Пиърс Браун
Утринна звезда (54)

52.
Зъби

Влизам при Севро, Мустанга и Виктра в голямата контролна зала на затвора. Двама техници са се отпуснали в ергономични кресла и няколко десетки холограми плават едновременно около тях.

— Казаха ли нещо? — питам.

— Още не — отвръща Виктра. — Но гърнето започна да къкри и аз му дадох жега.

Севро наблюдава Паламидата на холомонитора.

— Ти искаше ли да говориш с Паламидата? — питам.

— С кого? — вдига вежди той. — Никога не съм я чувал.

Личи си, че го боли от това, че я вижда пак. Боли го още повече, защото си казва да прояви твърдост, но това предателство от една от неговите Виещи ранява самата му същност. Ала въпреки това той се прави на безучастен. Не зная дали заради Виктра, заради мен или заради самия себе си. Вероятно и заради трите.

След няколко минути Антония и Паламидата са плувнали в пот. По моя препоръка сме загрели килиите до четирийсет градуса по Целзий, за да усилим раздразнителността им. Гравитацията също е малко подсилена. Съвсем леко извън царството на възприятията. Досега Паламидата нищо не прави, само плаче, а Антония докосва синината на бузата си и проверява дали лицето й е понесло някакви трайни увреждания.

— Трябва да измислиш план — подхвърля лениво Антония през решетките.

— Какъв план? — пита Паламидата от далечния ъгъл на килията си. — Те ще ни убият дори и да им дадем информация.

— Ти, малка ревлива краво! Я вирни глава! Позориш белега си! Та ти си от Дом Марс, нали?

— Те знаят, че ги подслушваме — казва Севро. — Поне Антония знае.

— Понякога няма значение — отвръща Мустанга. — Интелигентните пленници често разиграват пленилите ги. Самоувереността е това, което ги прави още по-уязвими за психологически манипулации, защото си мислят, че все още контролират нещата.

— Това от обширния ти личен опит на изтезавана ли го знаеш? — пита Виктра. — Я го разясни на мен.

— Тихо! — Увеличавам звука на холото.

— Всичко ще им кажа — казва Паламидата на Антония. — Вече ни най-малко не ми пука.

— Всичко? — пита Антония. — Ти не знаеш всичко.

— Знам достатъчно.

— Аз знам повече — казва Антония.

— На теб кой ли въобще би ти повярвал? — сопва се Паламидата. — Психопатка майцеубийца! Само да знаеше какво мислят хората в действителност за теб…

— Ах, миличка, няма как да си толкова тъпа! — Антония въздъхва състрадателно. — Но ти си. Печална гледка.

— За какво говориш?

— Напрегни си мозъка, малка простачке. Само опитай, ако обичаш!

— Да те шлакам, кучко!

— Съжалявам, Паламидо. — Антония извива гръб и се обляга на решетките. — От жегата е.

— Или сифилисът те подлудява — измърморва Паламидата. Сега крачи из килията, обвила ръце около тялото си.

— Колко… долно. То това си е до възпитание.

Замислям се дали да извадя от там Паламидата и да й измъкнем информацията, която е склонна да даде.

— Може да е уловка — казва Мустанга. — Измислена от Антония, в случай че попаднат в плен. Или пък игричка на брат ми. Да всява дезинформация, много му приляга. Особено ако са се оставили да ги пленят.

— Оставили са се да ги пленят? — възразява Виктра. — В моргите на този кораб лежат над петдесет мъртви Златни, които не биха се съгласили с това твърдение.

— Тя е права — казва Севро. — Оставете играта да се разиграва. Може да накара Антония да се пооткрехне повече.

Антония затваря очи, отпуска глава върху решетките, знае, че Паламидата ще я попита какво е искала да каже с това „напрегни си мозъка“. И, то е ясно, Паламидата я пита:

— Какво искаше да кажеш с това, че ако им кажа всичко, повече няма да има полза от мен?

Антония я поглежда през рамо зад решетките.

— Миличка, ти наистина не си го дообмислила. Аз съм мъртва. Ти сама го каза. Може и да се опитвам да го отричам, но… Пред сестра ми изглеждам като селската котка. Прострелях я в гръбнака и й капех киселина на гърба почти година. Тя ще ме обели като лукова глава.

— Дароу няма да й го позволи.

— Той е Червен, за него ние сме само дяволи с корони.

— Той не би постъпил така!

— Познавам един Гоблин, който би постъпил.

— Името му е Севро!

