Пиърс Браун
Утринна звезда (22)

20.
Разкол

В беда сме и Севро го знае. Веднага щом кацаме на разнебитения док в убежището на Синовете на Арес сред дълбините на индустриалния сектор, той ми изземва командването и нарежда да отнесат Матео и Живака, все още в несвяст, в болницата да ги събудят, натиква Кавакс в килия и казва на Роло и Синовете да се подготвят за нападение. Синовете ни гледат втренчено, онемели. Обсидиановите ни маски са се изличили, особено моята. Протезите по лицето ми са изпадали в битката. Вакуумът е всмукал контактните лещи. Потта е размила черната боя за коса. Обаче все още съм с ръкавиците. Тези Синове обаче сега не виждат глутница Обсидиани. Те се взират в отряд Златни и поне един призрак сред тях.

— Жътваря… — прошепва някой.

— Затваряй си устата! — отсича Клоуна. — Нито дума на никого!

Каквото и да каже, скоро сред тях ще плъзне мълвата. Жътваря е жив. Каквото и въздействие да има тя, не му е времето. Може и да сме избегнали полицейското преследване, обаче след такова грандиозно отвличане, да не споменаваме за убийството на двама високопоставени Безподобни, няма как да не привлекат отрядите за борба с тероризма на Чакала. Сигурно вече купища технически екипи от Преторианската гвардия и Секуритас преглеждат кадрите от нападението. Ще открият как сме получили достъп до съоръжението, как сме избягали и кои са вероятните ни съучастници. Всяко оръжие, устройство, всеки използван кораб ще бъдат проследени до първоизточника. Репресивните мерки на Обществото срещу низшеЦветните из цялата станция ще са бързи и брутални.

И когато анализират записите от нашето малко бягство във вакуума, ще видят моето лице и лицето на Севро. А после ще дойде и самият Чакал или ще прати Антония или Лайлат да ме преследват с тяхната Костна конница.

Часовникът тиктака.

Но това е, ако предположим, че властите подозират отвличането само на Живака. Не знам защо са се срещнали Мустанга и Касий, но трябва да приема, че и Чакала не знае. Затова използвах заглушителите ни, та камерите за видеонаблюдение извън контрола на Живака да не идентифицират Кавакс. Ако Чакала го види тук, ще разбере, че нещо не е наред с неговия съюз със Суверена и Живака. И искам да запазя тази карта в джоба си, докато не разбера как да я използвам най-добре. И докато не поговоря с Мустанга.

Но какво ще си помисли Суверенът, ако Касий й се обади да й съобщи за смъртта на Мойра? А какво е мястото на Мустанга тук? Въпросите са твърде много. Твърде много неща не знам. Но онова, което ме тормози, докато тичаме по метални коридори, приятелите ми отиват да им закърпят раните и преминаваме край оръжейни складове, където десетки Червени, Кафяви и Оранжеви товарят оръжия и закопчават брони, са нейните думи.

„Аз закрилях семейството ти.“

От нейните уста това може да означава десетина неща и единственият, който ще е наясно, е Кавакс. Трябва да го попитам, но Рагнар вече го е отвел по друг коридор до затвора на Синовете, а Севро спря да обстрелва другите със заповеди и ми заговори:

— Жътварче, ще ни погнат, и то здравата — казва той. — Ти познаваш по-добре от мен военните процедури на Легиона. Бягай бързешката в центъра за данни. Дай ми график и плана им за нападение. Не можем да ги спрем, но можем да спечелим малко време.

— Време за какво? — питам.

— Да гръмнем бомбите и да намерим изход от тоя камък. — Той ме прихваща над лакътя. Наясно е, че Синовете ни гледат. — Моля те, по-живо. — И тръгва надолу по коридора с останалите Виещи и ме оставя сам с Холидей. Обръщам се към нея.

— Холидей, ти познаваш процедурите на Легиона. Върви в центъра за данни. Окажи на Синовете нужната им тактическа поддръжка. — Тя поглежда надолу по коридора, където Севро е свърнал зад един ъгъл. — Устройва ли те? — питам.

— Тъй вярно. А ти къде отиваш?

Затягам ръкавиците си.

— Да получа отговори.

 

 

— Виргиния ни каза, че си Червен, след като те напусна. Затова не дойдохме на твоя Триумф — ми казва Кавакс. Вързан е за стоманена тръба и краката му лежат разкрачени на пода. Все още е с бронята си и рижавозлатистата му брада тъмнее на мъждивата светлина. Представлява заплашителна фигура, но съм изненадан от откритото изражение на лицето му, от отсъствието на омраза. От чистата му възбуда — ноздрите му се раздуват широко, докато разказва на мен и на Рагнар своята история. Севро каза на Синовете, че никой не бива да вижда Рагнар. Но очевидно те смятат, че за Жътваря правилата не важат особено. Браво на тях. Още нямам план, но знам, че планът на Севро не става. Нямам време да се занимавам с чувствата му или да се боря с него. Машината се е задействала и имам нужда от информация.

