Пиърс Браун
Утринна звезда (38)

36.
Разпивка

Оставям Севро с Рагнар и се сблъсквам с Виктра в коридора. Късно е. Минава полунощ, а тя току-що пристига от Фобос, за да помага в координацията на последните приготовления за общи действия на охраната на Живака, Синовете и новия ни флот, командването над който й връчих, докато отново се обединим с Орион. Това решение също дразни Танцьора. Страх го е, че давам твърде много власт на Златните, които може да имат скрити мотиви. Присъствието на Мустанга може да е капката, от която чашата ще прелее.

— Как се справя той? — пита ме Виктра за Севро.

— По-добре — отвръщам. Не са се виждали, откакто произнесох своята реч на Фобос. Той беше по корабите, а тя координираше всичко от безопасно място — от кулата на Живака. — Но ще се радва да те види.

Щом чува това, тя се усмихва противно на волята си и ми се струва, че дори поруменява.

— Ти къде отиваш? — пита тя малко по-енергично, отколкото трябва.

— Да се уверя, че Мустанга и Танцьора още не са си откъснали главите взаимно.

— Благородно, ала си закъснял.

— Какво е станало? Всичко примно ли е?

— Това, предполагам, е относително. Танцьора е в щаба и плещи в унес за комплексите за превъзходство на Златните, за тяхната наглост и прочее. Не съм го чувала да псува толкова. Не останах дълго, а и той не ми каза много. Знаеш, че не съм му точно любимка.

— А на теб Мустанга не ти е точно любимка.

— Нищо против момичето нямам. Тя ми напомня за дома. Особено предвид новите съюзници, които ни доведе. Но просто си мисля, че е двулична малка фльорца. Това е всичко. Ала най-добрите коне са тези, които те хвърлят веднага. Не мислиш ли?

Смея се.

— Не съм убеден това прикрита нападка ли беше или не.

— Беше.

— Знаеш ли къде е тя?

Личицето на Виктра се натъжава.

— Противно на популярното мнение аз не зная всичко, миличък. — И ме подминава, за да се шмугне при Севро, като пътьом ме потупва по главата. — Но на твое място бих проверил в бюфета на третия етаж.

— А ти къде отиваш? — питам.

Тя се усмихва дяволито.

— Гледай си работата!

 

 

Намирам Мустанга в бюфета, приведена над метална бутилка заедно с чичо Нарол, Кавакс и Даксо. Десетина членове от неговата ложа на Пъклените пепелянки са се разположили по другите маси, пушат горелки и напрегнато подслушват Мустанга. Тя е качила краката си на масата, използва Даксо за облегалка и разказва на другите двама от компанията история от Института. Като влязох, не ги видях, защото грамадните Телемани ги затулваха, но брат ми и майка ми също седят там и слушат разказа й.

— … и аз, разбира се, викам за Пакс.

— Това е синът ми — напомня Кавакс на майка ми.

— … и той се задава откъм хълма, повел колона от членове на моя Дом, и Дароу и Касий усещат как земята се тресе и скачат с писъци в езерото, където киснаха с часове, вкопчени един в друг, разтреперани до посиняване.

— До посиняване! — избухва Кавакс в гръмовен детински смях и подслушващите Синове не успяват да запазят самообладание. Макар и Златен, трудно е да не харесаш Кавакс ау Телеман. — Сини като боровинки, Софокъл. Нали така? Дай му още една, Диана. — Майка ми търкулва желирано бонбонче по масата към Софокъл, който с нетърпение чака до бутилката да я налапа.

— Какво става тук? — питам и оглеждам бутилката, от която брат ми налива в чашите на Златните.

— Момето ни разправя истории — избоботва Нарол през облак от горелков пушек. — Сръбни едно.

Мустанга сбърчва нос срещу пушека.

— Какъв отвратителен навик, Нарол! — възкликва тя.

Кийран забива поглед в майка ми.

— От години им го разправям и на двамата!

— Здравей, Дароу! — Даксо става да ми стисне ръката. — За мен е удоволствие да те видя този път без бръснач в ръка. — И той ме бодва по рамото с дългия си пръст.

— Даксо, извинявай за всичко онова. Мисля, че съм ти задължен, задето си се погрижил за хората ми.

— Грижите главно Орион ги полагаше — казва той и очите му светват, а после се връща грациозно на мястото си. Брат ми е запленен от този мъж и ангелите, татуирани по главата му. И как да не е запленен? Даксо е два пъти по-тежък от него, безупречен и с по-учтиви обноски и от Розов като Матео, за когото чувам, че се възстановява добре на един от корабите на Живака и е във възторг от новината, че съм жив.

— Какво стана с Танцьора? — питам Мустанга.

Бузите й пламват и тя се смее на въпроса.

— Ами той като че не си пада по мен особено. Но не се безпокой, ще дойде.

— Пияна ли си? — смея се аз.

