Пиърс Браун
Утринна звезда (52)

50.
Гръм и мълнии

Армадата на Меча е разбита. Повече от половината й кораби са унищожени. Четвърт от тях — превзети от моите кораби. Останалите избягаха с Антония или на малки разпокъсани банди, събрани около оцелелите Претори, се втурнаха към Ядрото. Пратих Тракса и сестрите й с бързоходни корвети под командването на Виктра да върнат Антония и да освободят Кавакс, пленен от войските й при опит да завладее „Пандора“. Помолих Севро да отиде с Виктра, за да им дам възможност да са заедно, но той отиде на кораба й и после се върна половин час преди отлитането му, мълчалив и ядосан. Отказа да обсъжда какво се е случило.

От своя страна, Мустанга се съсипва да се тревожи за Кавакс, макар и да се преструва на храбра. Тя сама би повела спасителната мисия, ако не беше нужна в основната флотилия. Поправяме каквото можем, за да направим корабите отново годни за полет. Неспасяемите отваряме и претърсваме останките за оцелели. Съществува колеблив съюз между Въстанието и Спътниковите владетели и той няма да изтрае дълго.

Не съм мигнал от битката преди два дни. Ромул — също, както изглежда. Очите му са потъмнели от гняв и изтощение. В този ден той е загубил ръка и син, и много, много повече. Никой от нас не би рискувал да се срещнем лично. Затова всичко, което остава между нас, е тази холоконференция.

— Както бе обещано, ти имаш своята независимост.

— А ти имаш своите кораби — отговаря той. Мраморни колони се извисяват зад него, украсени с Птолемееви изображения. Той се намира на Ганимед, във Висящия дворец. Сърцето на тяхната цивилизация. — Но те са недостатъчни за победа над Ядрото. Властелинът на пепелта ще те чака.

— Надявам се. Имам план за господарката му.

— Да нападнеш Марс ли отплаваш?

— Скоро ще разбереш накъде отплаваме.

Той потъва в умислено мълчание.

— Има едно нещо в битката, което ми се струва любопитно. На всички кораби, завладени от бойците ми, не се откри никакво ядрено оръжие със заряд над пет мегатона. Въпреки твърденията ти. Въпреки… доказателството ти.

— Моите откриха достатъчно — излъгвам. — Ела на борда, ако се съмняваш в думите ми. Надали е любопитно, че го пазят на „Колос“. Рок би искал да ги следи изкъсо. Късмет извадихме, че успях да завладея мостика точно в този момент. Палубите могат да се възстановят. Но не можеш да съживиш хората.

— Имали ли са ги изобщо? — пита Ромул.

— Бих ли рискувал бъдещето на народа си заради една лъжа? — тъжно се усмихвам аз. — Нищо не застрашава твоите спътници. Сега ти сам определяш бъдещето си, Ромул. Недей да гледаш зъбите на харизания кон.

— Действително — казва той, макар и сега да прозира лъжата ми.

Наясно е, че са го манипулирали. Но тази лъжа той трябва да пробута на собствения си народ, ако иска мир. Сега те не могат да си позволят да тръгнат на война с мен, а това би изисквала честта им, ако знаеха какво съм сторил. А тръгнеха ли на война с мен, по всяка вероятност щях да победя аз. Сега аз имам повече кораби. Но щяха да ми навредят достатъчно тежко, че да попречат на истинската ми война срещу Ядрото. И затова Ромул преглъща лъжите ми, а аз — вината, че оставям стотици милиони хора в робство и лично подписвам смъртните присъди на хиляди Синове на Арес и ги предавам на полицията на Ромул. Предупредих ги. Но не всички ще избягат.

— Бих желал флотилията ти да потегли, преди да изтече този ден — казва Ромул.

— Ще ни трябват три дни да претърсим останките за оцелели от нашите — казвам. — Тогава ще потеглим.

— Много добре. Моите кораби ще придружат флотилията ти до границите, за които се договорихме. Когато флагманският ти кораб премине в астероидния пояс, никога повече не бива да се връщаш. Ако само един кораб под твое командване премине тази граница, между нас ще се води война.

