Пиърс Браун
Утринна звезда (48)

46.
Пъклолаз

Поглеждам към Сините на позициите им. Повечето бяха тук, когато превзех този кораб и му дадох ново име. С Орион те станаха пирати, а с мен — бунтовници.

— Всички го чухте — казвам. — Браво. Вие донесохте гордост за „Пакс“. А сега се сбогувайте, качвайте се на совалката си и скоро ще се видим. Няма нищо срамно в това.

Те отдават чест и капитан Пел отваря люковете в долната част на отсека. Сините започват да се плъзгат надолу по тясната шахта в трюма, където трябва да има спасителни капсули, но ние ги заменихме с тежко въоръжени совалки. Собствената ми спасителна капсула е вградена в стената на мостика. Но ние с Виктра няма да бягаме. Не и днес.

— Време е да тръгваме, бебчо — подканва Виктра. — Сега.

Потупвам рамката на вратата на мостика.

— Благодаря ти, „Пакс“ — казвам на кораба.

Още един приятел, загубен за каузата. Спринтирам след Виктра и войниците по празните коридори. Червени лампи пулсират. Вият сирени. Докато се изнасяме, леки тупвания отекват по целия корпус. Пиявиците на Рок сигурно вече са налазили „Пакс“. Разтапят корпуса, отварят пробойни и вкарват вътре отряди от Сиви и Обсидианови, предвождани от Златни рицари. Вместо мен ще открият една изоставена черупка. Разтопен кръг се оформя в стената на коридора до един гравиАсансьор, докато се качваме в него. Наблюдавам как оранжевото постепенно изсветлява, докато става с цвета на Слънцето. Барабаните продължават да ехтят от високоговорителите. Туп. Туп. Туп.

Виктра оставя след себе си мина — подарък за тези, които завладяват кораба.

Чуваме как тя избухва десет етажа над нас, когато гравиАсансьорът ни стоварва на ниво минус три в спомагателния хангар. Тук ни чака истинската ми щурмова войска. Трийсет совалки със свалени рампи. Сините в пилотските кабини извършват последни проверки преди полета. Оранжеви механици трескаво подготвят двигателите, зареждат резервоарите с гориво. Във всеки кораб има по сто Валкирии в пълно интелигентно снаряжение. Същият брой Червени и Сиви ги придружава за задачите със специални оръжия. Обсидиановите чукат с пулсБрадви и бръсначи, докато пробягвам покрай тях, и скандират гръмогласно името ми. Откривам Холидей в центъра на хангара заедно със Сефи и котерия от Валкирии, които ще са личният ми отряд. С тях има и една групичка, която реди молитви — това са Пъклолазите, за които помолих Танцьора. На ръст те не достигат и до половината на Обсидианите.

— Проникнаха в кораба — казвам на Холидей. Тя врътва глава към един отряд Червени, притичали да ни пазят гърба. — Почти са при нас.

— Не… — въодушевено се разсмива Холидей. — Толкова близо?

— Знам — отвръщам възбудено. — Те си мислеха, че ще сме натъпкани с ядрено оръжие. Опитаха се да ни притеглят по-наблизо с изключени двигатели, та да сме в обсега на взрива, ако решим да ги използваме.

— Значи сега ще ги цункаме — измърква Виктра на Холидей. — И то с език.

Холидей залюлява нагоре-надолу подобната си на сгурийно блокче глава.

— Тогава стига сме дрънкали.

Сефи вади от една кесия шепа изсушени гъби.

— Божи хляб? — предлага тя. — Ще видите дракони.

— Войната бездруго е страшна, миличка — отвръща Виктра, а после подхвърля настрана: — Едно време с Касий се друсахме цяла седмица с тия гадории на Термично море. — Улавя погледа ми. — Е, то беше преди да те срещна. А виждал ли си го без риза? Не го казвай на Севро, между другото.

Ние с Холидей също се въздържаме от гъбите. Пукот на автоматични оръжия се разнася от коридора точно до хангара.

— Часът дойде! — обявявам гръмогласно на трите хиляди Обсидианови в щурмовите совалки. — Наточете брадвите си! Спомнете си какво са ви учили! Хирг ла Рагнар!

— Хирг ла Рагнар! — изревават те.

