Пиърс Браун
Утринна звезда (20)

18.
Бездна

— Какво искаше да каже тя, как така Орион е жива? — питам Кавакс. И той е в същия шок като мен и нервно оглежда облечените в черно Виещи, дебнещи из стаята. Не сме загубили нито един, обаче сме напълно изцедени. — Кавакс!

— Каквото каза! — отвръща той. — Точно каквото каза. „Пакс“ е невредим.

— Дароу! — провиква се Севро, щом се връща в стаята с Виктра. Те хукват след Касий през почернялата врата в далечния край на стаята, но се връщат с празни ръце и накуцвайки. — След мен!

Имам още въпроси към Кавакс, но Виктра е ранена. Изтичвам при нея. Тя се подпира на изпочупената маса от оникс, приведена над дълбока рана в бицепса си. Свалила е маската, лицето й е потно и разкривено. Тя си инжектира болкоуспокояващи и кръвосгъстител, за да спре кръвотечението от раната. Виждам как костта белее сред шуртящата кръв.

— Виктра…

— Мамка му! — изсмива се тя мрачно. — Мъжкото ти гадже е бая по-бързо от едно време. В коридора едва не го спипах, но Айя май го е понаучила на туй-онуй от твоя Път на върбата.

— Така изглеждаше — отвръщам. — С теб примно ли е всичко?

— За мен не се притеснявай, миличък. — Тя ми намига, а Севро пак ме вика по име. Двамата с Клоуна са се навели над димящите останки от Мойра. Водачът на терористите е превъртял от целия сеч и мор около нас.

— Една от Фуриите — казва Клоуна. — Опечена.

— Добре си я пекнал, Жътварче — изрича провлачено Севро. — С хрупкави крайчета, а по средата — алангле. Точно както го обичам! Айя ще се вбеси…

— Ти ми отряза канала — прекъсвам го ядно.

— Държеше се като зла гад и объркваше хората ми.

— Като зла гад? Какво те прихваща, по дяволите? Впрегнах си мозъка, вместо да стрелям по де що сваря. Проклятие, можехме да минем и без да изпотрепем половината зала!

Очите му са по-тъмни и по-жестоки от очите на приятеля, когото помня.

— Във война сме, малкият. Убива се — така стоят нещата. Недей тъгува, че ни бива да го вършим.

— Това беше Мустанга! — Правя крачка и заставам досами него. — Ами ако я бяхме убили? — Той свива рамене. Бодвам го с пръст в гърдите. — Ти знаеше ли, че тя ще е тук? Кажи ми истината!

— Не — отвръща бавно той. — Не знаех. А сега дай назад, малкият. — Той ме поглежда нагло, все едно не би имал нищо против да ми извърти един. Не помръдвам.

— Какво правеше тя тук?

— Отде да знам, по дяволите? — Той поглежда зад мен към Рагнар, който избутва Кавакс назад към Виещите, събрали се в средата на стаята. — Всички, готови да се изнасяме. Ще трябва да цепим през цяла армия, за да се измъкнем от тая лайняна кочина. Евакуационният пункт е десет етажа по-нагоре откъм черната страна.

— Къде ни е трофеят? — пита Виктра и оглежда сечта. Земята е осеяна с тела. Сребърни треперят от болка. Медни пълзят по пода и влачат счупените си крака.

— Сигурно е изпържен — казвам.

— Сигур’ — съгласява се Клоуна и ми мята съболезнователен поглед, щом оставяме Севро и се заемаме да претърсим телата. — Пълна шлакания.

— Ти знаеше ли, че Мустанга ще е тук? — питам.

— Представа си нямах. Сериозно, шефе. — Той се оглежда към Севро. — Как така ти е рязнал канала?

— Стига сте плямпали, ами го намерете тоя Сребърен, кърваво проклятие да го стигне дано! — излайва Севро от центъра на стаята. — Някой да ходи да довлече Розовия от коридора.

Клоуна намира Живака в отсрещния край на стаята, най-далече от вратата към коридора, вдясно от грандиозния илюминатор с изглед надолу към Фобос. Лежи и не мърда, притиснат от откършила се от пода колона, паднала странично към стената. Чужда кръв е омазала тюркоазената му туника. От изранените му юмруци стърчат парченца стъкло. Опипвам му пулса. Жив е. Значи мисията не е провал, да му се не види. Но е ранен в челото от шрапнел. Викам Рагнар и Виктра, двамата най-силни от групата, да ми помогнат да отместим колоната от него.

Рагнар вклинява под колоната бръснача, който запокити по главата на Рицаря на смъртта, използва един камък за опорна точка и тъкмо се готви да тласне нагоре, когато Виктра ни казва да почакаме.