— Помня условията.

— Погрижи се да ги запомниш. Поздрави Ядрото от мен. Аз несъмнено ще предам твоите поздрави на Синовете на Арес, които изоставяш. — И той прекъсва сигнала.

 

 

Заминаваме три дни след разговора ми с Ромул и по време на пътуването продължаваме с ремонтите. Заварчици и техници са накацали по корпусите като ракообразни. Макар по време на битката да сме загубили над двайсет и пет бойни кораба, сме спечелили над седемдесет други. Това е една от най-великите военни победи в съвременната история, но победите далеч не са толкова романтични, когато почистваш пода от останките на своите приятели.

Лесно е да показваш смелост сега, когато все още можеш да осмислиш само тези неща, които са непосредствено пред теб, и можеш да ги видиш, да помиришеш, да усетиш, да вкусиш. Но те са много малка част от истинската ситуация. След това постепенно целият ужас от делата ти ще се разгърне пред теб — ще разбереш какво си направил, какво се е случило с приятелите ти. Този ужас е съкрушителен. Това е проклятието на тази космическа война. Биеш се и после месеци чакаш, потънал в скучно ежедневие. И след това се биеш пак.

Все още не съм казал на бойците си накъде плаваме. Те самите също не ме питат, но ме питат офицерите им. И отново им давам един и същ отговор:

— Накъдето трябва.

Ядрото на моята армия са Синовете на Арес, а те са калени в трудностите. Те организират танци и събирания, натикват насила радостта в уморените си от войната гърла. Като че тя намира почва там. Мъже и жени си подсвиркват из коридорите, докато се отдалечаваме от Юпитер. Пришиват знаци върху униформите си и боядисват звездните Черупки в лудешки цветове. Тук цари жизненост, различна от хладната прецизност във флота на Обществото. И все пак общуват предимно със собствения си Цвят и се смесват само когато им е възложено. Не цари такава хармония, каквато си мислех, но все е начало. Чувствам се откъснат от всичко това дори и когато се усмихвам и ръководя хората. В коридорите убих десет души. Още тринайсет хиляди от своите убих, когато унищожихме доковете. Лицата им не ме преследват. Но трудно се губи онова усещане за ужас.

Все още не сме успели да се свържем със Синовете на Арес. Комуникациите по всички канали са прекъснати. Което значи, че Живака е унищожил релетата, както обеща. Сега и Златни, и Червени са еднакво слепи.

Погребвам Рок тъй както би желал — не в почвата на някой чужд спътник, а на Слънцето. Ковчегът му е метален — торпедо с люк, в който двамата с Мустанга плъзваме тялото му. Виещите го отмъкнаха от претъпканата морга, та да можем тайно да се сбогуваме с него. Толкова много наши са загинали, че ще е неподобаващо да ме видят как оказвам такава висока чест на врага.

Малцина жалят за смъртта на моя приятел. Рок, ако неговият народ го запомни, ще се прочуе навеки като мъжа, загубил флотилията. Съвременен Гай Теренций Варон — глупакът, позволил на Ханибал да го обкръжи при Кана. За моя народ той е само поредният Златен, въобразил си, че е безсмъртен, докато Жътваря не му показал, че не е.

Самотно е да носиш тялото на мъртвец, когото си обичал. Като ваза, в която знаеш, че никога вече няма да сложат цветя. Иска ми се и той да вярваше също тъй непоколебимо в задгробния живот като мен някога, като Рагнар. Не зная кога точно загубих вярата си. Не мисля, че това просто се случва. Може би съм я загубил малко по малко и съм се преструвал, че вярвам в Долината, защото е по-лесно от другото. Иска ми се и Рок да си е мислил, че отива в по-добър свят. Но той умря с вяра единствено в Златните, а всеки, който вярва само в себе си, не може да потъне щастлив в нощта.

