Пиърс Браун
Утринна звезда (57)

55.
Позорният Дом Барка

— Кърваво проклятие, ти си маниак, бе! — казвам на Севро, когато оставаме сами в болницата на Вирани. Севро се държи за врата и се хили, както си е обичайно за него. Целувам го по темето. — Кърваво проклятие, ти си ненормален, ясно ли ти е?

— Абе, тоя номер го гепих от твоя тактически наръчник — това какво говори за теб?

— Че и той е ненормален — обажда се Мики от ъгъла. Той пуши „подправените“ си горелки и от ноздрите му се процежда лилав дим.

Севро потрепва.

— Болеше, бе, да го шлакам! Не мога и да погледна настрани!

— Изкълчи си врата, увреди хрущяла, разкъсвания на ларинкса — обажда се доктор Вирани иззад биометричния си скенер. Тя е гъвкава жена с жълтеникавокафява кожа и в нея има онази особена малка тишина, запазена за хората, видели и двете страни на тегобите.

— Точно както казах и аз, като влезе. Вирани, използваш толкова много прибори! Сериозно, къде е изкуството във всичко това?

Вирани завърта очи.

— Да беше по-тежък с десет кила, Севро, и щеше да си строшиш врата! Брой се за късметлия!

— Хубаво, че се изсрах преди това — мрънка той.

— Вратът на Дароу би издържал под тежестта на още петдесет кила! — хвали се лениво Мики. — Издръжливостта на опън на цервикалния му…

— Сериозно? — пита уморено Вирани. — Мики, не може ли да се изфукаш малко по-късно?

— Просто наблюдавам собственото си майсторство — отвръща Мики и ми смигва. Харесва му да лази по нервите на нежната Вирани. За ужас на Вирани, тъй като той я е привлякъл за помощ в неговия проект и прекарват почти всеки свой буден миг в лабораторията му.

— Ох! — изскимтява Севро, когато тя го бодва в долната част на гръбнака. — Това е тялото ми, бе!

— Извинявай.

— Феичка! — дразня го.

— Без малко да си строша врата! — казва Севро.

— Познато, и аз съм го правил. Ти поне не яде бой с камшици.

— Предпочитам боя с камшици — мърмори той и прави гримаса, когато се опитва да завърти шия. — Все ще е по-добре от това.

— Но не и Пакс да те шиба с камшика — отвръщам.

— Гледах видеото, той не замахваше чак толкоз силно.

— Тебе били ли са те с камшик? Ти видя ли гърба ми?

— Кърваво проклятие, а ти видя ли ми окото в Института? Чакала го изчегърта с нож! Да си ме видял да врякам?

— Кърваво проклятие, а на мен ми разпраха и Изваяха цялото тяло! — казвам аз, вратата се отваря и влиза Мустанга. — Два пъти.

— Уф, въртим, сучем и все до това шлакано Извайване опираме — мрънка Севро и размахва пръст във въздуха. — Кърваво проклятие, ама много съм специален, обелиха ми кокалите, наснадиха ми ДНК-то!

— Те вечно ли се дърлят така? — пита Вирани Мустанга.

— Като че да — отвръща Мустанга. — Някакъв шанс да те подкупя да им зашиеш устите, докато се научат да не сипят ругатни така?

Мики вирва глава.

— Интересно, че попита…

— Как се крепи Златният? — прекъсва го Севро с въпрос към Мустанга. — Знаеш ли?

— Радва се, че си е увардил езика — отвръща Мустанга. — В момента му шият гърдите в болницата. Има вътрешен кръвоизлив от травма от удар с тъп предмет, но ще живее.

— Най-сетне си отишла да го видиш? — питам.

— Отидох. — Тя кимва замислено на себе си. — Той… се разчувства. Искаше да ти благодаря, Севро. Знаел, че не го заслужава, така казва.

— И е много прав, не заслужаваше! — мрънка Севро.

— Сефи казва, че Обсидианите ще го оставят на мира — казвам.

— Обсидианите? — думите ми са откъснали Мустанга от размислите й. — Всичките?

Неочаквано се разсмивам.

— За това не си и помислих.

— За кое? — пита Севро.

— Че сега тя говори от името на Обсидианите, не само на Валкириите. Не беше грешка на езика. Преди бунта там не съществуваше единство на племената — казвам. — Трябва да го е използвала, за да обедини останалите вождове под свое ръководство.

— Значи… е спретнала преврат? — пита Севро.

Смея се.

— Като че да.

