Пиърс Браун
Утринна звезда (53)

51.
Пандора

Часове след като Касий ме остави, Севро ме буди от неспокоен сън. Праща на дейтапада ми спешно съобщение. Виктра води сражение с Антония в Пояса. Моли за подкрепления, Севро вече се е подготвил и е възложил на Холидей да сформира ударен отряд.

Мустанга, Виещите и аз хващаме за превоз оцелелия кораб-факла на Телеманите — най-бързия останал във флотилията. И Сефи се опита да дойде с нас, жадна за още битки, но дори и след победата при Йо моята флотилия се носи по ръба на бръснач. Водачеството й е нужно, за да държи Обсидиановите в релси. Тя е миротворец и героиня на последната любима шегичка на Севро: „Какво казвате, когато над двуметрова жена влезе в стая с бойна брадва и няколко езика, закачени на кука? Абсолютно нищо!“.

Лично аз се безпокоя повече, че само шепа силни личности обединяват този съюз. Ако загубя и една от тях, той целият може да се разпадне.

Отлитаме с пълна скорост, надули двигателите, но час преди да стигнем координатите на Виктра сред група от объркващи сензорите астероиди, получаваме кратко кодирано съобщение, означено с „Юлии“:

Кучката пленена. Кавакс свободен. Победата — моя.

От стройния Телеманов кораб-факла отлитаме със совалка към очакващата ни флотилия на Виктра. Севро чопли нервно крачола си. Виктра е спечелила голяма победа. Тя се впусна в преследване с двайсет щурмови кораба. Сега притежава почти петдесет черни кораба — бързи, маневрени и скъпи. Тъкмо тези, които бихте очаквали от търговско семейство — нито едно от тромавите чудовища, така любими на Август и Белона. Всички са белязани с плачещото, пронизано от копие слънце на семейство Юлии.

Виктра ни очаква на палубата на стария флагмански кораб на майка си — „Пандора“, великолепна и горда, в черна униформа със слънцето на Юлии върху дясната гърда, огнена оранжева линия, пламтяща по дължината на черните панталони и лъскави златни копчета. Намерила е старите си обици. От ушите й висят нефрити. Усмихва се широко и загадъчно.

— Драги ми господа, добре дошли на борда на „Пандора“.

До нея стои Кавакс, отново ранен, с гипсирана дясна ръка и покрита с реПлът дясна страна на лицето. Дъщерите, препуснали напред, за да го открият, сега са от двете му страни и се засмиват, когато Кавакс изревава „Здравей!“ на Мустанга. Тя се опитва да спазва благоприличие, но се втурва към него и обвива с ръце шията му. Целува го веднъж по плешивото теме.

— Мустанг! — възкликва той радостно, оттласва я назад и свежда глава. — Моите извинения, най-дълбоки извинения. Все мен ме пленяват!

— Същинска мома в беда — подмята Севро.

— Май случаят е такъв — отвръща Кавакс.

— Само ми обещай това да е за последно, Кавакс — казва Мустанга и той обещава. — И пак си пострадал!

— Драскотина! Само драскотина, господарке. Не знаеш ли, че във вените ми тече вълшебство?

— Водя някого, който умира да те види! — Мустанга поглежда назад към рампата, подсвирва и Чакълчето пуска Софокъл да излезе от совалката. Ноктите му потракват зад мен, а после и под мен, когато той притичва между краката на Севро, без малко не събаря приятеля ми и скача на гърдите на Кавакс. Кавакс целува лисугера с отворена уста. Виктра потръпва.

— Мислех си, че си загазила! — изсумтява й Севро.

— Казах ти, че държа всичко под контрол — отвръща тя. — Колко далеч от тук е останалата част от флотилията, Дароу!

— Два дни път.

Мустанга се оглежда.

— Къде е Даксо?

— Даксо се разправя с плъхове по горните палуби. Останали са още няколко закоравели Безподобни. Зверско беше, докато ги изровим — казва Виктра.

— Почти няма разрушения… — отбелязвам. — Как го постигна?

— Как ли? Аз съм истинска наследница на Дом Юлии — заявява Виктра гордо. — И според майчиното ми завещание, и по рождение. Корабите на Антония — моите кораби, по закон — бяха управлявани от наемници, платени съюзници. Свързват се с мен и си мислят, че цялата флотилия плътно следва моя разрушителен отряд. Молеха ми се да ги пощадя от големия лош Жътвар…

— А къде са сега бойците на сестра ти? — питам.

— Екзекутирах трима и унищожих корабите им за назидание на останалите. Неверните Претори, които успях да пленя, гният в килии. Моите лоялисти и приятелите на майка ми поеха командването.

— И ще ни последват? — тросва се Севро.