— Малко. Почвай да наваксваш. — Тя смъква краката си на земята, за да отвори място до себе си на пейката. — Тъкмо бях стигнала дотам, където ти се бори с Пакс в калта. — Майка ми ме наблюдава мълчаливо и по устните й играе усмивчица — знае каква паника трябва да се е разразила вътре в мен в този момент. Твърде шокиран от гледката — двете половини на живота ми, сблъскали се не под мой надзор, аз присядам неспокойно и слушам как Мустанга доразказва историята. След всичко, което излезе наяве, съм забравил колко чаровна е тази жена. Колко лек и непринуден характер има. Как привлича другите, като ги кара да се чувстват важни, нарича ги по име и им внушава усещането, че са били забелязани. Омагьосала е и чичо ми, и брат ми. Личи и възхитата на Телеманите от нея. Мъча се да не се изчервя, когато майка ми ме вижда как я зяпам с обожание.

— Но стига за Института! — заявява Мустанга, след като обяснява най-подробно как с Пакс сме се дуелирали пред нейния замък. — Диана, обеща да ми разкажеш история за Дароу като малък.

— Дай оная за газовия джоб — предлага Нарол. — Де да беше Лоран тук…

— Не, не тая — възразява Кийран. — Какво ще кажете за…

— Аз се сетих за една — прекъсва майка ми мъжете. Започва бавно, леко заваля думите. — Когато Дароу беше малък, три-четири годишен, баща му му даде един стар часовник, подарък от неговия баща. Едно такова пиринчено чудо с колело вместо дигитални цифри. Помниш ли го? — Кимвам. — Прекрасно беше. Най-любимата ти придобивка. И години по-късно, след смъртта на баща му, Кийран се разболя и взе да кашля. В мините дажбите от лекарства все не достигаха. И затова трябваше да ги вземаме от Гамите или Сивите, но всичко си имаше цена. Не знаех как да платя, но после Дароу един ден се прибира, носи лекарството и не ще да каже как се е сдобил с него. Ала близо месец по-късно гледам, един от Сивите гледа колко е часът на онзи стар часовник.

Забивам поглед в ръцете си, ала усещам как ме гледа Мустанга.

— Май е време за сън — казва майка ми. Нарол и Кийран възразяват, тя се прокашля и става. Целува ме по главата по-дълго, отколкото обикновено. После докосва Мустанга по рамото и излиза с куцукане, подпряна на брат ми. Хората на Нарол тръгват с тях.

— Голяма работа е тая жена! — казва Кавакс. — И много те обича.

— Радвам се, че се запознахте така — казвам му, а после се обръщам към Мустанга. — Особено за теб.

— Как така?

— Без аз да се опитвам да контролирам всичко. Като миналия път.

— Да, голяма беля стана, бих казал — обажда се Даксо.

— А това ми се струва точно както трябва — казвам.

— Съгласна съм, така е. — Мустанга се усмихва. — Де да можех да те запозная с моята. Щеше да ти хареса повече, отколкото баща ми.

Връщам й усмивката и се питам какво ли е това между нас. Мисълта, че трябва да му давам определение, ме ужасява. Има някаква лекота, която присъствието й носи. Но се боя да я попитам какво мисли тя. Боя се да повдигна темата от страх, че ще разруша тази малка илюзия за мир. Кавакс се прокашля неловко и мигът отминава.

— Значи срещата с Танцьора не мина добре? — питам.

— Боя се, че не — отвръща Даксо. — Негодуванието е вкоренено дълбоко в душата му. Теодора беше по-открита, но Танцьора е… безкомпромисен. И то войнствено.

— Той е шифър — изяснява Мустанга, налива си пак и потръпва от качеството на пробата. — Трупа информация от нас. Не би споделил нищо от онова, което вече не знам.

— Съмнявам се и ти самата да си била особено открита.

Тя прави гримаса.

— Не, но съм свикнала да карам другите да бъдат открити вместо мен. Той е умен. А това значи, че ще е трудно да го убедим в желанието ми нашият съюз да сполучи.

— Значи искаш да сполучи.

— Благодарение на семейството ти, да — казва тя. — Ти искаш да изградиш свят за тях. За майка си, за децата на Кийран. Разбирам това. Когато… реших да преговарям със Суверена, и аз се опитвах да сторя същото. Да закрилям онези, които обичам. — Пръстът й опипва резките по масата. — Не виждах свят без война, освен ако ние не капитулираме. — Погледът й попада върху лишените ми от Сигли ръце, плъзва изпитателно по голата плът, все едно там се крие тайната на всяко възможно наше бъдеще. Може и да е така. — Но сега го виждам.

— Сериозно ли говориш? — питам. — За всички ли важи това?

— Само семейството има значение — казва Кавакс. — А ти си от семейството ни. — Даксо поставя изящна ръка на рамото ми. Дори и Софокъл като че разбира колко сериозен е този момент и отпуска глава на крака ми под масата. — Не си ли?

