Пиърс Браун
Утринна звезда (16)

14.
Вампирясалата луна

Фобос означава „страх“. В митологията той е потомък на Афродита и Арес, дете на любовта и войната. Такова име приляга на най-големия марсиански спътник.

Оформил се далеч преди епохата на човечеството, когато метеорит ударил Марс — бащата, и запратил в орбита отломки, издълженият спътник се реел милиард години като захвърлен труп, безжизнен и изоставен. Сега гъмжи от паразитен живот, изпомпващ кръв във вените на Златната империя. Рояци дребни, закръглени като бъчонки товарни кораби излитат от повърхността на Марс и се изсипват в двата грамадни сиви дока, обкръжаващи небесното тяло. Там те прехвърлят марсианските дарове в километричните космически Превозвачи, които ще прекарат съкровищата по великите търговски маршрути на Юлии-Агос към Периферията или по-вероятно към Ядрото, където гладната Луна чака да я нахранят.

Голата скала на Фобос е издълбана от човека, куха и увенчана с метал. Само дванайсет километра в радиус в най-широката си част, спътникът е обкръжен от два грамадни пристана, перпендикулярни един на друг. Те са от тъмен метал, изписани с бели глифи и по тях мигат червени лампи за скачващите се кораби. Гъмжат от магнитни вагонетки и товарни кораби. Под пристаните, а понякога и издигащ се над тях във формата на наредени като спици кули, е Мравунякът — град, подобен на трион и оформен не според неокласическите идеали на Златните, а от суровата икономика, неудържана от гравитацията. Сгради, строени шест века подред, са надупчили Фобос — най-големия игленик, построен от човека. И разликата между богатството на обитателите на Иглите — върховете на сградите, и това на хората от Кухината вътре в спътниковата скала е толкова огромна, че направо си е за смях.

— Изглежда по-голям, като не си на мостика на кораб-факла — отбелязва провлечено Виктра зад гърба ми. — Голяма скука е да те лишат от граждански права, да му се не види.

Усещам болката й. За последен път видях Фобос преди Лъвския дъжд. Тогава имах армада зад гърба си, Мустанга и Чакала — до мен, и хиляди Безподобни белязани под моя команда. И достатъчно огнева мощ да накарам цяла планета да трепери. Сега се спотайвам в тъмното в раздрънкан товарен превозвач, толкова вехт, че дори си няма и генератор за изкуствена гравитация, придружен само от Виктра, екипаж от трима Синове — извозвачи на руда, и малък отряд от Виещи в товарния отсек. И този път мен ме командват, а не командвам аз. Езикът ми се заиграва със самоубийствения зъб, който ми поставиха в задния десен кътник след Посвещението във Виещ. Всички Виещи сега имат такива. По-добре, отколкото да те заловят жив, каза Севро. Налага ми се да се съглася с него. И все пак чувството е странно.

След моето бягство Чакала предложи незабавен мораториум за всички полети от Марс към орбита. Подозираше, че Синовете ще предприемат отчаян опит да ме извозят от планетата. За щастие, Севро не е прост. Ако беше, сигурно и сега щях да съм в ръцете на Адрий. В крайна сметка, дори и АрхиГубернаторът на Марс не можеше да възпрепятства за дълго цялата търговия и затова мораториумът му имаше кратък живот. Ала ударните вълни, които разпрати по пазарите, ги разклатиха здраво. Милиарди кредити се губеха всяка минута, в която хелий-3 не течеше. Това доста вдъхнови Севро.

— Колко от него притежава Живака? — питам.

Виктра се придърпва до мен при нулевата гравитация. Раздърпаната й коса се рее около главата й като корона. Избелена е, а очите й са потъмнени с контактни лещи. По-лесно е за Обсидианите да се придвижват из по-суровите райони на Мравуняка, отколкото за Златен без маскировка. А като една от най-едрите сред Виещите, Виктра трудно би могла да се представи за друг Цвят, освен за Обсидиан.

— Мъчно е да гадаем — отвръща тя. — Собствеността на Сребърните е сложна работа, в края на краищата. Човекът има толкова много бутафорни корпорации и неуловими банкови сметки, че се съмнявам дали и Суверенът знае колко грамадно с портфолиото му.