Това означава „Рагнар е жив“. Царицата на Валкириите ми отдава чест с бръснача си и запява бойната песен на Обсидианите. Целият щурмови отряд в черни брони я подема. Всяващ ужас звук, който този път е в моя помощ. Аз доведох Валкириите в небето и сега ги пускам да се развихрят.

— Виктра, примно ли ти е? — питам, разтревожен от близостта на Антония. Дали приятелката ми се е замислила за сестра си?

— Кръвогадост, великолепно се чувствам, бебчо — отвръща високата жена. — Вземи се погрижи за хубавото си дупенце. — И тя ме плясва по задника, а после тръгва заднешком, праща ми гадна въздушна целувка и изтичва към совалката си. — Ще съм точно зад теб!

Оставам с Пъклолазите. Те пушат горелки и ме наблюдават със злобни червени очи.

— Първият, който проникне, получава лавъра, кърваво проклятие да го стигне дано — заявявам. — Слагайте каските.

На такива хора много приказки не им трябват. Те кимват и се ухилват. Потегляме. Излитам трийсет метра нагоре с гравиБотушите си и кацам върху една от четирите ноктоСонди, които конфискувахме от една компания за добив на платина във вътрешния астероиден пояс. Те стоят в редица на палубата на хангара на петдесет метра една от друга. Като ръце са — кабината е лакътят, дузината свредели върху палубата — разперените пръсти. Всяка е преоборудвана от Роло с двигатели отзад и дебела броня, покриваща всичко отстрани. Шмугвам се в кабината, уголемена, за да побира тялото и бронята ми, и плъзвам ръце в дигиталната контролна призма.

— Пали! — командвам.

Познатата сила разтърсва сондата и кара стъклото около мен да трепери. Ухилвам се като луд. Сигурно съм такъв. Но знаех, че не мога да спечеля тази битка, без да променя парадигмата. И знаех, че Рок никога няма да се остави да го вкарат в клопка или да го подмамят в астероиден пояс. Той би се опасявал от засада. Можех да направя само това: да прикрия своята засада зад недостатък на характера си. Той вечно ми проповядваше, че трябва да отстъпвам, да намеря покой. Много ясно, той си е мислел, че знае как да ме победи. Но днес аз не се бия като човека, когото той познаваше, като Златен.

Аз, кърваво проклятие, съм Пъклолаз, предвождащ армия от леко психясали великанки и флотилия от най-съвременни бойни кораби с екипажи от вбесени пирати, инженери, техници и бивши роби. А той си мисли, че знае как да се бие срещу мен? Смея се, а ноктоСондата тресе седалката ми. Изпълва ме с дремеща, налудничава сила. Вражески отряд нахлува в хангара от същия гравиАсансьор, с който дойдохме. Те се втренчват в грамадните ноктоСонди и се изпаряват, щом от совалката на Виктра релсово оръдие ги обстрелва от упор.

— Спомнете си думите на нашата Златна водачка — казвам аз на Пъклолазите. — Саможертва. Покорност. Благоденствие. Това е най-доброто у човечеството.

— Кърваво проклятие, шлака с шлака! — изругава един по комуникатора. — Ще й покажа аз най-доброто от човешкото у мен!

— Загрей сондите! — нареждам. Един по един, те потвърждават. — Слагай шлема! Палим!

Превключвам щифта за ротация на моята ноктоСонда по часовниковата стрелка. Тя забръмчава под мен. Пъхвам и двете си ръце надълбоко в контролната призма. Битието се разтърсва. Зъби тракат. Металната палуба под мен хлътва. Капе разтопен метал. Хлътвам десет метра надолу в кораба. Пробивам палубата за пет секунди. И следващата. Потъвам пак, пропадам напълно през пода на хангара. Сдъвкан метал около кабината. После пробивам и следващата палуба. И следващата. Температурата около сондата се покачва, докато пропадам все по-надолу в кораба и оставям Валкириите след себе си. Забавиш ли се, сондата се заклещва, забавиш ли се, и умираш. Тази скорост е пулсът на моя народ. Импулс, вливащ се в нов импулс.

