Пиърс Браун
Утринна звезда (8)

6.
Жертви

Присвивам очи и се взирам зад Холидей, където защитен екран в преливащи се цветове се разгръща над седемте върха на Атика и ни откъсва от облаците и небето оттатък. Генераторът на щита явно е бил извън обхвата на електромагнитния импулс. Никаква помощ няма да го пробие, за да дойде при нас.

— Триг! Връщай се! — крясва тя, щом той залага и последната мина на моста.

Самотен изстрел разтърсва зимното утро. Ехото е крехко и ледено. Следват и още. Пук. Пук. Пук. Снегът около Триг избухва. Той тича обратно и Холидей се навежда да го прикрие, а изстрелът разтърсва рамото й. Напрягам се и се надигам. Очите ме болят и се мъчат да се фокусират, заслепени от слънцето. Бетонът пред мен изригва. В лицето ми се забиват отломки. Привеждам се, разтреперан от страх. Войниците на Чакала са намерили резервните си оръжия.

Надниквам отново. През стиснати клепачи виждам Триг, заковал се по средата на пътя, да води престрелка с взвод Сиви, нарамили газови пушки. Те се изливат през бронираната врата на крепостта в другия край на моста, сега зейнала. Двама падат. Още двама стъпват до една мина с близък обсег и изчезват сред облак дим, щом Триг я гръмва в краката им. Холидей взривява още една тъкмо когато Триг, залитайки, отново минава в прикритие, улучен с куршум в рамото. Забива доза стим в бедрото си и пак скача. Един куршум се удря в бетона пред мен, рикошира в Холидей и я поразява в ребрата — пробива бронята точно под мишницата и с глух звук се забива в плътта й.

Тя се завърта и пада. Валящите куршуми ме принуждават да приклекна до нея. Дъжд от бетон. Тя изплюва кръв, дъхът й излиза на влажни, слузести хрипове.

— Уцели ме в белия дроб — изпъшква тя, докато търси опипом доза стим в кесията на крака си. Ако не бяха изгорели електрическите вериги на бронята й, лекарствата щяха да се инжектират автоматично. Но й се налага да пооткрехне калъфа и да си вкара дозата собственоръчно. Помагам й — изваждам една от микроспринцовките от гнездото и я забивам във врата й. Зениците й се разширяват и тя започва да диша бавно, докато наркотикът се разнася по кръвта й. До мен Виктра лежи със затворени очи.

Обстрелът спира. Внимателно надниквам навън. Сивите на Чакала се крият зад бетонните стени и пилоните оттатък моста, на шейсетина метра от тук. Триг презарежда. Единственият шум е свистенето на вятъра. Нещо не е наред. Оглеждам небето, страх ме е от тишината. Златен идва насам. Усещам го по пулса на битката.

— Триг! — крещя така, че чак тялото ми се тресе. — Бягай!

Холидей забелязва погледа ми. Надига се с мъка и хрипти от болка, а Триг напуска прикритието си и ботушите му се подхлъзват по заледения мост. Той пада, изправя се отново и пълзи към нас ужасѐн. Късно е. Зад него Айя ау Грим изхвърча през вратата на крепостта покрай Сивите, покрай стаените в сенките Обсидиани. Облечена е с черното си официално облекло. Дългите й крака сега заобикалят Триг. Една от най-тъжните гледки, които съм виждал.

Стрелям с пистолета. Холидей изпразва своя. Уцелваме само въздуха. Айя прави крачка встрани, извива се и когато Триг е на десет крачки от нас, го пронизва в гърдите със своя бръснач. Стърчащото от гръдта му метално острие лъщи окървавено. От шока очите му се отварят широко. Тихо издихание се изтръгва от устата му. И той надава писък, когато, нанизан на бръснача на Айя като трепереща езерна жаба на момчешко тръстиково копие, се издига във въздуха.

— Триг… — прошепва Холидей.

Тръгвам, олюлявайки се, към Айя и вадя бръснача, но Холидей ме блъсва отново зад стената, а куршумите на далечните Сиви дълбаят бетона край нас. Кръвта й топи снега под нозете й.