— Нима? — Антония ни най-малко не я е грижа. — Все тая. Аз съм мъртва. Ти може и да имаш шанс. Но само една от нас им е нужна жива, за да им даде информация. Въпросът, който трябва да си зададеш, е дали ако им кажеш всичко, ще те оставят жива? Трябва ти стратегия. Нещо, което да премълчиш. Да проточиш обмена.

Паламидата се доближава до решетката, разделяща двете жени.

— Няма да ти се хвана. — В гласа й зазвучава дързост. — Но знаеш ли, наистина с теб е свършено. Дароу ще победи, може би това му се полага. И знаеш ли какво? Аз смятам да му помогна. — Паламидата откъсва очи от Антония и поглежда към камерата в горния ъгъл на килията си. — Ще ти кажа какво крои той, Дароу. Нека да…

— Изкарайте я от там — казва Мустанга. — Изкарайте я веднага.

— Не… — промълвява Виктра до мен, щом вижда онова, което вижда и Мустанга. Севро и аз гледаме объркано жените, но Виктра вече се е завтекла към вратата.

— Отворете килия 31! — изкрещява тя на техниците и изчезва в коридора.

Щом осъзнаваме какво става, ние със Севро се втурваме в коридора и събаряме един Зелен, поправящ единия от холоекраните. След нас тича Мустанга. Нахълтваме в коридора и се втурваме към блиндираната врата на затвора. Виктра крещи да я пуснат. Вратата избръмчава и ние влетяваме след нея покрай обърканата охрана, която си събира снаряжението, в блока с килиите.

Затворниците крещят. Но дори и тогава чувам влажното туп, туп, туп, преди да стигнем до килията на Антония и да я видим надвесена над Паламидата. Ръцете й са проврени през разделящата килиите им решетка, потънали в кръв. Пръстите й стискат къдравата коса на Паламидата. Останките от черепа на Виещата са се набили в решетката, Антония дръпва главата й към себе си и тя се удря в железните пръти между тях за последен път. Виктра блъсва магнитната врата на килията и тя се отваря.

Антония се надига, извършила ужасното си дело, и окървавените й ръце увисват невинно във въздуха, а тя дарява по-голямата си сестра със самодоволна усмивчица.

— Полека! — присмива се тя. — Полека, Вики, аз ти трябвам! Аз останах единствената, която може да ти продаде информация. Освен ако не искаш да се набуташ в пастта на Чакала, ти ще…

Виктра разбива лицето на Антония. Хрущенето на костите се чува от десет метра. Антония се завърта и се опитва да избяга. Виктра я притиска до стената и я пребива. Като машина, в злокобно безмълвие. Лакътят ритмично замахва назад, опора на краката, точно както са ни учили. Пръстите на Антония се забиват в мускулестите ръце на Виктра, а после омекват и звуците стават влажни, приглушени. Виктра не спира. И аз не я спирам, защото мразя Антония и тази мрачна частица от мен иска да я боли.

Севро се промушва покрай мен и се хвърля върху Виктра, приклещва дясната й ръка отзад и започва да я души с лявата. Подсича краката й и я смъква назад на пода, сключва крака около кръста й и я обездвижва. Освободена от хватката на Виктра, Антония се строполява на една страна. Мустанга скача напред, за да опази главата й да не се разбие в острия ръб на завареното метално легло. Коленича и посягам през решетките да проверя пулса на Паламидата, макар и да не знам защо ли си правя труда. Черепът й е хлътнал навътре. Взирам се в главата й и се чудя защо ли гледката не ме ужасява.

Нещо в мен е умряло. Но кога? Защо не съм забелязал?

Мустанга крещи да доведат Жълт. Охраната подема призива й.

Разтърсвам се.

Севро пуска Виктра. Тя кашля и го блъсва ядно. Мустанга се навежда над Антония, която сега издава хъркащи звуци през счупения си нос. Лицето й е размазано. По устните има отломки от зъби. Ако не бяха косата и Сиглите, дори нямаше да си личи, че е Златна. Виктра излиза от килията, без да я погледне, и разбутва така силно охраната от Сиви, че събаря двама на земята.

— Виктра… — извиквам след нея, сякаш има нещо за казване.

Тя се обръща към мен, очите й са зачервени не от гняв, а от бездънна тъга. Юмруците й са разранени.

— Аз й плетях косите… — принуждава се да заговори тя. — Не зная защо е такава. И защо аз съм такава. — Половината от счупен зъб стърчи, забит в плътта между ставите на средния и безименния й пръст. Тя го вади и го вдига към светлината като дете, намерило стъкълце на морския бряг, а после потръпва от ужас и зъбът изтраква върху стоманената палуба. Тя поглежда зад мен, към Севро. — Казах ти аз.