— Вижте — казва ни тя.

Там, където върхът на колоната е опрял в стената, бледосиньо сияние струи по една линия, пълзяща от пода нагоре по стената, за да очертае в нея правоъгълник. Таен изход. Живака сигурно е тичал към него, когато се е стоварила колоната. Виктра долепя ухо до вратата и очите й стават на цепки.

— ПулсФакли — казва тя. — Охо! — Смее се. — Телохранителите на Сребърния са оттатък. Сигурно ги е скрил там за всеки случай, ако вземе че стане напечено. Говорят на тагна. — Езикът на Обсидианите. И се опитват да изкъртят стената, за да влязат. Ако колоната не беше паднала и залостила вратата, щяхме да измрем.

Чист късмет ни е отървал кожата. И тримата го знаем и това разпалва още повече яда ми към Севро и поуспокоява свирепостта в очите на Виктра. Внезапно тя прозира колко безразсъдно сме постъпили. Изобщо не трябваше да нахлуваме тук без чертежи на мястото. Севро постъпи, както бих постъпил аз преди година. И резултатът е същият. Тримата си мислим едно и също, щом поглеждаме към главния вход. Нямаме много време.

Рагнар и Виктра ми помагат да освободя Живака. Краката на безчувствения мъж се тътрят подире му счупени, докато Виктра го носи обратно към центъра на залата. Там Севро подготвя Клоуна и Чакълчето да се измъкнат навън заедно с нашите пленници, Матео и Кавакс, които ме гледат със зяпнали усти. Но Чакълчето краката не я държат. Всичките сме напълно скапани.

— Пленниците ни идват много — казвам. — Няма как да действаме бързо. А този път нямаме електромагнитен импулс. — Не че вършат някаква работа на космическа станция, когато от Космоса ни отделят само тънички прегради и устройства за рециклиране на въздуха.

— Значи ще оберем лойта. — Севро тръгва наперено към Кавакс, който седи ранен и вързан с ръце зад гърба, и насочва пулсЮмрука си към лицето му. — Нищо лично, грамадански.

И натиска спусъка. Бутвам го настрана. Зарядът минава покрай главата на Кавакс и се забива в земята до свлеченото тяло на Матео, като едва не му отнася крака. Севро се врътва към мен и пулсЮмрукът му се прицелва в главата ми.

— Разкарай това от лицето ми — казвам аз право в дулото. То излъчва горещина и тя пари очите ми, така люти, че се налага да се извърна.

— Ти тоя за какъв го мислиш? — изръмжава Севро. — За твой приятел? Не, не ти е приятел.

— Трябва ни жив. Той е разменна монета. А Орион може и да е жива.

— Разменна монета? — изсумтява Севро. — Ами Мойра? Нея нямаше проблем да я изпържиш, но него го щадиш. — Севро впива очи в мен и сваля оръжието. Устните му оголват скапаните му зъби. — Аха, заради Мустанга е. Много ясно.

— Той е бащата на Пакс — казвам.

— А Пакс е мъртъв. Защо? Защото оставяш враговете си да живеят. Тука не ти е Институтът, малкият. Тука е война. — Той забива пръст в лицето ми. — А войната, кърваво проклятие, е нещо съвсем просто. Убий врага, когато можеш, както можеш и възможно най-бързо. Иначе ще убият теб и твоите хора.

Севро се извръща от мен — разбира, че останалите ни наблюдават с нарастващ трепет.

— За това грешиш — казвам.

— Не можем да ги помъкнем с нас.

— Коридорите гъмжат, шефе — обявява Шибаната мутра на връщане от главния коридор. — Повече от стотина души охрана. Мамата си шлака.

— Можем да си пробием път през тях, ако сме без багаж — казва Севро.

— През сто души? — възкликва Клоуна. — Шефе…

— Проверете си батериите. — Севро впива очи в пулсЮмрука си.

Не. Няма да позволя недалновидността на Севро да ни съсипе.

— Я го шлакай това — казвам. — Чакълче, свържи се с Холидей и й кажи, че евакуацията се прецака. Дай й координатите ни. Тя трябва да паркира на един километър зад стъклото с гъза към нас. — Чакълчето не посяга за дейтапада си. Поглежда Севро, разкъсана между нас, и не знае на кого да се подчини. — Върнах се — казвам. — А сега действай.

— Действай, Чакълче — подканя я Рагнар.

Виктра кимва леко. Чакълчето поглежда кисело Севро.

— Извинявай, Севро.