— Я без глупости! — изръмжава тя и ме дръпва на земята с последни сили. — Не можем да му помогнем.

— Той ти е брат!

— Мисията ми не е да спася него, а теб.

— Дароу! — провиква се Айя от моста. Холидей наднича и я съзира, застанала до брат й със смъртнобледо, спокойно лице. Рицарката крепи Триг на върха на бръснача си с една ръка. Нанизан на острието, той се гърчи и се хлъзга по него към дланта й, стиснала дръжката. — Драги ми господине, времето ти за криене зад гърба на другите изтече. Излез.

— Недей — мърмори Холидей.

— Излез! — извиква Айя, вади острието и запраща Триг над перилата на моста. Той пропада двеста метра надолу и тялото му се разбива в една гранитна издатина.

Холидей хрипти от болка, задушава се. Вдига празния си пистолет, прицелва се в Айя и натиска спусъка десетина пъти. Айя се привежда, а после разбира, че оръжието на Холидей не е заредено. Дръпвам Сивата надолу и един куршум от снайпер, прицелен в гърдите й, удря пистолета, разцепва го и го избива от ръката й. Пръстът й е разкъсан. Отново седим на бетона и треперим край полегналата помежду ни Виктра.

— Съжалявам — успявам да кажа, но тя не ме чува. Ръцете й треперят повече и от моите. В хладните й очи няма сълзи, в прорязаното й от бръчки лице не е останала и капчица кръв.

— Те ще дойдат — казва тя след проточилата се глуха тишина. Очите й следят зеления дим. — Трябва да дойдат.

Кръвта се просмуква през дрехите й, стича се от ъгълчето на устата, а после засъхва по врата. Тя стисва затъкнатия в ботуша й нож и се опитва да се изправи, ала тялото й се е предало. Дъхът й е тежък и влажен и лъха на бакър. — Те ще дойдат.

— Какъв е планът? — питам я. Очите й се затварят. Разтърсвам я. — Как ще дойдат?

Тя кимва към края на площадката.

— Вслушай се.

— Дароу! — надвиква вятъра гласът на Касий. Дошъл е при Айя. — Дароу от Ликос, излез! — Плътният му глас така не подхожда на този миг. Твърде е царствен, възвишен и недокоснат от поглъщащата ни тъга. Избърсвам сълзите си. — Ти трябва да решиш какъв си, в края на краищата, Дароу. Ще излезеш ли като мъж? Или ще трябва да те вадим като плъх от пещера?

Гневът стяга гърдите ми, но не искам да се изправя. Някога бих се изправил — когато бях облечен в бронята на Златен и си мислех как ще се извися над убиеца на Ео и ще разкрия истинската си същност, докато градовете му пламтят в пожар, а техният Цвят пада от власт. Но тази броня я няма вече. Съмненията и мракът са разръфали маската на Жътваря. Аз съм само едно момченце, треперя стаен и се крия от врага, защото зная цената на провала и много, много ме е страх.

Ала няма да им се оставя. Няма да бъда жертва пред тях и няма да дам Виктра отново да попадне в лапите им.

— Я се шлакай — изругавам, сграбчвам виктрината ръка и Холидей за яката и с пламнал от напрежението поглед, заслепен от слънчевите отблясъци по снега, с вкаменено лице ги повличам с всички сили от скривалището ни към отсрещния край на площадката, към рева на вятъра.

Враговете ми се смълчават.

Каква ли гледка съм само — олюляващ се черен силует, аз влача моите приятели, с хлътнали очи, с лице на прегладнял стар демон, брадато и нелепо — жалка картинка! На двайсет метра зад мен двамата Рицари Олимпийци властно са се изправили на моста, там, където той излиза на площадката, а от двете им страни са се наредили над петдесет Сиви и Обсидианови, излезли от портите на Цитаделата. От сребристия бръснач на Айя капе кръв. Но тази кръв не е нейна, тя е на Лорн — кръвта, която тя изцеди от трупа му. Пръстите на краката ми пулсират в мокрите ми чехли.