— Или кой влиза в него. Ако слухът, че той притежава Златни, е верен…

— Слуховете са верни — свива рамене Виктра и жестът я кара да се преобърне. — Той има пръст навсякъде. Един от малцината, които са твърде богати, за да убиват, според майка ми.

— По-богат ли е от нея? И от теб?

— Отколкото бях — поправя ме тя и клати глава. — Той си знае да си трае. — Виктра се умълчава. — Но може би да.

Погледът ми търси Сребърната емблема — крилата пета, украсила най-високата от кулите на Фобос, трикилометрова двойна спирала от стомана и стъкло, увенчана от сребърен полумесец. Колко Златни очи я поглеждат със завист? Колко ли още Златни трябва той да притежава или да подкупва, та да го пазят от останалите? Може би само един. За издигането на Чакала партньорът му в сянка бе от съществено значение. Човек, помогнал му тайно да поеме контрола над медиите и телекомуникационната индустрия. Дълго-дълго си мислех, че този партньор е Виктра или майка й и в градината това е приключило. Но изглежда най-великият съюзник на Чакала е жив и преуспява. Засега.

— Трийсет милиона души — прошепвам. — Невероятно.

Усещам погледа й върху мен.

— Ти не си съгласен с плана на Севро, нали?

Палецът ми чопли топче розова дъвка, залепена на ръждясалата преграда. Отвличането на Живака ще ни даде информация и достъп до грамадни фабрики за оръжия, ала играта на Севро срещу икономиката ме притеснява повече.

— Севро опази живи Синовете. Аз — не. Затова ще следвам ръководството му.

— Мхм — оглежда ме тя скептично. — Питам се кога ли почна да вярваш, че инат и далновидност са едно и също.

— Ало, тъпунгерите! — изграчва Севро по комуникатора в ухото ми. — Ако сте приключили със зяпането на забележителности, с креватната гимнастика или каквито там ги вършите, да ви вземат дяволите, време е да се мушнете вътре!

 

 

Половин час по-късно с Виктра се гушим заедно с Виещите в един от контейнерите за хелий-3, складирани отзад в транспортьора ни. Усещаме през контейнера как корабът вибрира, докато се скачва магнитно с кръглата повърхност на доковете. Зад корпуса на кораба ще прехвърчат Оранжеви в механизирани скафандри в очакване да натоварят безтегловните контейнери на магнитни вагонетки, които на свой ред ще ги закарат до космическите Превозвачи, очакващи да отпътуват за Юпитер. Там те ще презаредят флотилията на Рок, водеща война срещу Мустанга и Спътниковите владетели.

Но преди да превозят контейнерите, Медни и Сиви инспектори ще дойдат да ги прегледат. Тях нашите Сини ще ги подкупят да преброят четирийсет и пет контейнера вместо петдесет. После един Оранжев, подкупен от нашата свръзка в Мравуняка, ще загуби контейнера, в който сме ние — обичайна практика за контрабандно прекарване на незаконна дрога или нетаксувани стоки. Ще го депозира на един кей на по-долните пива за части, където нашата свръзка от Синовете ще ни посрещне и ще ни отведе до нашето скривалище. Поне такъв е планът. Но засега изчакваме.

Гравитацията най-сетне се завръща и ни известява, че се намираме в хангара. Нашият контейнер тупва на пода. Подпираме се на варелите за хелий-3. Оттатък металните стени се носят гласове. Превозвачът бибипка, когато се откача от нас и излиза от пулсПолето в Космоса. А после — тишина. Това не ми харесва. Дланта ми се сключва около кожената дръжка на бръснача, скътан в ръкава на моето яке. Правя крачка към вратата. Виктра ме следва. Севро ме стисва за рамото.

— Да изчакаме свръзката.

— Ние дори не познаваме този човек! — казвам.

— Танцьора гарантира за него. — Той ми щраква с пръсти да се върна на мястото си. — Ще чакаме.

Забелязвам, че другите се ослушват и затова кимвам и си затварям устата. Десет минути по-късно чуваме самотен чифт крака да чаткат с токове по палубата навън. Ключалката на двойната врата избумтява и щом тя се открехва, между крилата й се процежда мижава светлина и осветява изчистените черги на Червен с козя брадичка, налапал клечка за зъби. Половин глава по-нисък от Севро, той се вторачва във всеки един от нас подред. Щом вижда Рагнар, едната му вежда запълзява нагоре. И другата я последва, когато надниква в дулото на пържачката на Севро. Обаче някак се удържа на място. Тоя човек не се дава лесно!