Тя ми кимва и отваря комуникатора си, за да се свърже с Холидей. Останалите Виещи ме гледат внимателно и ми е болно, като зная, че съм ги принудил така да избират.

— Клоуне, вземай дейтапада на Мойра, ако не се е изпържил, и намери данните в конзолата, ако можеш. Искам да знам що за договор са обсъждали — бързо нареждам аз. — Шибана мутро, вземай Поспаливеца и вардете коридора. Рагнар, Кавакс е твой. Опита ли се да бяга, отсечи му краката. Виктра, да ти е останал рапел? — Тя проверява пояса си и кимва. — Почвай да ни овързваш. Всички — в центъра на залата! Трябва да е стегнато. — Обръщам се към Севро. — Зареди вратата, че идват гости.

Той не казва нищо. Това в очите му не е гняв. Това са тайните семенца на съмнението в себе си и страха, които разцъфват, омразата се процежда в погледа му. Познавам този поглед. Толкова пъти съм го усещал в собствените си очи, че брой нямат. Изтръгвам му единственото, което някога му е било скъпо. Неговите Виещи. След всичко, сторено от него, ги карам да изберат мен пред него, когато той не вярва, че съм готов. Това е присъда над ръководството му, потвърждение на огромните съмнения, които зная, че сигурно изпитва подир кончината на баща си.

Не биваше да се случва така. Казах, че ще се подчинявам и не се подчиних. Признавам го. Но сега не е време за нежности. Опитах да му обясня с думи, опитах чрез дружбата ни да му налея разум в главата, но откакто съм се върнал, го виждам как откликва на всичко единствено с принуда и насилие. И затова сега ще говоря на неговия език, кърваво проклятие! Правя крачка напред.

— Освен ако не ти се мре тук, стягай се и се размърдай.

Сбръчканото му личице се вкаменява, докато гледа как неговите Виещи търчат да изпълняват повелите ми.

— Ако заради тебе ги убият, никога няма да ти го простя.

— Значи ставаме двама. А сега действай.

Той се обръща и хуква към вратата да заложи остатъка от експлозиви в пояса си. Аз все така оглеждам разрушената стая и най-сетне забелязвам организация сред хаоса, докато приятелите ми действат заедно. Всички вече са се досетили за моя план. И знаят колко маниашки е. Но увереността, с която действат, ми вдъхва живот. Те ми се довериха така, както Севро не смееше. И все пак излових Рагнар да поглежда през илюминатора вече за трети път. Всичките ни скафандри не са в ред. Никой от нас няма да издържи на налягането във вакуума. Аз дори нямам маска. Дали ще оживеем, или ще умрем, зависи от Холидей. Ще ми се да имаше начин да контролирам променливите величини, но ако престоят в мрака ме е научил на нещо, то е, че светът е по-голям от обсега, над който имам власт. Трябва да се доверяваш на другите.

— Всички, пускай заглушителите — нареждам и откопчавам моя от пояса. Не ми се иска камерите навън да забележат нечие оголено лице.

— Холидей е на позиция — обажда се Чакълчето. Поглеждам през прозореца и виждам, че корабът е увиснал на един километър от стъклото. От това разстояние е не по-голям от върха на писалка.

— Щом дам знак, стреляме в центъра на илюминатора — казвам на приятелите си и се мъча да не допусна страха да се процеди в гласа ми. — Шибана мутро! Поспаливецо! Връщайте се тук. Сложете маските си на пленниците в безсъзнание.

— Кръвогадост! — мърмори Виктра. — Надявах се да имаш по-добър план.

— Ако се опитате да си задържите дъха, дробовете ви ще гръмнат. Затова издишайте веднага щом стъклото се пръсне. Оставете се да излетите навън. Сладки сънища, и се молете Холидей да е също тъй чевръста с управлението, колкото и Клоуна в спалнята.

Всички се смеят и се скупчват един до друг, та да може Виктра да прокара рапела си през поясите ни с муниции — вързани сме един за друг като чепка грозде. Севро приключва с експлозивите на вратата, Поспаливеца и Шибаната мутра идват при нас и му махат да побърза.

— Внимание! — прокънтява глас от скритите високоговорители, когато Виктра се навежда към мен да ме върже за Рагнар. — Говори Алекс ти Ямато, началник на охраната на „Индустрия Слънце“. Обкръжени сте. Хвърлете оръжието. Освободете заложниците. Или ще бъдем принудени да открием огън по вас. Имате пет секунди да се подчините.

В стаята няма други освен нас. Главният вход е затворен. Севро е заложил експлозивите и тича към нас.