Моята ноктоСонда набира адска скорост. Пробива палубите. Убива метала с разтопени зъби от волфрамов карбид. Мярвам откъслечно останалите ноктоСонди, разкъсващи сърцето на кораба, докато пропадаме надолу през мъждиво осветените казарми. Всяка сонда сияе, нажежена, и пробива следващата палуба. През воден резервоар, после през коридор, където нахлул вражески отряд се олюлява назад сред отломките и се втренчва в колосалните машини, пробиващи кораба като разтопените ръце на някакъв ужасно смешен железен бог.

— Не забавяй темпото! — изревавам и цялото ми тяло се разтърсва на седалката.

Губя контрол, прекалено съм бърз, сондата се е нажежила. А после… нищо. Пробивам корема на „Пакс“. Космическата тишина ме сграбчва. Безтегловност. Летя като копие във вода към огромния „Колос“. Кораби пиявици, носещи се към „Пакс“, профучават край мен, единият толкова близо, че виждам облещените очи на капитана в пилотската кабина. Още един попада право в устата на горещата ми сонда и е накълцан за секунди. Хора и отломки се разхвърчат настрани. Останалите сонди излизат по-надолу от корема на „Пакс“, изскачат в Космоса и се втурват съм луноРазбивача. Около нас бушува битката. Сини взривове, огромни полета, осеяни със снаряди. Групата на Мустанга препуска покрай формациите на Рок и си разменят наказателни атаки. Севро все още изчаква в укритието си.

Усещам объркването на вражеските артилеристи. Аз съм в центъра на техния щурмови отряд от кораби пиявици. Не могат да стрелят. Техните компютри дори не могат да регистрират класификацията на летателния ми апарат. За тях ще изглеждам като купчина метални отломки, приела формата на ръка. Съмнявам се, че на мостика дори ще разпознаят какво е това, ако не го видят с просто око.

— Надуй мотора! — командвам.

Двигателите на преоборудваната ноктоСонда зад мен се засилват и ме запокитват надолу към черната повърхност на „Колос“. Разпознал в мен опасност, един цепоКрил ме обсипва с картечен обстрел. Куршуми колкото палци безшумно се забиват в сондата. Бронята издържа. Но не и тази на ноктоСондата до моята. Когато изстрел на петметрово релсово оръдие от най-горната част на луноРазбивача пробива кабината и убива Пъклолаза в нея, корабът му се пръсва. Едно от парчетата се удря в моята стъклена кабина и я пропуква. Още десетина изстрела разкъсват кораба пиявица до мен. Рок може и да не знае какво представляват трийсетметровите снаряди, излетели от моя кораб, но е склонен да избива и своите, за да спре настъплението им.

Сив метал се размива пред мен. Снаряд от релсово оръдие, изстрелян от „Колос“, пробива три кораба пиявици и удря дъното на моята ноктоСонда в „китката“. Откъсва част от нея, избухва и пробива пода на кабината ми точно между краката ми. Минава на педя от топките ми, одрасква гърдите ми и почти отнася главата ми. Отскачам назад и снарядът се удря в металния скелет на кабината. Изпочупва стъклата и огъва метала като топяща се пластмасова сламка. Изпъшквам, запратен почти в несвяст от огромната кинетична енергия.

Бели петна изскачат пред очите ми.

Разтърсвам се. Опитвам се да се освестя.

Отклонил съм се от курса. Това съоръжение не е предназначено да се направлява. След малко ще се врежа в палубата на луноРазбивача. Инстинктите не ме спасяват. Спасяват ме приятелите ми. Двигателите на ноктоСондата са свързани с екипа от Сини на кораба на Орион. В последния момент някой ги включва на обратен ход и аз не се разбивам. Отново съм на седалката, а ноктоСондата забавя ход и каца леко на повърхността на „Колос“. Подскачам и се смея от страх.

— Кърваво проклятие! — подвиквам на далечния си спасител, който и да е той. — Благодаря!

Но самата ноктоСонда се управлява изцяло ръчно. Сините могат да боравят с пръстите й толкова, колкото и аз да планирам обстрел на планета с прашка. Ръцете ми танцуват над контролните прибори, включват на стария ми режим на работа. Активирам сондата отново, използвам двигателите си, за да ме забият надолу като гвоздей в повърхността на кораба. Металът скърца. Болтове тракат. А аз започвам да ръфам горния пласт на бронята, в който казват, че нито един кораб пиявица не може да проникне.