Когато идва моят ред да се сбогувам, аз се взирам в лицето му и виждам само спомени, нищо друго. Сещам се как лежеше на леглото и четеше преди галатържеството, преди да забия в тялото му иглата с упойка. Виждам го в костюм как ме моли да дойда с него и Мустанга в Операта в Егия и ме убеждава в какъв възторг ще изпадна от съдбата на Орфей. Виждам го как се смее край огъня в нейното имение след Битката за Марс. Как ме обгръща с ръце и ридае, след като се прибрах в Дом Марс, когато още бяхме момченца.

Сега той е студен. Тъмни кръгове обграждат очите му. Всички обещания на младостта побягнаха. Всички възможности да има семейство и деца, и радост, и да остареят и помъдреят заедно вече ги няма — заради мен. Сега си спомням за Такт и усещам как сълзите ми прииждат.

На моите приятели и особено на Виещите никак не им допада, че позволих на Касий да дойде на погребението. Но мисълта да изпратим Рок на Слънцето, без Белона да го целуне за сбогом, ми бе непоносима. Краката му са оковани. Ръцете — закопчани с магнитни белезници зад гърба. Откопчавам ги, за да може да се сбогува както подобава. И той се сбогува. Навежда се да целуне за сбогом Рок по челото.

Севро, безжалостен дори и сега, затваря с трясък металния капак, когато Касий се отдръпва. Също като Мустанга, и този Златен дребосък дойде при мен за всеки случай, ако ми потрябва. Той никак не обича този мъж, няма как да питае сърдечни чувства към човек, предал мен и Виктра. Верността за него е всичко. И според представите му у Рок не е имало и капка вярност. Същото е и с Мустанга. Рок я предаде със същата готовност, с която предаде и мен. Това й струва живота на баща й. Макар и да разбира, че Август не бе най-прекрасният човек, той все пак й бе баща.

Приятелите ми очакват да кажа нещо. Но нищо не мога да кажа и то да не ги разгневи. Затова, както ме посъветва Мустанга, им спестявам унижението да изслушват възхвали за мъжа, подписал смъртните им присъди, и затова декламирам най-уместните стихове от негово старо любимо творение:

Няма вече зимен студ,

няма вече летен зной —

след несгоди, мъки, труд

вечен чака те покой!

Просяк слаб, търговец тлъст

като теб ще станат пръст.^[1]

— Per aspera ad astra — прошепват моите Златни приятели, дори и Севро.

И с натискането на един бутон Рок изчезва от живота ни и потегля на последното си пътешествие към Слънцето, при Рагнар и при цели поколения воини, паднали на бойното поле. Аз оставам. Другите си тръгват. Мустанга остава с мен и проследява с поглед как извеждат Касий.

— Какви са плановете ти за него? — пита ме тя, когато ни оставят сами.

— Не знам! — заявявам, сърдит, че ме пита за това сега.

— Дароу, добре ли си?

— Нищо ми няма. Просто в момента имам нужда да остана сам.

— Добре. — Но не си тръгва, а пристъпва по-близо до мен. — Не си виновен ти.

— Казах, че искам да бъда сам.

— Не си виновен ти.

Поглеждам я сърдит, че не си тръгва, но щом виждам колко нежен е погледът й и колко открит към мен, усещам как напрежението в ребрата ме отпуска. Сълзите рукват неканени и потичат по бузите ми.

— Не си виновен ти — промълвява тя и ме притегля към себе си, и усещам как първото ридание разтърсва гърдите ми. Тя обвива с ръце кръста ми и полага чело на гърдите ми. — Не си виновен ти.

 

 

По-късно същата нощ вечерям заедно с приятелите си в каютата ми, наследена от Рок. Спокойна и тиха вечеря. Дори и Севро няма какво да каже. Откакто Виктра си тръгна, той си мълчи и някаква тайна мисъл го гложди. Травмата от изминалите няколко дни тежи на всички ни. Но тези малобройни мъже и жени знаят накъде пътуваме и точно това знание прави бремето ни още по-тежко от бремето на редовия войник.