— Ще видим дали ще издържи. И все пак… Впечатляващо! — казва Мустанга. — Винаги са ни казвали никога да не пропиляваме една добра криза на вятъра.

Мики потръпва.

— Обсидианите разиграват политика…

— Значи всичко онова там… стратегия ли беше, или беше истинско? — пита Мустанга Севро.

— Де да знам — свива рамене Севро. — Такова де, все някъде трябва да пресечем тоя цикъл. Гадна работа, ама тате вече го няма. И няма смисъл да изпепеля света в опити да го върна. Нали така? Касий не уби татко, защото го е мразил. И двамата са били войници и са постъпвали по войнишки. Нали така?

Мустанга клати глава, останала без думи, само слага ръка на рамото му и той разбира колко е впечатлена. Няма по-голям комплимент от мълчанието й и Севро я удостоява с рядка усмивка, в която няма и капка ирония. И тя угасва веднага щом вратата се отваря и влиза Виктра. Очите й са зачервени, възбудена е.

— Трябва да говоря с теб! — казва тя на Севро.

— Вън! — подканя ни Севро, тъй като не помръдваме. — Всичките!

 

 

Изчакваме пред вратата, докато вътре Виктра и Севро разговарят.

— Според теб колко време ще отнеме пътуването? — пита Мустанга.

— Четирийсет и девет дни — отвръщам и дръпвам Мики от вратата, на която той е залепил ухо в опит да чуе какво става вътре. — Ключово е да накараме Сините да си траят.

— Четирийсет и девет дни — брат ми ще има много време, за да крои планове. Няма да стане номерът.

— Ще ни даде преднина. Само това има значение. — Тя знае, че тези дни ще ми тежат. Извън кораба ни световете все така се въртят. Преследват Червените. И макар да сме пробудили духа на низшеЦветните и да сме постигнали още една победа в това въстание, всеки ден, докато преодоляваме разстоянието към Ядрото, е и ден, даващ възможност на Чакала да гони приятелите ни, а на Суверена — да смаже въстанието, тази напаст за нея.

— Това няма да оправи всичко — казва Мустанга. — Обсидианите все пак убиха седмина пленници. Моят народ се бои от тази война. От последиците. Особено след като сега Сефи е обединила племената. Това я прави опасна.

— А също и по-полезна — казвам.

— Докато пак изпадне в разногласие с теб. Това може да се обърка всеки миг.

Тя изправя гръб, когато Мики се хлъзва назад и вратата на болницата се отваря. Севро и Виктра излизат, и двамата усмихнати.

— Какво сте се ухилили така вие двамата? — питам.

— Ей заради туй! — Севро протяга ръка с надянат на нея институтски пръстен на Дом Юпитер, който му е голям. Поглеждам го и не зацепвам веднага. Неговият пръстен го няма, а после го виждам, непохватно нахлузен на кутрето на Виктра. — Тя ми направи предложение! — възкликва той възторжено.

— Какво? — изломотвам аз.

Веждите на Мустанга се стрелват нагоре.

— Предложение… за…

— Да бе, малкият! — ухилва се Севро до уши. — Ще се бракосъчетаваме!

 

 

Севро и Виктра се женят седем нощи по-късно с малка церемония в спомагателния хангар на „Утринна звезда“. Когато Виктра ме помоли да я предам на младоженеца, след като ни съобщиха новината, изгубих ума и дума. Тогава я прегърнах, както я прегръщам и сега, а после я хващам за ръка и я повеждам между редичката от чистички, къпани Виещи и извисяващите се Телемани. Севро не съм го виждал по-чист, неуправляемият му гребен е сресан настрана. Стои срещу Мики. Според обичая благословията трябва да я даде Бял. Но като чу за традиция, Виктра само се изсмя и покани Мики.

Лицето на Виолетовия сега сияе. Наплескал се е с много грим, но при все това е светъл лъч. От Ваятел, през поробител, роб, та до служител по брачните церемонии — пътят му не е бил лесен, но той е още по-прелестен заради това. Изпадна във възторг, когато Клоуна и Шибаната мутра го поканиха с нас на ергенската вечер на Севро и виеше заедно с нас, когато предната нощ отмъкнахме бъдещия младоженец от стаята му и го завлякохме в столовата, където Виещите се бяха събрали да пият.