— Да — кимвам аз с благодарност. — От семейството ви съм.

С напрегната усмивка Мустанга вади листче от джоба си и го побутва към мен.

— Това е честотата на комуникатора на Орион. Не зная къде са те. Сигурно в пояса. Зададох им елементарна директива: причинявайте хаос. Според онова, което дочух от дърдоренето на Златните, точно това правят. Ако ще сваляме Октавия, Орион и корабите й ще са ни нужни.

— Благодаря ви — казвам на всички. — Не мислех, че някога ще ни се падне втори шанс.

— Нито пък ние — отвръща Даксо. — Нека бъда откровен с теб, Дароу: има един тревожен въпрос. И той е твоят план. Замисълът ти да използваш ноктоСонди и с тяхна помощ Обсидианите да нахлуят в ключови градове по целия Марс… Ние смятаме това за грешка.

— Сериозно? — питам. — Защо? Трябва да изтръгнем неговите силови центрове, да повлечем след себе си населението.

— С баща ми не споделяме вярата в Обсидианите, която като че имаш ти — казва предпазливо Даксо. — Твоите намерения надали ще имат значение, ако ги пуснеш да се развихрят срещу населението на Марс.

— Варвари — казва Кавакс. — Те са варвари.

— Сестрата на Рагнар…

— Тя не е Рагнар! — възразява Даксо. — Тя е една непозната. И като чух какво е сторила със Златните пленници… Не можем по съвест да приемем план, който ще пусне Обсидианите да се вихрят в марсианските градове. Снахите на Аркос също няма да го подкрепят.

— Разбирам.

— Има и още една причина да смятаме плана за несъвършен — обажда се Мустанга. — Не се разправя подобаващо с брат ми.

— Мой приоритет е Суверенът — казвам. — Тя е най-голямата заплаха.

— Засега. Но имай вяра в брат ми. Той е по-умен от теб. И от мен. — Дори и Кавакс не оспорва това. — Виж какво стори той. Ако умее да играе играта, ако знае променливите стойности, той дни наред ще седи в ъгъла и ще проиграва наум възможните ходове, контраходове, външни намеси и изходи. Той така разбира забавлението. Преди смъртта на Клавдий и преди да ни пратят да живеем в различни домове, той стоеше все на закрито — и в дъжд, и в слънце, и редеше пъзели, съставяше лабиринти на хартия и ме приканваше отново и отново да стигна до центъра, когато се връщах от езда с баща ми или от риболов с Клавдий и Пакс. И когато успявах да стигна до центъра, той се смееше и разправяше каква умна сестра имал. Никога не се замислях над това, докато един ден не го видях след това сам в стаята му. Той си мислеше, че никой не го гледа. Пищеше и се удряше по лицето, самонаказваше се, че е изгубил от мен.

Следващия път, когато ме покани да стигна до центъра на лабиринт, се престорих, че не мога, ала това не мина пред него. Все едно знаеше, че съм го видяла в стаята му. Не онова вглъбено в себе си, ала симпатично момче, което виждаха всички. Видяла го бях такъв, какъвто в действителност беше. — Тя затаява дъх и свива рамене, за да прокуди мисълта. — Накара ме да довърша лабиринта. И като успях, се усмихна, похвали ме колко съм умна и си тръгна.

— Следващия път, когато нарисува лабиринт, не можах да стигна до центъра, колкото и да се мъчех. — Тя помръдва притеснено на стола. — Той само ме гледаше как се мъча, полегнал сред моливите си на пода. Като стар и зъл дух в порцеланова кукличка. Така съм го запомнила. Така го виждам сега, когато си мисля как уби баща ни.

Телеманите слушат в злокобно мълчание — и те се страхуват от Чакала също толкова, колкото и аз.

— Дароу, той никога няма да ти прости, че го победи в Института. Че го накара да си отреже ръката. Никога няма да прости на мен, че го съблякох гол и ти го докарах. Ние сме неговата мания, също както и Октавия, както беше и баща ни. Затова, ако си мислиш, че той просто ще забрави как Севро влезе с танцова стъпка в цитаделата му с ноктоСонда и те открадна изпод носа му, много хора ще изгинат заради теб. Планът ти за превземане на градовете няма да сполучи. Той ще надуши всичко още от километри. А и да не го надуши, ако превземем Марс, тази война ще се проточи с години. Трябва да го захапем за врата.

— И не само това — додава Даксо. — Трябват ни уверения, че в случай на победа целта ти не е диктатура или пълна демокрация.

— Диктатура! — усмихвам се самодоволно. — Сериозно ли си мислите, че искам да управлявам?

Даксо свива рамене.

— Все някой трябва да го върши.

Жена се прокашля на прага. Завъртаме се и виждаме Холидей, застанала там и подпъхнала палци в колана си.

— Извинете, че ви прекъсвам, господине. Но Белона пита за вас. Като че е доста важно.