— Тя още не знаеше какво да прави и затова послуша съвета ни, както когато беше малка — продължава Кавакс. — Бяхме на моя кораб „Рьонар“^[1] и си хапвахме със Софокъл печено овнешко със сос понцу^[2], макар че на него сосът не му хареса, когато от военен окръг Егия се обадиха, че лоялистки сили на Суверена са нападнали Триумфа в Егия. Виргиния не можа да се свърже нито с теб, нито с баща си, боеше се, че е станал преврат и ни прати с Даксо там от орбита заедно с нашите рицари. Тя остана на орбита с корабите и най-сетне се свърза с Рок, когато ние с Даксо вече се спускахме надолу в атмосферата. Рок каза, че Суверенът е нападнала Триумфа и са ранили тежко теб и Август. Увещаваше я да дойде на един от новите му кораби, на който щял да те вземе, защото на повърхността вече не било опасно. — Спомням си как Рок говореше от совалката, а Чакала се бе надвесил над мен и не можех да го чуя. Кацнахме на кораб. Суверенът беше там. Тя така и не бе напускала Марс. Криеше се във флотилията на Рок. Точно под носа ми. — Но Виргиния не се втурна да бди край леглото ти. — Той се ухилва весело. — Една влюбена глупачка би постъпила така. Ала Виргиния е умна. Тя прозря колко е лъжлив Рок. Знаеше, че Суверенът не просто ще нападне Триумфа. Щеше да се задейства план вътре в плана. Затова прати вест на Орион и снахите на Дом Аркос, че се подготвя преврат и че Рок е конспиратор. И когато убийците нападнаха и се опитаха да убият Орион и верните командири на мостика, те бяха подготвени. Имаше престрелки в командни зали, в каюти. Раниха тежко Орион в ръката, но тя оцеля и когато корабите на Рок откриха огън по нашите и флотилията се раздроби…

И всичко това, докато Севро и Рагнар откриваха, че Фичнър е мъртъв, а базата на Синовете на Арес — унищожена. А аз лежах парализиран на пода в совалката на Айя, докато всичко се разпадаше. Не… Не всичко.

— Тя е спасила живота на екипажа — казвам. — Това е имала предвид под „семейство“.

— Да — потвърди Кавакс. — Екипажът ти е жив. Онзи, който ти освободи със Севро. Дори и мнозина от твоя Легион, които ние организирано успяхме да евакуираме от Марс, преди войските на Чакала и Суверена да превземат властта.

— Къде са затворени приятелите ми? — питам. — На Ганимед? На Йо?

— Не, момко, не. Нито един мъж и нито една жена не са напуснали позицията си. „Пакс“ си е точно какъвто го остави. Орион командва, останалите изпълняват.

— Не разбирам. Тя позволява на една Синя да командва?

— Мислиш ли, че Виргиния щеше да те остави жив в онзи тунел, когато двамата с Рагнар сте коленичили, ако не вярваше в твоя нов свят? — Клатя глава онемял и не зная отговора. — Тя щеше да те убие на място, ако те имаше за свой враг. Но когато тя седеше пред моето огнище като малка до Пакс и децата ми, какви истории им четях аз? Гръцки митове ли им четях? За силни мъже, печелещи слава, та да увенчаят с нея собствените си глави? Не. Аз им разказвах истории за Артур, за Назарянина, за Вишну. За силни герои, мечтали само да закрилят слабите.

И Мустанга го е сторила. Нещо повече — доказала е правотата на Ео. И то не заради мен. Не заради любовта. А защото така е било редно и защото могъщият Кавакс й е бил повече баща, отколкото нейният собствен. Усещам как от очите ми бликват сълзи.

— Ти беше прав, Дароу — казва Рагнар и ръката му се стоварва върху рамото ми. — Приливът се надига.

— Тогава защо днес си тук, Кавакс?

— Защото губим — отвръща той. — Спътниковите владетели няма да издържат и два месеца. Виргиния знае какво става на Марс, за изтреблението. За диващините на брат си. Синовете са твърде слаби, че да се бият навсякъде. — В големите му очи се чете болката на мъж, който гледа как къщата му изгаря. Марс е тяхно наследство също колкото е и мое. — Цената на войната е твърде висока, когато вървим към сигурно поражение. И затова, когато Живака предложи мир, ние се вслушахме.