Напрежението кара сондата да съска. Увеличавам оборотите, ръцете ми танцуват над контролните прибори, разместват прегрелите части на сондата, задействат периодично охладилите се елементи. Космосът изчезва. Хлътвам в бойния кораб. Не издълбавам права линия, а тунел към предната му част. Една палуба. Две палуби. Прегризвам коридори, казарми, генератори, газопроводи. По-отвратително и дивашко нещо не съм вършил. Само се моля да не уцеля склад за боеприпаси. Мъже, жени и отломки изхвърчат в Космоса през издълбаната от мен пробойна като есенни листа, засмукани от палубите, в които прониквам. Прегради ще запечатат раната, но заклещените между преградите и тунела все едно вече са мъртъвци.

Триста метра навътре в кораба ноктоСондата ми се поврежда. Изхабени свредели и прегряване на мотора. Посягам да отворя купола на кабината си и да я изоставя, но ръката ми се подхлъзва на лоста. Кръв я покрива. Опипвам трескаво тялото си. Но бронята ми не е пробита. Тази кръв не тече от мен. Тя изтича откъм дясната стена на кабината, около кръглия снаряд от релсово оръдие, който проби трите кораба пиявици, за да се забие в подпората на моята ноктоСонда. По засъхващата кръв са полепнали косми и парченца от кости.

Зарязвам ноктоСондата си, за да изляза във вакуума на издълбания от мен тунел. От кораба вече не изтича въздух. Сега е спокойно, налягането вече се е възстановило и аварийните прегради са се затворили, за да изолират пробития корпус. Генераторът на гравитация в този сегмент от кораба сигурно е бил улучен. Косите ми в шлема се реят.

Поглеждам нагоре. В края на тунела, там, където пробих корпуса, има малко прозорче, през което се виждат звездите. Мъртвец се носи от другата му страна и бавно се завърта. Сянка го поглъща, когато флагманският кораб на Антония преминава и закрива Слънцето, отразено от повърхността на Юпитер. Също като този човек, и аз потъвам в мрак. Сам в търбуха на „Колос“. От комуникатора ми се лее бойно дърдорене. Виктра излита от нашия хангар. Орион и Спътниковите владетели са в полет, излетели са от полюсите на Йо към Юпитер. Флагманският кораб на Мустанга все още е подложен на нападение от кораба на Рок, а Антония води останалата част от флотилията му подир отстъпващите Телемани и Раа.

Севро все още изчаква.

Трийсет метра над мен нещо се показва от едно от пробитите нива и наднича в широкия двайсет метра тунел. Шлемът ми идентифицира действащо оръжие. Излитам нагоре и активирам пулсЩита си в полет, но намирам само един млад Сив, вторачил се в мен през пластмасовия визьор на аварийна кислородна маска. Той се рее, стиснал в ръка назъбено парче от метална стена. Залят е с кръв — не неговата. Тялото на един от приятелите му се рее зад него. Той трепери. Сондата ми сигурно е минала през целия му взвод, а после Космосът е засмукал телата им и го е оставил сам тук. Ужас се вижда в очите му. Той вдига пържачката си и аз реагирам, без да мисля. Забивам бръснача си отстрани в сърцето му и го превръщам в труп. Той умира с широко отворени очи, млад, и се рее във въздуха изправен, докато не стъпвам върху гърдите му, за да извадя бръснача си. Отдалечаваме се. При нулевата гравитация капчици кръв се отронват от острието ми и танцуват.

После генераторите на гравитация заработват отново и краката ми тупват на пода. Кръвта се плисва върху тях. Тялото на Сивия се пльосва на земята. Откъм тунелната шахта зад мен нахлува светлина. Дръпвам се от мъртвеца, надниквам в тунела и виждам как совалка нахлува от Космоса. Следват я и още. Цяла кавалкада щурмови кораби, предвождани от Виктра. ЦепоКрили ги преследват, но оръдията, монтирани отзад на корабите, ги обсипват с високоенергийни удари с големината на юмрук и ги разкъсват. И още ще дойдат. Още стотици. Трябва да действаме бързо. Скоростта и агресията тук са единственото ни предимство.