Мустанга иска да поостане с мен, но аз не искам. Трябва ми време да помисля. Затова тихо затварям вратата след нея и оставам сам. Не само на масата в каютата, но и сам със скръбта си. Приятелите ми дойдоха на погребението на Рок заради мен, а не заради него. Само Сефи прие присърце кончината му, защото докато траеше пътешествието ни към Юпитер, тя научи какво мъжество е проявявал Рок в битки и затова питаеше към него чисто уважение, на каквото другите не са способни. И все пак от всички мои приятели накрая само аз обичах Рок тъй както заслужаваше.

Императорската каюта все още ухае на Рок. Прелиствам старите книги по лавиците му. Парче почернял метал — отломка от кораб, плава във витрина. Още няколко трофея са окачени на стената. Дарове от Суверена „за проявен героизъм в Битката за Деймос“ и от АрхиГубернатора на Марс „за защита на Обществото на Ауреатите“. „Тивански пиеси“ от Софокъл лежи отворена до леглото му. Не съм я прелиствал. Нищичко не съм пипал. Сякаш като запазя стаята, мога да го запазя жив. Дух, затворен в кехлибар.

Лягам да спя, но само се взирам в тавана. Затова ставам и си наливам три пръста скоч от една от гарафите му, и се настанявам в салона да гледам холовизия. Мрежата не работи благодарение на ударите от войната. Странно е чувството да си откъснат от останалото човечество. Затова ровя из старите програми на корабния компютър, преглеждам видеофилми за космически пирати, благородни Златни рицари, Обсидианови ловци на глави и злочест Виолетов музикант на Венера, докато откривам меню с каталога на наскоро гледаните видеофилми. Последният носи дата от нощта преди битката.

Сърцето ми тупти тежко в гърдите, докато преглеждам филмите. Оглеждам се през рамо, сякаш чета чужд дневник. Някои са постановки от Егия на любимата му опера „Тристан и Изолда“, но повечето са записи от времето, когато бяхме в Института. Седя с ръка във въздуха и се готвя да кликна на записа. Но се чувствам длъжен да изчакам. Обаждам се на Холидей по комуникатора.

— Будна ли си?

— Вече да.

— Имам нужда от услуга.

— То ти вечно имаш нужда.

Двайсет минути по-късно Касий, с оковани ръце и нозе, влиза с тътреща се походка от коридора при мен. Придружават го Холидей и трима Синове. Отпращам ги и кимвам с благодарност на Холидей.

— Мога сам да се погрижа за това.

— Моля за извинение, господине, но фактите не са точно такива.

— Холидей!

— Ще бъдем пред вратата ви, господине.

— Лягай си.

— Само извикайте, ако имате нужда от нещо, господине.

— Желязна дисциплина си имате тук! — казва неловко Касий, след като тя си тръгва. Стои в моя кръгъл мраморен атриум и оглежда скулптурите. — Рок винаги е гледал да натруфи обстановката. За жалост, има вкус на деветдесетгодишен концертмайстор.

— Родил се е с три хилядолетия закъснение, нали? — отвръщам.

— Все си мисля, че сигурно не би понасял римските тоги. Просто печална модна тенденция. По времето на баща ми се опитаха да я прокарат пак. Особено за запои и в някои от тогавашните клубове. Гледал съм снимки. — Той потръпва. — Ужас е!

— Един ден ще го разправят и за нашите високи яки — казвам и докосвам своята.

Той поглежда чашата със скоч в ръката ми.

— По светски повод ли ме каниш?

— Не точно. — Въвеждам го в салона. Той се движи бавно и шумно с четирийсеткилограмовите пленнически ботуши, в които са оковали краката му, но при все това се чувства в тази стая повече у дома си от мен. Наливам му скоч, докато се настанява на дивана, все още в очакване на някаква клопка. Посреща чашата с вдигната вежда.

— Дароу, сериозно? Не ти е в стила да се тровиш.

— Таен запас от „Лагавулин“. Дар за Рок от Лорн след Обсадата на Марс.

Касий изсумтява.

— Никога не съм обичал иронията. Уискито, от друга страна… С него никога не сме се карали, тъй че да не можем да се разберем. — Той поглежда през течността. — Отлично е.

— Напомня ми за моя баща — казвам, заслушан в тихото жужене на отдушниците горе. — Не че онова, с което се наливаше, ставаше за нещо освен за почистване на механизми и убиване на мозъчни клетки.