— И какви са условията? — питам.

Виргиния и всичките й съюзници ще бъдат опростени от Суверена. Тя ще стане АрхиГубернатор на Марс, а Адрий и неговата клика ще бъдат пратени в затвора до живот. Ще се проведат определени реформи.

— Но йерархията ще си остане.

— Да.

— Ако това е вярно, то трябва да говорим с нея — обажда се нетърпеливо Рагнар.

— Може да е клопка — казвам, взрян в Кавакс.

Познавам разума, стаен зад прямото му лице. Искам да му се доверя. Иска ми се да вярвам, че чувството му за справедливост е равно на моята обич към него, ала тези води са дълбоки, а зная, че приятелите могат да лъжат също тъй умело, колкото и враговете. Ако Мустанга не е на моя страна, то значи това ще е играта. Така ще ме разкрият, а и няма никакво съмнение, че както и да е пристигнала на тази станция, тя има противни придружители.

— Едно нещо не се връзва, Кавакс. Ако това е вярно, защо не се свързахте със Севро?

Кавакс примигва насреща ми.

— Свързахме се. Още преди месеци. Той не ти ли каза?

 

 

Виещите вече се стягат, когато двамата с Рагнар влизаме при тях в стаята за подготовка.

— Всичко се сговняса — казва Севро, докато Виктра маже порезна рана на гърба му с реПлът. Лютив дим се издига със съскане над обгорената тъкан. Севро захвърля дейтапада си и той отхвръква в един ъгъл, където Шибаната мутра го вдига и му го връща.

— Всичко са преустановили, включително и полетите за комунални услуги.

— Спокойно, шефе, ще намерим изход — заявява Клоуна.

Бях влязъл в стаята безшумно и кимнах на Севро, че искам да разменим няколко думи. Той се направи, че не ме вижда. Планът му за нищо не става. Трябваше да се натъпчем в един от празните превозвачи на хелий, които се връщат на Марс, и да се изнесем, преди да се е разбрало за отвличането на Живака, а после да взривим бомбите извън станцията. А сега, както казва Севро, всичко се сговняса.

— Очевидно тук не можем да останем — казва Виктра и оставя апликатора за реПлът. — Оставили сме там улики и ДНК за сто местопрестъпления. А лицата ни са навсякъде. Като разберат, че сме тук, Адрий ще прати подире ни цял легион.

— Или ще гръмне Фобос и ще го премахне от небето — измърморва Холидей. Седнала е върху сандък с медицински материали в ъгъла и изучава карти на дейтапада си с Клоуна. Чакълчето ги гледа от мястото си на масата. Кракът й е стегнат в гелГипс, но костта не е нагласена. Ще ни трябва Жълт и цяла болница, за да оправим това, което Мустанга счупи с един изстрел. Чакълчето извади късмет, че си беше сложила скарабКожата. Тя сведе до минимум изгарянията. Въпреки това я боли. Зениците й са разширени от силна доза наркотици. От тях задръжките й са паднали и виждам как Виктра забелязва колко явно Златната с дундестото лице следи навелия се над Холидей Клоун.

— Хелий-3 е кръвта и душата на Адрий — отбелязва Виктра. — Той няма да изложи на риск тази станция.

— Севро… — казвам. — Отдели ми минутка.

— В момента съм зает. — Той се обръща към Роло: — Има ли и друг начин да се махнем от тая проклета скала?

Червеният се обляга на сивата стена на медицинската стая до лъскава изрезка с Розова моделка, излегната на един от венерианските плажове с бели пясъци.

— Тук долу има само товарни превозвачи — казва той и мълчаливо забелязва свалените ни Обсидианови маски. И да го стряска броят на Златните сред нас, той не се издава. Сигурно от самото начало е знаел. Погледът му се задържа най-дълго върху мен. — Но всички полети са спрени. По Иглите имат луксозни лайнери и частни яхти, но ха сте се качили горе, ха са ви изловили на минутата. Най-много след две минути. На вратите на всяка вагонетка има камери за разпознаване на лица. В рекламните холота — скенери на ретината. А дори и да се качите на някой от техните кораби, ще трябва да минете покрай постовете на флота. Не е като да можете направо да се телепортирате на безопасно място.

— Щеше да е удобно — мърмори Клоуна.

— Гепваме совалка и прескачаме постовете — заявява Севро. — Правили сме го и преди.

— Ще ни свалят — обаждам се напрегнато. Вбесявам се, че той продължава да пренебрегва опитите ми да го изкарам до вратата.

— Миналия път не ни свалиха.

— Миналия път бяхме с Лисандър — напомням му.

