суверена. Севро бе убеден, че пратката си ти и вложи грамадна част от ресурсите ни в тази атака, похаби две от дълбоките ни предимства…

Докато говори, гледам как майка ми се взира в една пращяща крушка на тавана и сякаш е далеч — далеч от тук. Как ли й се струва всичко това? Какво ли е за една майка да види детето си, сломено от други? Да види болката, изписана с белези по кожата му, изречена в мълчания, в погледи, взрени в далечното? Колко майки са се молили за синовете, за дъщерите си да се върнат от война само за да разберат, че те са пленници на войната, че светът ги е отровил и нивга вече няма да бъдат същите?

Девет месеца майка ми ме е жалила. Сега тъне във вина, че се е предала, и в отчаяние, докато слуша как войната отново ме поглъща и знае, че е безпомощна да я спре. В миналото съм смачкал толкоз много хора, за да получа онова, което си въобразявах, че искам. Ако това е последният ми шанс да живея, искам да сторя всичко както трябва. Длъжен съм.

— Обаче сега истинският проблем не е снаряжението, войници ни трябват…

— Танцьоре… спри — казвам.

— Да спра? — Той се мръщи объркано и поглежда Нарол. — Какво не е наред?

— Нищо нередно няма. Но за това ще поговоря с тебе утре сутринта.

— Сутринта? Дароу, светът под краката ти се клати. Загубихме контрол над останалите Червени групировки. Синовете няма да оцелеят до края на годината. Трябва да те информирам за цялата ситуация. Имаме нужда да се върнеш при нас…

— Танцьоре, аз съм жив — казвам и си мисля за всички въпроси, които искам да задам. За войната, за приятелите ми, как са ме разпарчетосали, за Мустанга. Но това може да почака. — Ти разбираш ли изобщо какъв съм късметлия? За това, че съм способен пак да ви видя, всички вас, на този свят? Не съм виждал и брат си, и сестра си от шест години! Значи утре ще изслушам сведенията ти. Нека утре войната ме вземе пак. Ала тази вечер принадлежа на семейството си.

 

 

Чувам децата още преди да стигнем до вратата и се чувствам като гост в нечий сън. Непригоден за детския свят. Обаче по въпроса аз нямам думата и майка ми изтиква инвалидната ми количка напред в сбутано спално помещение, задръстено от железни легла, деца, врява и мирис на шампоан. Пет деца от моята кръв, току-що излезли от душа, ако мога да съдя по косата им и пръснатите по пода сандалки, се боричкат на едно от леглата — двете по-височки деветгодишни са се съюзили срещу двете шестгодишни и едно мънинко херувимче — момиченце, което постоянно набива главички в крака на най-голямото момче. Той още не я е и забелязал. Шестото дете в стаята го помня от онзи път, когато посетих майка си в Ликос. Момиченцето, което не можеше да заспи, от Кийрановата челяд. От друго легло тя гледа останалите деца над лъскавата си книжка с басни и първа ме забелязва.

— Тати! — провиква се тя, опулила очи. — Тати…

Кийран играе на зарове с Лиана и щом ме вижда, подскача.

След него и Лиана.

— Дароу! — Той се втурва към мен и спира досами инвалидния ми стол. Сега и той е брадясал. Преполовил е двайсетте. Раменете му вече не са прегърбени като едно време. Очите му излъчват добрина, която навремето смятах, че го прави глуповатичък, но сега изглежда храбра до безумие. Той самият се сеща да махне на децата си да дойдат.

— Риган, Айро, деца! Елате да се запознаете с малкото ми братче! Елате, запознайте се с чичо си!

Децата неловко се нареждат около него. В дъното на стаята се засмива бебе и една млада майка се надига от леглото си, където го е кърмила.

— Ео? — прошепвам. Жената е видение от миналото. Дребна, със сърцевидно лице. Косата й е гъста и сплъстена, от ония коси, които се накъдрят от влагата, същата като на Ео. Но това не е Ео. Очите й са по-малки, носът й — елфически. Тук изяществото е повече от огъня. И тя е жена, а не момиченце като жена ми. Сега е на двайсет години по мои изчисления.

Всички се взират странно в мен.

Чудят се полудял ли съм.

Всички освен Дио, сестрата на Ео, чието лице разцъфва в усмивка.

— Извинявай, Дио — бързам да кажа. — Изглеждаш… досущ като нея.