Враждебността, породена от бунта, все още не е утихнала напълно, но сватбата вдъхва чувството за носталгична нормалност. Обкръжени от безумието на войната, знанието, че животът продължава, ни вдъхва особена надежда. Макар и някои Синове да се дразнят, че Червен водач се жени за Златна, Виктра е сторила достатъчно, че да заслужи уважението на вътрешните лидери сред Синовете. А и храбростта, която прояви при щурма на „Утринна звезда“ заедно със Сефи и мен около Илиум, също й е спечелила признание. Тя е проляла кръв за тях и с тях и затова флотилията ми кротува умиротворена. Поне за тази вечер.

Не съм виждал Севро по-щастлив! Вече не е толкова нервен както един час преди церемонията, докато се решеше в моята баня. Не че като си подстриган на гребен, можеш да постигнеш кой знае какво.

— Не е ли пълно безумие? Вчера идеята ми се струваше добра! — попита ме той, втренчен в образа си в огледалото.

— И днес си е добра — казах му.

— Не ми ги разправяй тия. Кажи ми истината, човече. Гади ми се.

— Преди да се оженя за Ео, се издрайфах.

— Глупости!

— Олях целите обуща на чичо ми. — Болка ме пронизва при спомена, че го няма. — Не, не ме беше страх, че вземам погрешно решение. Страх ме беше, че е сбъркала тя! Страх, че няма да отговоря на очакванията й… Но чичо ми каза, че жените ни виждат по-добри, отколкото ние самите се виждаме. Затова ти обичаш Виктра. Затова се биеш с нея. И затова заслужаваш и тази женитба!

Севро присви очи и се взря в мен в огледалото.

— Да, ама той, чичо ти, беше луд. Всеки го знае.

— Хвани единия, та удари другия! Всичките сме леко маниаци. Особено Виктра. Че каква да е, щом се омъжва за тебе?

Той се ухили.

— Кърваво проклятие, прав си!

А аз му разроших косата с отчаяната надежда те да получат своя кратък миг на щастие, а може би и още подир това. На по-добро всеки от нас не може да се надява всъщност.

— Ще ми се обаче и Татенцето да беше тук.

— Сигурно се скъсва от смях някъде, че ще трябва да се вдигнеш на пръсти, за да целунеш булката! — казах.

— Винаги си е бил гад.

Сега Севро пристъпва от крак на крак, когато му предавам Виктра и той я поглежда в очите. Мен все едно ме няма. Всички нас ни няма, не и за тях. Нежността, която виждам да излъчва тази яростна жена сега, е всичко, което ми трябва, за да разбера колко много го обича. Тя никога не би заговорила за това. Няма такъв навик. Но остротата, с която посреща всичко и всички тази вечер, е притъпена. Сякаш вижда в Севро убежище, място, където нищо няма да я застрашава.

Връщам се при Мустанга, а Мики подхваща цветистата си реч. Не е и наполовина толкова натруфена, колкото можех да очаквам. По начина, по който Мустанга кима, докато той произнася думите, разбирам, че трябва да му е помогнала да я поокастри. Тя прочита мислите ми и се навежда към мен.

— Да беше чул първата редакция. Голям цирк! — Тя ме подушва. — Пиян ли си? — Поглежда отново почервенелите Виещи и олюляващите се Телемани. — Всичките ли са пияни?

— Шшт! — Подавам й манерка. — Много си трезва!

Мики приключва с церемонията.

— … съюз, който само смъртта може да разруши! Обявявам ви за Севро и Виктра Барка.

— Юлии! — бърза да го поправи Севро. — Нейният Дом води по старшинство!

Виктра клати глава.

— Правилно си го каза той!

— Но ти си Юлии — отвръща объркано Севро.

— Вчера бях. Днес предпочитам да съм Барка. Ако приемем, че нямаш проблем с това и не е нужно да добия съответния миниатюрен размер.

— Би било прекрасно! — пламват бузите на Севро, Мики продължава, а Севро и Виктра се обръщат с лице към приятелите си. — Тогава ви представям пред другарите ви и пред световете като Севро и Виктра от марсианския Дом Барка!

 

 

Церемонията може и да беше скромна, но празненството — ни най-малко. Цялата флотилия празнува! Ако моят народ разбира от нещо, то е да оцелява в беди и неволи, като празнува. Да си жив, не значи само да дишаш, важно е и как живееш! Вестта за речта на Севро и самообесването му е плъзнала по корабите и е зашила раните.