— Кое никога не умира? — изръмжава Севро с най-хубавия си Обсидианов акцент.

— Гъбичките под топките на Арес! — Мъжът се ухилва и мята поглед през рамо. — Нещо против да не се впускаме в простотии? Трябва да се задействаме, и то веднага. Тоя док го взех назаем от Синдиката, само дето те не знаят, та освен ако не щете да се омешате с гадове професионалисти, трябва да спрем да плямпаме и да се лашкаме от тука. — Той плясва с ръце. — И като казвам веднага, значи веднага.

 

 

На свръзката ни му викат Роло. Своенравен и жилав, с искрящи грейнали очи и първи сваляч, макар да споменава жена си — явно най-голямата хубавица, която някога е стъпвала на Марс — поне по два пъти на минутата. Освен това не я е виждал от осем години. Всичкото това време е прекарал в Мравуняка като заварчик на космически кули. Формално не е роб като Червените в мините — работи на трудов договор. Роби на заплата, които се бъхтят по четиринайсет часа дневно, шест дни в седмицата, овесени между забитите в Мравуняка мегалитни кули, те заваряват метал и се молят никога да не преживеят трудова злополука. Увредиш ли се, не можеш да печелиш. А който не печели, няма да яде.

— Яко се дуе — дочувам Севро да подшушва на Виктра сред групичката, водена от Роло.

— Козята му брадичка доста ми харесва — отвръща Виктра.

— Сините наричат това място Мравуняка — обяснява Роло, докато вървим към една изрисувана с графити вагонетка на изоставено ремонтно ниво. Мирише на грес, ръжда и застояла пикня. Бездомни скитници са плъзнали по пода на сенчестите метални халета. Треперещи вързопи от одеяла и дрипи, които Роло заобикаля, без да погледне, макар и ръката му да не пуска изтърканата пластмасова дръжка на неговата пържачка. — За тях може и мравуняк да е. Те си имат тука училища, жилища. Малки въздухарски комуни, секти, по-конкретно казано, където се учат да летят и да се синхронизират с компютрите. Обаче дайте да ви светна какво всъщност представлява това място: най-обикновена месомелачка. Хора влизат вътре и кулите растат. — Той навежда глава към земята. — А на изхода излиза месо.

Единствените признаци на живот у скитниците по пода са леките дихания, които се издигат над набръчканите им дрипи като пара, бълвана от пукнатини в залято с лава поле. Потръпвам под сивото си яке и нагласям торбата с оборудване на рамо. На това ниво цари мраз. Сигурно заради остарялата изолация. Чакълчето издухва облак пара от ноздрите си, докато бута една от товарните ни колички, и тъжно оглежда скитниците отляво и отдясно. Виктра не е толкова състрадателна, тегли количката отпред и сритва с ботуш един скитник да се махне от пътя. Мъжът изсъсква и я поглежда — нагоре и още по-нагоре, и още по-нагоре, докато най-накрая пред очите му се изправя два метра и двайсет сантиметра вбесен убиец. Той се търкулва настрана, дишайки през зъби. Като че нито Рагнар, нито Роло забелязват студа.

Синовете на Арес ни чакат, натоварени на разбрицаната платформа на вагонетката и вътре в нея. Повечето са Червени, но в мешавицата има и доста Оранжеви, както и Зелен, и Син. Стискат пъстра сбирщина от стари пържачки и обстрелват останалите коридори към платформата с пронизващи погледи, които няма как да не отскочат към нас и те да не се зачудят кои пък сме ние, по дяволите. Благодарен съм повече от всякога за Обсидиановите контактни лещи и протези.

— Беля ли очаквате? — пита Севро и оглежда оръжията в ръцете на Синовете.

— Сивите правят набези тука от два месеца. Не кухогъзите тенекета от местния участък, ами възлести копелета. Легионери. Дори и от Тринайсети легион, омешани с Десети и Пети. — Той снишава глас. — Гаден месец изкарахме, на нищо ни направиха, ама на нищо, кърваво проклятие да ги стигне дано. Превзеха щаба ни в Кухината, лепнаха ни и едни корави типове от Синдиката. Платили им да преследват своите. Повечето трябваше да се снишим и изпокрием в по-маловажни скривалища. Основният корпус от Синове помага на Червените въстаници в станцията, то е ясно, обаче специалните ни оперативни работници до днес не са помпали мускули. Не щяхме да рискуваме. Нали се сещате? Арес каза, че имате важна работа…

— Мъдрец е Арес — подмята пренебрежително Севро.