Тя не позволява да изпаднем в неловкост, пресича извиненията ми с молба да замълча и казва, че по-мило нещо не бих могъл да кажа.

— А кой е това тогава? — питам за бебето в ръцете й. Косите на момиченцето изглеждат нелепо. Ръждивочервени и вързани с връзка на кукуригу, те стърчат право от темето й като антенка. Тя ме гледа възбудено с тъмночервените си оченца.

— Това дребосъче ли? — пита Дио и се приближава до количката ми. — О, това е човек, с когото искам да те запозная, откакто Диана ни каза, че си жив. — Тя поглежда с обич брат ми. Жегва ме ревност. — Първородната ни щерка. Искаш ли да я подържиш?

Да я подържа ли? Не… Аз…

Пълничките ръчички на момиченцето се протягат към мен и преди да успея да отскоча, Дио го бутва в скута ми. Момиченцето се вкопчва в пуловера ми и сумти, докато се върти и усуква, за да се намести върху крака ми, както й се харесва. Пляска с ръчички и се смее. Няма си и понятие какъв съм аз или защо ръцете ми са покрити с толкова белези. Радва им се колко са големи. Радва се и на Златните сигли. Награбва палеца ми и се опитва да го ухапе с беззъбите си венци.

Нейният свят е чужд на ужасите, които познавам. Детето вижда само обич. Кожата й е бледа, допирът й до моята е мек. Тя е направена от облаци, а аз — от камък. Очите й са големи и сияйни като майчините й. По изражението си и по тънките си устни прилича на Кийран. Да живеехме друг живот, тя можеше да е моето дете от Ео. Мисълта, че най-накрая заедно ще са брат ми и нейната сестра, а не ние, би разсмяла жена ми. Ние бяхме кратка буря, която бързо щеше да отшуми. Но може би за Дио и Кийран това ще трае дълго.

 

 

Дълго след като светлините из целия комплекс помръкват, за да се намали натоварването на генераторите, аз седя с чичо и брат ми на масата в дъното на стаята и слушам как Кийран ми разказва за новите си задължения — как се учи от Оранжевите да обслужва цепоКрили и совалки. Дио отдавна си е легнала, но ми остави малката и тя сега спи в прегръдките ми и току шава насам-натам, накъдето я отведат сънищата й.

— Тук всъщност не е чак такава мизерия — обяснява Кийран. — По-добре е от теснотията там долу. Имаме храна. Водни душове. Край с промивките! Над нас имало езеро, разправят. Кърваво проклятие, това душовете са направо нещо ослепително! Децата са влюбени в тях! — Той гледа децата си в сумрака. Спят по две в легло и кротко помръдват. — Трудното обаче е да не знаеш какво ги чака. Ще станат ли миньори някога? Дали ще работят в Паяжинотъкачницата? Все съм си мислел, че тъй ще стане. Че предавам нещо на идните поколения — мисия, занаят. Чуваш ли? — Кимвам. — Май ми се искаше синовете ми да станат Пъклолази. Като тебе. Като тате. Обаче… — Той свива рамене.

— Сега нищо не е останало там от онова, дето ти е хващало окото — заявява чичо Нарол. — Като знаеш, че са те настъпили, животът ти е празен.

— Да — отвръща Кийран. — Пукни на трийсет, та ония да доживеят до сто. Кърваво проклятие, не е право тъй! Искам само за децата ми да има и нещо повече, братко. — Той се взира напрегнато в мен и аз си спомням как майка ми ме попита какво ще последва след революцията. Що за свят създаваме? Това ме запита Мустанга. За това Ео никога не се бе замисляла. — Трябва за тях да има и нещо повече от това. А аз обичам Арес както всеки друг. На него дължа живота си и живота на децата си. Ала… — Той поклаща глава, иска му се да каже и още нещо, ала усеща тежестта на вперения в него Наролов поглед.

— Кажи де — подканям го.

— Не знам дали той е наясно какво ще дойде. Затова се радвам, че се върна, малко братче. Знам, че ти имаш план. Знам, че можеш да ни спасиш.

Казва го с такава вяра, с такова доверие.

— Имам план, разбира се — отвръщам, защото знам, че това има нужда да чуе. Но докато брат ми доволно си пълни наново чашата, чичо улавя погледа ми и разбирам, че той прозира лъжата, и двамата усещаме напора на мрака.