Корабът на Виктра драматично забавя ход в тунела под моето ниво, точно над ноктоСондата. От него излизат Валкирии и се присъединяват към мен. Още транспортьори изсипват товара си на по-горните нива. Холидей и неколцина Червени с бойна броня се придвижват заедно с Обсидианите, понесли съоръжения за абордаж из безвъздушното пространство към вратата на преградата, разделяща ни от останалата част на кораба. Забиват термалната сонда в метала и тя засиява в червено. Покриват металния люк с пулсКупол, та като нахлуем, да не задействаме още прегради.

— Зелен сигнал за нахлуване след петнайсет минути! — командва Холидей.

Виктра стои настрана, заслушана в бърборенето на врага.

— Екипи идват насам. Повече от две хиляди смесени единици.

Тя също е включена към стратегическото командване на кораба на Орион, за да може да събира данни за битката от огромните сензорни масиви на флагманския кораб. Изглежда, Рок е изстрелял повече от петнайсет хиляди души към нас в своите кораби пиявици. Повечето сега вече трябва да са в „Пакс“, проникнали са в него, за да ме намерят. Глупави копелета! Рок играеше на едро, но избра погрешния залог. А аз току-що доведох хиляда и осемстотин луднали Обсидианови берсерки на почти празен боен кораб.

Поета ще се вбеси.

— Десет — обажда се Холидей.

— Валкирии, след мен! — проехтява гласът ми и вдигам ръце в триъгълник.

Петдесет и седемте Обсидиани прескачат отломките и се събират зад мен точно както ги обучавахме, докато пътувахме от Юпитер насам. Сефи застава вляво от мен, Виктра — отдясно, а Холидей — зад гърба ми. Свръхнагрятата метална врата хлътва навътре. Червените и Сивите се отдръпват. По целия тунел, по десетте пробити от мен нива, подобни екипи ще се готвят за нахлуване също като нас. Две други ноктоСонди кацат. Две хиляди Обсидианови ще нахлуят и там. Сиви, Червени и малобройни Златни симпатизанти ще ги поведат срещу охраната, която се товари на вагонетки и в гравиАсансьори, за да ги откарат на новия боен фронт вътре в кораба.

Това ще е огнена буря. Битка от упор. Дим. Писъци. Най-ужасната война.

— Щитовете на пълна мощност! — командвам на Нагал с лице срещу Валкириите. Преливащите отблясъци на щитовете заиграват върху броните им. — Убивайте всичко, що носи оръжие! Не навреждайте на нищо без оръжие. Цветът няма значение. Помнете целта ни. Разчистете ми път. Хирг ла Рагнар!

— Хирг ла Рагнар! — изревават те, удрят се в гърдите, прегръщат лудостта на войната.

Повечето ще са взели берсеркските си гъби в совалките. Няма да усещат болка. Тръгват, нетърпеливи да се влеят в битката. Виктра трепери до мен. Спомням си как седяхме с нея в лабораторията на Мики и тя ми каза, че обича мириса на битка. Застоялата пот в ръкавиците. Оръдейното масло. Схванатите мускули и треперещите ръце след края. Честността във всичко това, осъзнавам аз — ето какво обича тя. Битката никога не лъже.

— Виктра, стой до мен — казвам. — Групираме се в двойка „хидра“ при сблъсък със Златни.

— Нйяр ла тагаг… — обажда се Сефи зад гърба ми.

— … син тйр рйика!

„Няма болка, само радост“ — напяват те, потънали дълбоко в прегръдките на божия хляб. Сефи надава бойния рев. Гласът й е по-висок от Рагнаровия. Сестрите й от двете й страни го подемат. После и техните сестри от двете им страни, и накрая десетки запяват по комуникатора своята песен и ми вдъхват усещане за величие, докато разумът ми съветва тялото ми да побегне. Затова пеят Обсидианите. Не за да всяват ужас, а за да се изпълнят с храброст, да почувстват сродство, а не страх и самота.

Пот потича по гърба ми.

Страхът е нереален.

Холидей деактивира щита си.

— Нйяр ла тагаг…

Бръсначът ми се втвърдява.

ПулсОръжие изтрещява, подготвя се за битка.

Тяло трепери. Уста, пълна с пепел. Сложи маската. Скрий човека. Не чувствай нищо. Виждай всичко. Напред, убивай! Напред, убивай! Аз не съм човек. Те не са хора.

Песента гърми… Син тйр рйика!

Страхът е нереален.

Ако гледаш, Ео, време е да затвориш очи.

Жътваря дойде. И доведе със себе си ада.