— Дай му на него драми да разиграва — додява Виктра.

На вратата на вагонетката Рагнар се поколебава, а погледът му се спира върху антитерористичния плакат, лепнат върху една бетонна поддържаща колона на спирката на вагонетката. „Видите ли нещо, то кажете нещо“ — гласи надписът на него, а изображението е на бледен Червен със зли вишневи очи и типичните дрипи на миньор, стаен до врата с надпис „Ограничен достъп“. Не виждам останалото — покрито е с бунтовни графити. Но после осъзнавам, че Рагнар не гледа плаката, а мъжа, когото дори не съм забелязал, свит на земята под него. Качулката му е вдигната. Левият му крак е заменен от древно механично приспособление. Кафява превръзка, оплескана със засъхнала кръв, покрива половината от лицето му. Пуф — изтича газ под налягане, мъжът се накланя назад разтреперан и ни се усмихва с идеално черни зъби. Пластмасов стим-патрон изтраква на пода. Вдига се катранен прахоляк.

— Защо не помогнете на тези хора? — пита Рагнар.

— За какво да им помагаме? — пита Роло, забелязва състраданието, изписано по лицето на Рагнар, и няма представа как да отговори. — Братко, та ние едвам изхранваме себе си и родата! Няма смисъл да делим с тая сган, значи!

— Но онзи е Червен. Те са вашето семейство…

Голата истина кара Роло да се намръщи.

— Спести си жалостта, Рагнар — обажда се Виктра. — Тоя пафка друсалката на Синдиката. Повечето от тия ще ти прережат гърлото за една следобедна доза. Те са куха плът.

— Куха какво? — обръщам се аз към нея.

Острият ми тон я излавя неподготвена, но тя ненавижда да отстъпва. Затова се привежда инстинктивно.

— Куха плът, миличък — повтаря тя. — Да си човек, значи да имаш достойнство. А те нямат. Изтръгнали са го от себе си. По свой избор, не по избор на Златните. Макар и да е лесно те да бъдат обвинявани за всичко. Защо тогава да заслужават моята жалост?

— Защото не всеки е като теб. Или има твоя произход.

Тя не отговаря. Роло се прокашля, вече скептично настроен към маскировката ни.

— Дамата е права за прерязването на гърлото. Повечето са дошли тук работници внос. Като мен. Без да броим жената, пращам пари на още трима в Нова Тива, обаче не мога да се прибера, докато не ми изтече договорът. Още четири години ми остават. Тия шлаки са се отказали от опитите да се връщат.

— Четири години? — пита Виктра със съмнение. — Ти каза, че си тук от осем.

— Трябва да си платя за превоза.

Тя се вторачва въпросително в него.

— Компанията не го покрива. Трябваше да прочета дребните буквички. Да, тук дойдох по свой избор. — Той кимва към скитниците. — И те — също. Обаче единственият друг избор за тях е да гладуват. — Той свива рамене; всички знаем отговора. — На тия шлаки просто не им е провървяло на работата. Загубили са крака, ръце. Компанията не плаща за протези, не и за прилични…

— Ами за Ваятели? — питам.

Той прихва.

— А ти познаваш ли някого, по дяволите, дето може да си позволи Извайване на плът?

Дори не се бях замислил за цената. Това ми напомня колко далече съм от толкова много от хората, за които твърдя, че се боря. Ето ти тук един Червен, за мен — от своите, повече или по-малко, и аз дори не знам каква храна е популярна в неговата култура.

— Ти за коя компания работиш? — пита Виктра.

— Че как! „Индустрия Юлии“, то се знае!