— Ти на колко години беше, когато той умря? — пита Касий.

— Към шестгодишен, струва ми се.

— Шестгодишен. — Той замислено накланя чаша. — Баща ми не пиеше сам. Но понякога го заварвах на любимата му пейка, близо до онази тайнствена пътека по билото на вулкана Олимп. Пийваше си уиски ето така. — Касий прехапва вътрешната страна на бузата си. — Това ми бяха любимите мигове с него. Наоколо няма никой друг. Само орли кацат в далечината. Разказваше ми какви дървета растат по склона на хълма. Обичаше дърветата. Увличаше се в приказки къде какво расте и защо, и какви птици обичат да спят по клоните му. Особено през зимата. Как изглеждали в студа. Аз никога не го слушах. Де да се бях заслушвал!

Той отпива глътка. Ще усети духа в чашата. Торфът, вкусът на грейпфрут по езика, камъкът на Шотландия. Аз никога не усещам никакъв друг вкус, освен вкуса на дим.

— Това крепостта Марс ли е? — пита Касий и кимва към холограмата над конзолата на Рок. — О, Юпитер! Толкова малка изглежда!

— Дори по-малка и от двигателите на кораб-факла — казвам.

— Изумително… Как бързо се увеличават очакванията ни за живота.

Смея се.

— Аз смятах Сивите за високи.

— Е… — усмихва се той дяволито. — Ако ги мериш по Севро…

И се изкикотва, а после става сериозен.

— Исках да ти благодаря… задето ме покани на погребението. Прояви… изненадваща порядъчност.

— И ти би постъпил така.

— Хмм… — Не е много сигурен. — Това конзолата на Рок ли беше?

— Да. Преглеждах видеозаписите му. Гледал е повечето от тези по десетина пъти. Не стратегиите или битките срещу други Домове. По-кротките неща. Сещаш се.

— Ти гледа ли ги? — пита.

— Исках да те изчакам.

Той е поразен и се усъмнява в гостоприемството ми.

Затова натискам бутона за включване и отново ставаме момчетата, които бяхме в Института. Отначало е неловко, но скоро уискито разсейва това усещане и смехът става по-непринуден, мълчанието се удължава, задълбочава се. Гледаме вечерите, когато нашето племе печеше агнешко в северната клисура. Когато скитахме из планините и слушахме историите на Куин край огъня.

— Тази нощ се целунахме — казва Касий, когато Куин довършва историята за четвъртия опит на баба си да построи къща в планинска долина на сто километра от цивилизацията без архитект.

— Тя се пъхаше в походната си постеля. Казах й, че съм чул някакъв шум. Проучихме всичко наоколо. Когато откри, че хвърлям камъни в мрака, за да я дръпна и да останем насаме, тя разбра какво искам. Ех, тази усмивка! — смее се той. — Тези крака! Крака от онези, предназначени да се увиват около някого, нали ме разбираш? — Той се смее. — Обаче дамата протестира! Залепи длан на лицето ми и ме бутна!

— Е, тя не беше лесно момиче — казвам.

— Не беше. Но наистина ме събуди призори, за да ме целуне един-два пъти. Условията ги задаваше тя, разбира се.

— И тогава за първи път някога хвърлянето на камъни е имало въздействие върху жена.

— Да се изненадаш!

Има мигове, за които не бях и подозирал, че съществуват. Рок и Касий се опитват да ловят риба заедно само за да се промъкне Куин зад гърба на Касий и да го бутне. Той отпива голяма глътка до мен, докато гледа как като по-млад цопва във водата и се мъчи да издърпа там и Куин. Гледаме интимните мигове, когато Рок се влюби в Лея и местата, из които скитаха в планините в тъмното. Спират за вода и ръцете им невинно се докосват. Фичнър ги наблюдава от една горичка и си води бележки на дейтапада. Гледаме ги как за пръв път спят, гушнати под общи завивки в кулата на портата, и как Рок я отвежда в планината, за да открадне от нея първата целувка, само за да чуе тропота на ботуши по скалите и да види как Антония и Викс изплуват от мъглата с пламтяща оптика на очите.

