Пиърс Браун
Утринна звезда (21)

19.
Натиск

Изхвърчаме през счупения илюминатор във вакуума с осемдесет километра в час. Безмълвието поглъща нашия вой. Шок разтърсва тялото ми, сякаш съм паднал в ледена вода. Тялото ми трепери. Кислородът се разширява в кръвта ми и принуждава устата ми да лови въздуха, който го няма. Дробовете ми не се разширяват. Те са спихнати влакнести торби. Тялото ми се гърчи отчаяно за кислород. Но докато секундите отлитат и виждам нечовешкия метал на фобоските небостъргачи, и гледам приятелите си, свързани в мрака, хванати за ръце и вързани с тел, ме обзема покой. Същият онзи покой, който дойде сред снеговете с Мустанга, и когато аз и Виещите се трудехме здраво в деретата на Института, пекохме козе месо и слушахме как Куин разказва истории. Бавно потъвам в друг спомен. Не за Ликос, за Ео или Мустанга, а за студения хангар на Академията, където Виктра, Такт, Рок и аз за пръв път научихме от един блед Син преподавател какво причинява Космосът на човешкото тяло.

— Емболията, или формирането на мехурчета в телесните течности, дължаща се на намалено налягане от околната среда, е най-тежката последица от излагането на вакуум. Водата в телесните ви течности се изпарява и причинява масивно издуване…

— Скъпи ми въздухарю, добре съм свикнал с масивни издувания. Питай майка си. И баща си. И сестра си — чувам думите на Такт в спомена си. И си спомням смеха на Рок. Как се изчервиха бузите му заради солената шега и това ме кара да се питам защо той толкова се сближи с Такт. Защо така го вълнуваше, че нашият разгулен приятел взема дрога, а после плака до леглото му, в което той лежеше мъртъв. Учителят продължава…

— … и многократно разширяване на обема на тялото за десет секунди, последвано от спиране на кръвообращението…

Приспива ми се дори и когато напрежението се натрупва в очите ми, изкривява зрението ми и раздува тъканите ми. Налягането се натрупва в замръзващите ми пръсти и в тъпанчетата, които болят и пращят. Езикът ми е грамаден и студен като ледена змия, плъзгаща се през устата ми към корема, докато течността се изпарява от мен. Кожата се разтяга и издува. Пръстите ми са банани. Газовете в стомаха ми разпъват корема. Мракът идва да ме вземе. Мяркам Севро до мен. Лицето му е гротескно, раздуто в двоен размер. Все тъй обвила крака около него, Виктра прилича на чудовище. Будна е и се взира в него като риба на сухо. Всеки стиска здраво ръката на другия.

— Водата и разтворените в кръвта газове оформят мехури в главните ви вени, които циркулират из цялото кръвообращение, пречат на кръвта да тече и ви изпращат в безсъзнание за петнайсет секунди.

Тялото ми се разтваря. Секундите се превръщат във вечен сумрак, всичко е забавило ход, всичко е толкова безсмислено и болезнено и виждам колко нелепа е, в края на краищата, човешката сила. Тя ни изважда от затворените сфери на нашия живот, но какво сме ние? Металните кули наоколо изглеждат издялани от лед. Светлините и мигащите холоекрани са като люспите на дракони.

Марс е горе над главите ни, всепоглъщащ и всесилен. Но при бързото въртене на Фобос ние вече приближаваме към едно място на планетата, където се зазорява и светлината изрязва полумесец в мрака. Разтопени рани все още светят там, където са се взривили двете ядрени бомби. И в последните си мигове се питам дали планетата не възразява, че нараняваме повърхността й или ограбваме богатствата й, защото знае, че ние, глупавите топли създания, не сме дори и дихание в нейния космически живот. Израснали сме и сме се разпространили, ще повилнеем и ще умрем. И когато от нас останат само нашите стоманени монументи и пластмасови идоли, нейните ветрове ще шепнат, пясъците й ще се движат и тя ще се върти ли върти, и ще забравя за дръзките неокосмени маймуни, въобразили си, че заслужават безсмъртие.

Сляп съм.

Свестявам се върху метал. Усещам допира на пластмаса до лицето си. Около мен пъшкат. Тела мърдат. Студеният мотор на совалка тътне под палубата. Тялото ми се гърчи и трепери. Всмуквам жадно кислорода. Струва ми се, че черепът ми е хлътнал навътре. Всичко ме боли, но болката утихва с всеки удар на сърцето ми. Пръстите ми са с нормалните си размери. Разтърквам ги, опитвам се да се ориентирам. Треперя, но съм завит с термоодеяло и безжалостни ръце ме разтриват, за да засилят кръвообращението. Вляво от мен чувам Чакълчето да вика Клоуна. Всички ще сме слепи няколко минути, докато очните ни нерви се пренагодят. Той й отвръща морно и тя едва не се разплаква.

— Виктра! — плете езика Севро. — Събуди се. Събуди се! — Разни приспособления затракват, когато той я разтърсва. — Събуди се! — Той я зашлевява по лицето, тя изпъшква и се събужда.

— По дяволите! Удари ли ме току-що?

— Мислех си…

Тя също го зашлевява.

— Кой там? — питам ръцете, които разтриват плещите ми през одеялото.

— Холидей, господине. Събрахме ви всичките, ледени висулки, преди четири минути.

— Колко време… Колко време сме били навън?

— Към две минути и трийсет секунди. Голяма гадория беше. Трябваше да изпразним товарния отсек и да накараме пилота да даде на заден и да ви пресрещне, а после да го херметизира в полет. От тия моркови войници не стават, ама дяволски добре карат боклукчийски кораби. И все пак, ако не бяхте овързани, повечето сега да са трупове студени. Из сектора са се разхвърчали отломки и трупове. Навсякъде пъплят холоекипи.

— Рагнар? — питам боязливо. Още не съм го чул.

— Тук съм, приятелю. Бездната още не ни е повикала. — Той се разсмива. — Още не.