— А сега сме с Живака.

— Чакала ще жертва Живака, за да ни убие. Не се съмнявай.

— Не и ако изхвърчим право нагоре по вертикала и изпържим повърхността — казва Севро. — Синовете имат тайни входове към тунелите. Падаме от орбита и хлътваме право под земята.

— Аз така няма да постъпя! — заявява Рагнар. — Безразсъдно е. А и така изоставяме тези благородни мъже и жени да бъдат избити.

— Съгласна съм с Рагса — обажда се Холидей. Тя се измъква от Клоуна и продължава да следи полицейските честоти на дейтапада си.

— Да кажем, че вие офейкате. А с нас какво ще стане? — пита Роло. — Открие ли Чакала, че Жътваря и Арес са били тук, ще попилее тая станция. Всеки един от Синовете, зарязан тук, след седмица ще е мъртъв. За това помисли ли? — Той прави отвратена физиономия. — Знам ви кои сте. Разбрахме на секундата, щом Рагнар влезе в хангара. Но си мислех, че Виещите не бягат. Мислех си и че Жътваря не приема заповеди.

Севро прави крачка към него.

— Да предлагаш друг избор бе, говньо? Или само ще си плямпаш?

— Да, предлагам — отвръща Роло. — Останете. Помогнете ни да превземем станцията.

Виещите избухват в смях.

— Да превземете станцията? С каква войска? — пита Клоуна.

— С неговата — обръща се Роло към мен. — Не знам как така си оживял, Жътварю. Обаче… Хапвах си самичък фиде посред нощ, когато Синовете пуснаха видеото с твоето Извайване в холомрежата. Киберполицията на Обществото затвори сайта след две минути. Обаче изтече ли веднъж… Преди да си доям купичката, вече беше на един милион сайтове. Не можеха да го спрат. А после сървърите на Фобос изгърмяха. А знаеш ли защо?

— Киберотделът на Секуритас е дръпнал шалтера — отвръща Виктра. — Стандартен протокол.

Той клати глава.

— Сървърите гръмнаха, защото трийсет милиона души се опитваха да влязат едновременно в холомрежата посред нощ. Не можеха да поемат трафика. И след това Златните дръпнаха шалтера. Та искам да ти кажа, че ако слезеш долу в Мравуняка и съобщиш на низшеЦветните, че си жив, можем да превземем тоя спътник.

— Толкоз ли е лесно? — пита скептично Виктра.

— Точно така. Тука има към двайсет и пет милиона низшеЦветни, дето се настъпват по главите и се бият за квадратни метри, протеинови пакети, дрога от Синдиката, каквото щеш. Покаже ли си мутрата Жътваря, всичко това се изпарява. Всичкото това чепкане. Всичките тия боричкания. Те искат водач и ако Жътваря от Марс реши да се върне тук от оня свят… ти няма да имаш войска, а цяла приливна вълна в краката си. Чат ли си? Това ще обърне войната.

От думите му по гръбнака ми полазват ледени тръпки. Но Виктра е скептична, а Севро си трае, оскърбен.

— Ти знаеш ли какво може да стори един отряд от легионери на Обществото с някаква тълпа от паплач? — пита Виктра. — Оръжията, дето ги видя, са предназначени за ликвидиране на войници в броня. ПулсЮмруци. Бръсначи. Когато използват бобинни пушки или картечници срещу тълпи, един човек може да изстреля по хиляда заряда в минута. Звукът е като от разкъсана хартия. Човешкото тяло представа си няма, че този звук може да носи заплаха. Те са способни да накарат водата в клетките ти да закипи с помощта на микровълни. И това са само отрядите за борба с безредици на Сивите. Ами ако пуснат Обсидиани? Ами ако дойдат самите Златни с техните брони? Ами ако ви спрат въздуха? Водата?

— Ами ако ние спрем техните? — пита Роло.

Сбърчвам чело.

— Можете ли?

— Само ми дай причина да го направя. — Той поглежда Виктра и по хапливата нотка в гласа му разбирам, че той отлично знае как й е фамилията. — Те може да са войници, домина. Може да са способни да натъпчат тялото ми с толкова метал, че да ми изтече кръвта. Но още преди да навърша девет години, аз можех да разглобя гравиБотуш и пак да го сглобя за няма и четири минути. Сега съм на трийсет и осем и мога да изтрепя тая сган по десет начина, преди да е дошла неделята, само с отвертка и комплект от електротехнически инструменти. И ми е писнало да не мога да видя семейството си. Да ме тъпчат и да ме цакат за кислород, за вода, за живот! — Той се навежда напред с изцъклен поглед. — А зад тази врата има още двайсет и пет милиона като мен.