 

 

По-късно същия ден, докато лекарите се грижат за Антония, Синовете преглеждат личните вещи на Паламидата в каютата й на борда на кораба-факла „Тифон“. В двойното дъно на едно чекмедже откриват воняща обработена вълча кожа. Когато Шибаната мутра я занася на Севро, той се задавя.

— Паламидата й сряза вървите и я свали — казва Клоуна, когато останалите от първоначалните Виещи се събират около ковчега й в отсека с тръбите катапулти. Чакълчето, Шибаната мутра и Севро са с нас. — Когато Чакала разпна Антония в Института, Паламидата й сряза ремъците и я свали.

— Бях забравил — казвам.

Севро изпухтява.

— Що за свят!

— Помниш ли, като я накара да се бие с Лея, когато Лея не можеше да одере овцата? Мъчеше се да я каляваш — позасмива се Чакълчето. И Севро се смее.

— Ти какво се смееш? — пита Клоуна. — Ти тогава още скитосваше, нагъваше гъби и виеше срещу луната.

— Аз наблюдавах — отвръща Севро. — Винаги наблюдавах.

— Зловеща работа бе, шефе — ужасява се комично Шибаната мутра. — А какви ги вършеше, докато наблюдаваше?

— Лъскал е бастуна в храсталака, то се знае — казвам.

— Само когато всички вече спят — изсумтява Севро.

— Гнусотия! — Чакълчето набърчва нос и натиква наметката на Виещ в раницата си. — Вий, вий, Паламидке! — Добротата в очите й е почти непоносима. Няма обвинения, няма гняв. Само отсъствието на приятел. И то ми напомня колко обичам тези хора. Също както и с Рок, всеки от нас си взема последно сбогом и я изстрелваме към Слънцето, за да сподири Рагнар и Рок в последния им път. Клоуна и Чакълчето си тръгват ръка за ръка, а Шибаната мутра постоянно се занася с тях. Гледам ги и се усмихвам, двамата със Севро не бързаме да си тръгнем. Мустанга не е помръднала от мястото си до стената.

— Какво искаше да каже Виктра с това „казах ти аз“? — питам.

Севро поглежда Мустанга.

— Абе, то вече няма значение. — Като че понечва да си тръгне, но се колебае. — Тя скъса.

— Какво е скъсала? — питам.

— Скъса с мен.

— О…

— Съжалявам, Севро — обажда се Мустанга. — В момента й е много тежко.

— Да… — Той се подпира на стената. — Да. То аз съм виновен сигур’. Казах й… — Той сгърчва лице. — Преди битката й казах, че… я обичам. И знаете ли какво ми каза тя?

— „Благодаря“? — предполага Мустанга.

Той трепва.

— А, не. Каза само, че съм идиот. Може и да е права. Може би просто съм му придал твърде голямо значение. Нещо съм се разчувствал, тъй де. — Забил поглед в земята, той се умисля. Мустанга ми кимва да кажа нещо.

— Севро, ти си какъв ли не. Миризлив. Дребен. Проявяваш съмнителен вкус за татуировки. Предпочитанията ти за порнография са… ъъъ, ексцентрични. И ноктите на краката ти са страшно смахнати.

Той се врътва и ме поглежда.

— Смахнати ли?

— Много са дълги бе, приятел. Като… Вземи ги подрежи.

— А, не, така мога да се закачам за разни неща.

Взирам се в него — не съм убеден, че се шегува, и продължавам да се старая с всички сили.

— Само ти казвам, че си какъв ли не, малкият, ама идиот не си.

Той с нищо не дава да се разбере, че ме е чул.

— Тя си мисли, че във вените й тече отрова. Точно за това говореше в затвора. Разправяше, че всичко щяла да съсипе, та най-добре било да скъсаме.

— Просто я е страх — казва Мустанга. — Особено след случилото се току-що.

— Тоест онова, което се случва… — Той сяда до стената и подпира глава на нея. — Почва да ми се струва, че е пророчество. Смъртта поражда смърт и тя поражда смърт…

— При Юпитер победихме… — казвам.

— Можем да спечелим всяка битка и пак да изгубим войната — мърмори Севро. — Чакала крои нещо тайно, а Октавия е само ранена. Армадата на Скиптъра е по-голяма от Армадата на Меча, ще изтеглят и флотилиите от Венера и Меркурий. По численост ще ни превъзхождат тройно. Хора ще загинат. Сигурно повечето ни познати.

Мустанга се усмихва.

— Освен ако не променим парадигмата.