— Те следват мен — отвръща тя.

— Не е същото — възразявам.

— Очевидно. Корабите са мои. — Тя е с една стъпка по-близо до възвръщането на империята на майка си. Но останалото може да се върши само в покой. И все пак това й придава свръхестествена независимост — също като Рок, когато спечели кораби след Лъвския дъжд. Това ще постави на изпитание нейната лоялност и това като че леко притеснява Севро. С Мустанга се споглеждаме намръщено.

— Смешно нещо е имуществото в днешно време — казва Севро. — Склонно е да си има свои мнения.

При това предизвикателство Виктра настръхва.

Мустанга се намесва:

— Мисля, че Севро иска да каже: сега, след като си отмъсти, все още ли имаш намерение да ни посетиш в Ядрото?

— Не съм си отмъстила — отвръща Виктра. — Антония още диша.

— А когато спре да диша? — пита Мустанга.

Виктра свива рамене.

— Не ме бива много по предаността.

Настроението на Севро се вкисва още повече.

Десетки пленници изпълват килиите в отделението. Някои са Златни, други — Сини и Сиви. Всички са с високи чинове и верни на Антония. Каньон от врагове, вторачили се сърдито в мен иззад решетките. Вървя сам по коридора и се радвам на чувството, че толкова много Златни знаят — пленил съм ги аз.

Намирам Антония в предпоследната килия. Подпряла се е на решетката, отделяща я от другата килия. Освен насинената буза, тя е красива както винаги. Чувствени устни, очи, пламтящи зад гъсти мигли, докато седи умислена под бледите светлини на корабния затвор. Гъвкавите й крака са свити под нея, ръцете с черни нокти чоплят пришка на палеца.

— Стори ми се, че чух походката на Жътваря — казва тя с изкусителна усмивчица. Погледът й бавно ме измерва от долу нагоре, като поглъща жадно всеки сантиметър. — Тъпчеш се с протеин, а, миличък? Пак си станал толкова голям! Недей да се тормозиш. Аз винаги ще те помня като разревано червейче.

— Вие сте единствените от Костната конница, останали живи от флотилията — казвам аз, загледан в съседната килия. — Искам да знам какво крои Чакала. Искам да знам разположението на войските му, маршрутите му за снабдяване, числеността на армията му. Искам да знам каква информация има той за Синовете на Арес. Искам да знам какви са плановете им със Суверена. Дали заговорничат. Има ли напрежение? Дали предприема маневра срещу нея. Искам да знам как да го победя. А най-много от всичко, кърваво проклятие, искам да знам къде са проклетите ядрени оръжия. Ако ми дадеш това, ще живееш. Ако ли не — ще умреш. Ясен ли съм?

Дори не трепва при споменаването на оръжията. Нито пък жената в съседната килия.

— Кристално ясен — казва Антония. — Повече от склонна съм да ти съдействам.

— Ти умееш да оцеляваш, Антония. Но аз не говорех на теб. — Удрям мощно с длан по решетката на съседната килия, където по-ниска тъмнолика Златна седи и ме наблюдава със суров поглед. Лицето й е с остри черти, колкото остър бе и езикът й. Косата — къдрава и по-златиста, отколкото при последната ни среща — изкуствено изсветлена. Същото важи и за очите й. — На теб говоря, Паламидо. Която ни даде повече информация, тя ще живее.

— Дяволски ултиматум! — изръкоплясква Антония на земята. — И ти се наричаш Червен! Мисля, че сред нас ти се чувстваше повече у дома си, отколкото сред тях. Не е ли вярно? — Тя се смее. — Вярно е, нали?

— Имате един час да го обмислите.

Отдалечавам се и ги оставям да се варят в този казан.

— Дароу! — извиква Паламидата подире ми. — Дароу, кажи на Севро, че съжалявам, моля те!

Обръщам се и бавно се връщам при нея.

— Боядисала си си косата — казвам.

— Малкото Бронзи само искаше да се впише — измърква Антония и протяга дългите си крака. По-висока е с повече от глава и половина от Паламидата. — Не обвинявай дребосъчето, имаше нереалистични очаквания.

Паламидата се е втренчила в мен, стиснала решетките.

— Съжалявам, Дароу. Не знаех, че ще се стигне толкова далеч. Нямаше как да…

— Не, имаше как. Ти не си идиотка. И не ставай жалка с твърдения, че си такава. Разбирам как си могла да постъпиш така с мен — казвам бавно. — Но Севро трябваше да е там. Както и Виещите. — Тя забива поглед в земята, неспособна да ме погледне в очите. — Как можа да постъпиш така с него? С тях?

Тя няма отговор. Докосвам с пръсти косата й.

— Ние те харесвахме каквато си беше.