Всичката тая патетика кара Виктра да завърти очи.

— Ти си заварчик с мания за величие.

Роло прави крачка напред и събаря комплект от гаечни ключове от една маса. Те издрънчават на пода, стряскат Клоуна и Холидей и двамата вдигат очи от дейтапада. Роло се взира във Виктра с възмущение. Тя е с цяла глава по-висока от него, но той е впил очи в нея.

— Аз съм инженер, а не заварчик.

— Стига! — изръмжава Севро. — Кърваво проклятие, това тук да не са ви дебати! Живака ще ни измъкне от тая скала или ще почна да му кълцам пръстчетата. После ще гръмнем бомбите…

— Севро… — подема Рагнар.

— Аз съм Арес! Не ти! — изръмжава Севро и забива пръст в гърдите на Рагнар, а после посочва мен. — И ти също не си! Приключвайте със стягането на багажа, кърваво проклятие! Веднага!

И той се втурва навън и ни оставя в неловко мълчание.

— Аз няма да изоставя тези хора — казва Рагнар. — Те ни помогнаха. Те са от нашите.

— Арес е изпушил — казва Роло на всички в стаята. — Превъртял е. Трябва ви…

Завъртам се към дребосъка, награбвам го с една ръка и го забивам в тавана.

— И думица да не си издумал за него!

Роло се извинява и аз го пускам на земята. Старая се всички Виещи да ме чуят:

— Никой да не мърда от тук. Веднага се връщам.

Хващам Севро, преди да е влязъл в килията на Живака, в един изтърбушен стар гараж, в който сега Синовете държат генератори. Щом ме чуват да идвам, Севро и охраната се обръщат.

— Нямаш ми доверие да ме оставиш сам с него? — ухилва се той подигравателно. — Чудничко.

— Трябва да поговорим.

— Много ясно. След като той поприказва. — Севро отваря вратата. Изругавам и влизам след него. Стаята е в окаян ръждив цвят. Машини, по-стари и от оборудването в Ликос. Едната трака зад гърба на набития Сребърен и изкихва електричеството, захранващо лампите, които създават кръг от светлина около мъжа и го заслепяват за всичко извън този кръг. Живака седи на металния стол в средата на помещението. Ръцете му са извити зад гърба. Тюркоазената му роба е окървавена и изпомачкана. Очите му на булдог гледат търпеливо и преценяващо. Широкото му чело е покрито с дебел пласт пот и мазнина.

— Кои сте вие? — изсъсква той не страхливо, а раздразнено. Вратата зад нас се затръшва. Изглежда доста се е ядосал заради затрудненото положение, в което е попаднал. Не проявява непочтителност, нито се гневи, а професионално се дразни от нашето мижаво гостоприемство и неудобствата, които сме му натресли. Не може да различи лицата ни заради светлината, която заслепява очите му. — Зъбари от Синдиката? Алармаджии на Спътниковите владетели? — Мълчим и той преглъща. — Адрий, ти ли си?

Студ полазва по гръбнака ми. Мълчим. Едва сега, когато подозира, че сме хора на Чакала, Живака изглежда наистина уплашен. Ако имахме време, можехме да се възползваме от този страх, но ни трябва информация, и то бързо.

— Трябва да се махаме от тая скала — сопва му се Севро. — И тая трябва да я свършиш ти, малкият. Или ще ти изтръгна пръстенцата едно по едно.

— „Малкият“? — мърмори Живака.

— Знам, че имаш кораб за бягство при непредвидени…

— Барка, ти ли си, бе? — това излавя Севро неподготвен. — Ти си. Проклети да са звездите бе, момче! Така ме уплаши, че щях да напълня гащите. Помислих те за кръвогадния Чакал!

— Имаш десет секунди да ми дадеш нещо, което ми е от полза, иначе ще си надяна гръдния ти кош като корсет! — заявява Севро. Фамилиарността на Живака му е бръкнала в здравето. Като че не успява да го сплаши точно с това обаче.

Живака клати глава.

— Трябва да ме изслушате, господин Барка, и то внимателно. Всичко това е едно недоразумение. Огромно недоразумение. Зная, че може и да не повярвате, да ме помислите за луд. Но трябва да ме изслушате. Аз съм на ваша страна. Аз съм един от вас, господин Барка.

Севро се мръщи.

— Един от нас? Какво значи това?

— Какво да значи? — хили се Живака. — Точно каквото казвам, младежо. Аз, Регул аг Слънце, кавалер на Ордена на монетата, главен изпълнителен директор на „Индустрия Слънце“, а също и един от основателите на Синовете на Арес.