Те отведоха Лея и когато Рок се възпротиви, го бутнаха от скала. Той си счупи ръката и реката го отнесе. Когато се завърна след три дни на крак, аз уж бях мъртъв, посечен от Чакала. Рок скърбеше за мен и посети каменната пирамида, която струпах над Лея, само за да открие, че вълците са я разровили и са отмъкнали тялото. И плака там самичък. Касий се опечалява и ми припомня мъката по лицето му, когато се върна със Севро и откри какво се е случило с Лея и Рок. И може би чувства и вина, че изобщо се е съюзил с Антония.

Има и още видеозаписи, още малки истини, които откривам. Но най-често гледан е записът от онзи път, когато Касий съобщи, че е открил двама нови братя и ни предложи да станем улани на Дом Белона. Тогава изглеждаше така изпълнен с надежда. Тъй щастлив, че е жив. Всички изглеждахме така, дори и аз въпреки чувствата в душата ми. Моето предателство изглежда много по-чудовищно, гледано отдалече.

Напълвам отново чашата на Касий. Той мълчи, облян от сиянието на холограмата. Рок язди петнистата си сива кобила и се отдалечава от нас, вперил замислен поглед в юздите.

— Ние го убихме — казва той след време. — Това беше нашата война.

— Беше ли? — питам. — Не ние сме създали този свят. И дори не се бием за себе си. И Рок не се биеше. Биеше се за Октавия. За едно Общество, което дори няма да забележи саможертвата му. Ще си играят на политика с неговата смърт. Ще го обвиняват. Той умря за тях, а ще остане само във вицовете. — Касий усеща погнусата, която влагам. Това е най-големият му страх. Че никой няма да го е грижа, че той си отива. Тази благородна идея за честта, за достойната смърт… Тя принадлежеше на стария свят. Но не и на този.

— Колко време според теб ще продължава това? — пита той замислено. — Тази война.

— Между нас или между всички?

— Между нас.

— Докато едно от сърцата ни спре да бие. Не го ли каза ти?

— Запомнил си — изсумтява той. — А между всички?

— Докато вече няма Цветове.

Той се смее.

— Е, добре. Ниско се целиш.

Гледам го как люлее течността в чашата си.

— Ако Август не ме бе сложил в двойка с Юлиан, какво щеше да се случи според теб?

— Няма значение.

— Да кажем, че има.

— Не знам! — отсича той, глътва уискито си на екс и си налива ново, изненадващо сръчен с белезниците, а после се вглежда раздразнено в чашата. — Ние с теб не сме като Рок и Виргиния. В нас няма нюанси. В теб има само гръм. В мен — мълнии. Спомняш ли си ония тъпотии, дето ги рецитирахме, когато си шарехме лицата и яздехме насам-натам като идиоти? Това е най-дълбинната истина. Можем да се подчиняваме само на своята природа. Без буря какво сме ти и аз? Само хора. Но само сблъсък ни дай… Какъв рев и тътен надаваме! — Той се присмива на собственото си велеречие, черна ирония помрачава усмивката му.

— Наистина ли смяташ, че е вярно? — питам. — Че ние сме едно или друго и това е неизменно?

— А ти не вярваш ли?

— Виктра разправя така за себе си. — Свивам рамене. — А аз залагам адски много, че не е така. И с нас не е така. — Касий се навежда напред и този път сипва на мен. — Знаеш ли, Лорн вечно говореше как е попаднал в собствената си клопка със своя избор, докато най-сетне добил усещането, че живее чужд живот. Сякаш нещо зад гърба му му нанасяло удари, нещо отстрани избирало пътя му. Най-накрая цялата му любов, цялата му доброта, семейството му, нищо нямаше значение. Той умря така, както живя.

Касий вижда нещо повече от съмнението в собствената ми теория. Той знае, че бих могъл да заговоря за промяната у Мустанга, у Севро, у Виктра. Че вече са различни, ала той прозира подводните течения, защото в много отношения нишката на живота му най-много наподобява моята.