Но важен е днешният ден. Денят, утвърждаващ отново радостта от живота в цялата ми флотилия. Вихрят се танци и по най-малките корвети, и по разрушителите, и корабите-факли, и на „Утринна звезда“. ЦепоКрили хвърчат между тях в празнични формации. Пиячката и алкохолните напитки на Обществото се леят сред смесващите се тълпи, които се събират в хангарите да пеят и танцуват около бойните оръжия. Дори и Кавакс, тъй упорит в страха си от хаоса и в предразсъдъците си срещу Обсидианите, танцува с Мустанга. Прегръща пиянски Севро и Виктра и непохватно се мъчи да забрави тъпите бални танци на Златните и да се научи да танцува като моя народ — учи го една пълна Червена със засмяно лице, механик с набита грес под ноктите. С тях е и Китир, неловкият Оранжев, който толкова ме впечатли преди година и половина в хангарите на „Пакс“. Едва тази сутрин той приключи със специалния проект на Мустанга. Сега е пиян и върти тромавото си тяло на дансинга, а Кавакс реве одобрително.

Даксо гледа лудориите на баща си и клати глава, седнал сдържано настрана, както винаги. Подавам му питие.

— Вино е — казвам.

— Слава на Юпитер — отговаря той и деликатно поема чашата. — Твоите хора постоянно се мъчат да ми пробутат някакъв разтворител за чистене на двигатели. — Той предпазливо преглежда дейтапада си.

— Сложил съм Холидей да отговаря за охраната — казвам. — Това не ти е Златно празненство.

Той се смее.

— Тогава слава на Юпитер и за това. — Най-сетне отпива от виното си. — От венерианските атоли. Много е хубаво!

— Баща ти е чудна гледка! — кимвам аз към дансинга, където грамадният мъж се клатушка заедно с двама Червени.

— И не само той! — отвръща хапливо Даксо и проследява погледа ми — в момента Севро върти вихрено Мустанга. Лицето й сияе от живот, а може би е само от алкохола. Потната й коса е полепнала по челото. — Тя те обича, да знаеш — казва ми Даксо. — Само се бои да не те загуби и затова те държи надалече. Странно, какви сме само, нали?

— Даксо, защо не танцуваш? — приближава се към него Виктра. — Вечно се държиш толкова благопристойно! Ставай! Ставай! — Тя го вдига и го блъсва на дансинга, а после се тръшва в креслото му. — Крака не ми останаха! Опустоших гардероба на Антония, ама забравих, че тя има гълъбови краченца!

Смея се. Клоуна довтасва с клатушкане при нас, пиян като кирка.

— Виктра, Дароу! Един въпрос! Смятате ли, че Чакълчето се интересува от онзи мъж? — пита той, опрял се на една от масите, и гаврътва поредна чаша вино. Зъбите му вече са боядисани в лилаво.

— Високият ли? — пита Виктра. Чакълчето танцува с един Сив капитан от Гаргойлите. — Като че си пада по него.

— Ужасно е красив — казва Клоуна. — И зъбите му са хубави.

— Сигурно винаги можеш да му отнемеш дамата — казвам.

— Абе, не искам да изглеждам отчаян.

— Опазил ни Юпитер! — казва Виктра.

— Мисля да му я взема.

— Струва ми се добра идея! — казва тя. — Но първо трябва да се поклониш. Дръж се учтиво!

— А… Значи, решено! Отивам веднага! — Той пак си сипва чаша вино. — Само да пия още едно.

Вземам му виното и го бутвам нататък. Холидей се появява на вратата и наблюдава непохватната намеса на Клоуна. Той се покланя на Чакълчето и драматично замахва назад.

— По дяволите! Ама той го направи! — Виктра смръква шампанско през носа си. — И ти трябва да направиш същото с Мустанга. Струва ми се, че тя се опитва да ми отмъкне съпруга. Съпруг. Ама че смахната дума!

— Живеем в смахнат свят.

— Да, бе, нали. Съпруга. На кого би му хрумнало?!

Оглеждам я от глава до пети и обратно.

— На тебе като че ти отива. — Прегръщам я. — Като че ти пасва идеално. — Тя се усмихва лъчезарно.

— Господине! — Холидей идва при нас.

— Холидей, ела да пием по едно? — Поглеждам я и усмивката ми угасва, щом виждам изражението на лицето й. Нещо се е случило. — Какво има?

Тя ми махва да се отдалеча от Виктра.

— Чакала! — казва тихо тя, за да не развали веселбата. — Търси те по комуникатора. Пряка връзка.

— Какво е закъснението? — питам.

— Шест секунди.

На дансинга Севро несръчно върти Мустанга и се смее, защото и двамата не знаят танца, който Червените около тях танцуват. Косата й на слепоочията е потъмняла от пот, очите й греят от радостта на мига. Никой от тях не усеща внезапния ужас в мен и в света навън. Не искам да го усетят. Не и тази вечер.