Войниците им изглеждат тъй мънички срещу фасадата на необятната планинска крепост. Металните им оръжия са тъй елементарни и незначителни. Поглеждам вляво зад моста. На километри от тук ято войници излита над далечна планина, там, където електромагнитният импулс няма обхват, сгъстява се и полита към нас през нисък облачен слой. Следва ги цепоКрил.

— Дароу! — провиква се Касий към мен, докато заедно с Айя слиза от моста на площадката. — Не можеш да избягаш! — Наблюдава ме с непроницаем поглед. — Щитът е вдигнат. Няма достъп до небето. Никакви кораби не могат да дойдат от Космоса да те избавят! — Поглежда зеления дим, виещ се в зимния въздух от шашката върху летателната площадка. — Приеми участта си.

Вятърът вие помежду ни, понесъл снежни парцали, откъснати от планината.

— Дисекция? — питам. — Според теб това ли заслужавам?

— Ти си терорист. Каквито и права да си притежавал, ти си се отказал от тях.

— Права ли? — изревавам над телата на Виктра и Холидей. — Да издърпам нозете на жена си на бесилото? Да гледам как баща ми умира? — Понечвам да се изплюя, но слюнката залепва на устните ми. — Какво ви дава на вас право да ми отнемете тях?

— Тук няма място за спорове. Ти си терорист и трябва да бъдеш изправен пред правосъдието.

— Тогава защо разговаряш с мен, лицемер с лицемер, кърваво проклятие да те стигне дано?

— Защото честта все още има някаква стойност. Честта е отгласът във вековете. — Бащините му думи. Ала от неговите уста те излизат напълно безсъдържателни — така ги възприема моят слух. Тази война му е отнела всичко. По очите му виждам колко е съкрушен. Колко упорито се мъчи да бъде достоен син на баща си. Де да можеше, той би избрал да се върне край нашия лагерен огън сред високите планини в Института. Би се върнал в славното време, когато животът бе простичък, а приятелите изглеждаха истински. Но мечтите за миналото не измиват кръвта нито от неговите, нито от моите ръце.

Вслушвам се в стенещия вятър откъм долината. Петите ми опират в края на площадката. Зад мен няма нищо освен въздух. Въздух и изменчивият пейзаж на тъмния град най-долу в долината, две хиляди метра под нас.

— Той ще скочи — казва тихо Айя на Касий. — Тялото ни е нужно.

— Дароу… Недей — призовава ме Касий, но очите му ми казват да скоча, да избера този изход пред капитулацията, пред това да ме откарат на Луната, за да ме одерат и разфасоват. Така е по-благородно. Той сякаш пак ме завива с наметалото си. Мразя го заради това.

— За почтен ли се мислиш? — изсъсквам. — И за свестен? Кой от обичните ти хора е останал на този свят? За кого се биеш? — Гневът се процежда в думите ми. — Ти си сам, Касий. Ала аз не съм. Не бях сам и когато се изправих срещу брат ти на Посвещението. Не бях и докато се криех сред вас. И докато лежах в тъмното, не бях. Дори и сега не съм сам. — Сграбчвам безчувственото тяло на Холидей здраво, доколкото мога, и промушвам пръсти в ремъците на бронята й. Стисвам ръката на Виктра. Петите ми одраскват бетонния ръб. — Заслушай се във вятъра, Касий. Кърваво проклятие, заслушай се във вятъра!

Двамата Рицари накланят глави. И все още не разбират какви са тези странни стенания, носещи се откъм дъното на долината. Как биха могли един син и една дъщеря на Златните да разпознаят писъка на ноктоСонда, заръфала скалата? Как ли да се досетят, че моите бойци ще дойдат не от небето, а от сърцето на нашата планета?

— Сбогом, Касий — казвам аз. — Очаквай ме.

И се оттласквам с два крака от перваза, мятам се гърбом в откритото пространство и повличам Холидей и Виктра във въздуха.