— Севро, бързешката! — провиквам се. Не е и преполовил пътя до нас, когато се пльосва на земята като празна консерва, смачкана от ботуш. Същата сила запраща и мен на пода. Коленете ми поддават. Костите, белият дроб, гърлото — всичко е смачкано от грамадно притегляне. Образите се мержелеят пред очите ми. Кръвта ми бавно пъпли към главата. Опитвам се да повдигна ръка. Тежи повече от сто и четирийсет килограма. Охраната е усилила изкуствената гравитация в залата и само Рагнар не се е тръшнал по корем. Паднал е на коляно с прегърбени рамене и се напряга, същински Атлас, който крепи света.

— Какво става, по дяволите… — процежда Виктра на пода и гледа над мен към вратата. Тя се отваря и през нея не влиза нито Сив, нито Обсидианов или Златен, а великанско черно яйце колкото дребен човек, което се търкаля настрана. То е гладко и лъскаво, с малки бели цифрички отстрани. Робот. Незаконен, също като електромагнитните импулси и ядрените бойни глави. Големият страх на Август. Сякаш протягайки се от петролен разлив, металът в двата края на яйцето се видоизменя и открива малко оръдие, което се прицелва в Севро. Опитвам се да се надигна. Да насоча моя пулсЮмрук. Но гравитацията е твърде силна. Дори не мога да си вдигна ръката. Виктра, при цялата си сила, също не може. Севро сумти на пода и пълзи по-надалече от машината.

— Илюминаторът! — изпъшквам. — Рагнар. Стреляй в илюминатора.

ПулсЮмрукът е до тялото му. Той се напряга и започва да го повдига въпреки мощната гравитация. Ръката му трепери. В гърлото му клокочи онази призрачна бойна песен, тътнеща като далечна лавина. Звукът се надига — рев от друг свят, докато цялото му тяло се тресе от усилия, ръката му се прицелва и една мъничка звездица се ражда в дланта му, щом пулсЮмрукът събира треперещия си разтопен заряд.

Приятелят ми се разтърсва целият и пръстите му отпускат спусъка. Ръката му се извива назад. ПулсОгънят се втурва напред и се удря в центъра на стъклото. Многобройните звезди се разлюляват, щом прозорецът се издува навън и по него се стрелват пукнатини.

— Кадир нйяр лага… — изревава Рагнар.

И стъклото се пръсва. Космосът всмуква въздуха от стаята. Всичко се люшва. Една Медна се плъзва край нас с писък и замлъква, щом изхвърча във вакуума. Други, спотайвали се по време на свадата ни, се вкопчват в счупената маса в центъра на стаята. Увиват се около колоните. Пръстите им кървят, ноктите се пукат. Крака ритат. Хватките се разхлабват. Трупове се въртят и преобръщат, и изхвърчат в Космоса, а бездната е гладна и иска да изяде всичко в тази сграда. Севро е изхвърчал във въздуха далеч от робота, по-лек от цялата ни група. Протягам се и го награбвам за късия гребен, докато Виктра го обгръща с крака и го придърпва към тялото си.

Ужасявам се, докато се плъзгаме към счупения илюминатор. Ръцете ми треперят. Сега, когато виждам с очите си последствията от своето решение, започвам да се съмнявам в него. Севро беше прав. Трябваше да се втурнем навътре. Да убием Кавакс или да го използваме за щит. Всичко друго, но не и онзи мраз. Всичко друго, но не и мракът на Чакала, от който съвсем скоро избягах.

Това е просто страх, казвам си. Просто страхът всява паника в мен. Той се прехвърля и на приятелите ми. Виждам ужаса по лицата им. Как гледат към мен и виждат своя страх, отразен в моя. Не може да се боя. Твърде много време прекарах в страх. Твърде дълго бях съсипван от загубата. Твърде дълго бях всичко друго, но не и този, който е нужно да бъда. И дали съм Жътваря, или просто това е поредната маска, аз съм длъжен да я нося — не само заради тях, а и заради себе си.

— Omnis vir lupus! — изкрещявам и отмятам глава да завия, издишам всичкия въздух от дробовете си. Зад мен очите на Рагнар се отварят широко в див екстаз. Той надава такъв вой с грамадната си уста, че и предците му да го чуят в ледените си гробници. Чакълчето също започва да вие, и Клоуна, и дори царствената Виктра. Гневът и страхът се изливат от телата ни. Макар и Космосът да ни влачи по пода към прегръдките си, макар и смъртта да ни дебне, аз съм си у дома сред тази смахната виеща купчина от човеци. И докато се преструваме на храбреци, ние действително ставаме такива. Всички освен Севро, останал безмълвен, щом политаме в Космоса.