— Ти мислиш, че ще умреш — казва той.

— Както казваше Лорн, сметката идва накрая. А краят се задава.

Той ме наблюдава нежно, забравил уискито, близостта между нас се е задълбочила повече, отколкото възнамерявах. Докоснал съм част от мислите му. Може би и той се е чувствал сякаш върви към собственото си погребение.

— Никога не съм се замислял какво бреме ти е тегнело — казва той внимателно. — През цялото време, докато си бил сред нас. Години наред. Не можеше да разговаряш с никого, нали?

— Не. Рискът беше твърде голям. Това би убило желанието на всеки да си поприказва с теб — „Здравейте, аз съм Червен шпионин“.

Той не се засмива.

— И все още не можеш, и точно това те убива. И сред свои ти се чувстваш чужд.

— Така си е — казвам и вдигам чаша. Колебая се, питам се доколко ли да му се доверя. После уискито заговорва вместо мен: — Трудно е да разговаряш с когото и да било. Всички са толкова уязвими. Севро — с баща си, с бремето, което носи за народ, който дори не познава. Виктра се мисли за покварена и все се преструва, че само иска отмъщение. Все едно отрова я изпълва. Те мислят, че аз знам пътя. Че съм получил видение за бъдещето заради жена ми. Но аз вече не я чувствам както навремето. А Мустанга… — млъквам неловко.

— Продължавай. Какво за нея? Хайде де, човече. Ти изби братята ми. Аз убих Фичнър. Ситуацията и бездруго е неловка.

Толкова странен е този миг, че лицето ми се разкривява.

— Тя непрекъснато ме гледа — казвам. — Съди ме. Все едно ми държи сметка доколко съм достоен. Дали съм годен.

— За какво?

— За нея. За това. Не знам. На леда ми се стори, че съм се доказал, но това така и не изчезна. — Свивам рамене. — И за теб е същото, нали? Да изпълняваш прищевките на Суверена, след като Айя уби Куин. Майка ти с нейните… очаквания. Да седиш тук с човека, отнел ти двама братя.

— Карн си го дръж за теб.

— Сигурно у дома е бил сладурче.

— Той всъщност бе привързан към мен като дете — признава Касий. — Зная го. Трудно е за вярване, но беше мой закрилник. Включваше ме в спортни игри. Водеше ме на екскурзии. Обясняваше ми за момичетата по своя си начин. Обаче с Юлиан не беше толкова мил.

— Аз имам по-голям брат. Кийран се казва.

— Казва се… Значи е жив?

— Той е механик и работи за Синовете. Има четири деца.

— Чакай! Значи си чичо? — възкликва изненадано Касий.

— Вече няколко пъти! Кийран се ожени за сестрата на Ео.

— Така ли? И аз някога бях чичо. Много ме биваше! — Погледът му се взира надалече, усмивката му угасва и зная какви подозрения тежат като камък на душата му. — Уморен съм от тази война, Дароу.

— Аз — също. И ако можех да ти върна Юлиан, щях да ти го върна. Но тази война е за него, за хора като него. Порядъчните хора. За кротките и нежните, които знаят какъв трябва да е светът, ала не могат да надвикат копелдаците.

— Не се ли боиш, че ще разрушиш всичко и няма да успееш да го построиш отново? — пита откровено той.

— Да — отвръщам и разбирам себе си по-добре от дълго, дълго време насам. — Затова си имам Мустанга.

Той вперва в мен продължителен и странен поглед, а после тръсва глава и се изкикотва — или на себе си се смее, или на мен.

— Как ми се иска да ми бе по-лесно да те мразя!

— Ако ще пием за нещо, то трябва да е за това!

Вдигам чаша, той — също, и отпиваме мълчаливо. Но преди да се раздели с мен тази вечер, аз му давам един холокуб, за да го изгледа в килията си. Извинявам се предварително за съдържанието, но той трябва да го изгледа. Той не пропуска да отбележи иронията. Ще го гледа по-късно в килията си и ще плаче, и ще се чувства още по-самотен, ала истината никога не е лека.