Пиърс Браун
Утринна звезда (2)

Надигам се в мрака, далеч от градината, която поляха с кръвта на моите приятели. Златният мъж, убил жена ми, лежи мъртъв до мен на студената метална палуба, издъхнал от ръката на собствения си син.

Есенният вятър развява косите ми. Корабът тътне под мен. В далечината пламъците от триенето раздират нощта с яркооранжеви остриета. Телеманите слизат от орбита, за да ме спасят. По-добре да не слизат. По-добре да оставят мрака да ме погълне и лешоядите да се счепкат за парализирания ми труп.

Гласовете на моите врагове кънтят зад мен. Извисяващи се демони с ангелски лица. Най-дребният от тях се навежда и гали косата ми, загледан в мъртвия си баща.

— Все тъй се свършва — казва ми той. — Не с твоите писъци. Не с твоя гняв. А с мълчанието ти.

Рок, моят предател, седи в ъгъла. Той ми бе приятел. Имаше твърде добро сърце за своя Цвят. Сега той извръща глава и виждам сълзите му. Но те не са за мен. За себе си плаче той. За изгубеното. За онези, които аз му отнех.

— Няма го Арес да те спаси. Няма я Мустанга да те обича. Ти си сам, Дароу. — Погледът на Чакала е сдържан и кротък. — Като мен. — Той вдига черна безока маска с намордник и я надява на лицето ми. Пред очите ми чернее. — Ето тъй се свършва.

За да ме сломи, той уби любимите ми хора.

Но има надежда в оцелелите. В Севро. В Рагнар и в Танцьора. Мисля за всички свои хора, оковани в мрака. От всички Цветове по всички светове, овързани с окови, за да властват Златните, и гневът се разгаря в черната бездна, издълбана от Чакала в душата ми. Не съм сам. Не съм негова жертва.

Нека се развилнее. Аз съм Жътваря.

Знам как да страдам.

Познавам мрака.

И не, не свършва тъй.