 

 

Гледам как металната джунгла се носи зад мръсното дуростъкло на прозореца, щом вагонетката потегля от станцията. Виктра седи до мен с тревожен израз на лицето. Но от нея, от приятелите ми ме делят цели светове. Потънал съм в спомени. И преди съм идвал в Мравуняка с АрхиГубернатор Август и Мустанга. Той доведе уланите на среща с икономическите министри на Обществото, за да обсъдим модернизирането на спътниковата инфраструктура. След срещите двамата с нея се измъкнахме в прочутия аквариум на спътника. Бях го наел на абсурдна цена и уредих да ни сервират вечеря и вино пред аквариума с косатките. Мустанга винаги е обичала природните създания повече от Изваяните.

Бях заменил петдесетгодишните вина и Розовите камериерки за един по-суров свят, пълен с ръждясали кости и бунтовници главорези. Това е истинският свят. Не мечтата, в която живеят Златните. Днес долавям безмълвните писъци на една цивилизация, притисната от стотици години.

Пътят ни обикаля край границите на Кухината — центъра на спътника, където решетъчната структура от мизерни апартаменти-клетки гние без гравитация. Отиването там ти носи риска да попаднеш в центъра на уличната война на Синдикатите срещу Синовете на Арес. А изкачването по-високо до средноЦветните нива — риска да попаднеш на космическата пехота на Обществото и тяхната предпазна инфраструктура от камери и холоСкенери.

Вместо това минаваме през дълбокия тил — ремонтните етажи между Кухината и Иглите, където Червени и Оранжеви поддържат живота на спътника. Нашата вагонетка, шофирана от симпатизант на Синовете, се носи стремително между спирките. Лицата на чакащите по тях работници се сливат, докато пътуваме. Мозайка от очи. Но всички лица са сиви. Не с метален цвят, а с цвета на стара пепел от лагерен огън. Пепеляви лица. Пепеляви дрехи. Пепеляв живот. Щом тунелът глътва вагонетката ни, около нас изригват цветове. Графити и години на ярост кървят от нащърбените и пропукани стени на някога сивото му гърло. Мръсотии на петнайсет диалекта. Разпорени Златни в десетина тъмни прохода. А отдясно на грубата скица на жътварски сърп, обезглавяващ Октавия ау Лун, е изобразена с дигитална боя Ео, увиснала на бесилото; косата й пламти, а по диагонал е изписано „Разкъсайте оковите“ — самотно сияйно цвете сред бурените на омразата. В гърлото ми засяда буца.

 

 

Половин час след като потегляме, вагонетката ни спира със скърцане пред пуст индустриален транспортен възел за низшеЦветни, където хиляди работници трябва да слязат от ранния си утринен превоз от Камарите, за да поемат функциите си. Но сега тук цари покой като в гробище. Боклуци се въргалят по металните подове. ХолоКутии все тъй присветват и излъчват новите програми на Обществото. На масата в едно кафене се мъдри чаша и от напитката все още се вдига пара. Синовете са разчистили пътя само преди минути. Личи си колко голямо влияние имат тук.

Когато напуснем, животът ще се върне на това място. Но след като заложим донесените от нас бомби? След като унищожим производството, няма ли всички мъже и жени, на които възнамеряваме да помогнем, да загубят работата си като онези клетници на спирката за вагонетки? Ако трудът е смисълът на съществуването им, какво се случва, след като им го отнемем? Бих огласил тревогите си на Севро, но той е устремен като стрела. Също тъй догматичен като мен навремето. И да го разпитвам на глас, ми се струва предателство спрямо дружбата ни. Той винаги сляпо ми се е доверявал. Дали съм ужасен приятел, щом се съмнявам в него?

Подминаваме няколко гравиАсансьора и влизаме в гараж за превозвачи на контейнери с отпадъци, също собственост на „Индустрия Юлии“. Излавям Виктра да бърше от мръсотии фамилния герб на една от вратите. Пронизаното с копия слънце е избеляло и олющено. Няколкото десетки Червени и Оранжеви работници в съоръжението се преструват, че не забелязват групата ни, докато се изнизваме към една странична платформа за превозвачи. Вътре, в подножието на два грамадни превозвача, заварваме малка армия от Синове на Арес. Повече от шестстотин са.

Те не са войници. Не са като нас. Повечето са мъже, но тук-там са пръснати и жени, предимно по-млади Червени и Оранжеви, принудени да мигрират насам в търсене на работа, за да изхранват семействата си на Марс. Оръжията им са калпави. Някои стоят прави. Други седят, извръщат се и прекъсват разговорите си, за да видят как нашата глутница от дванайсет Обсидианови убийци крачи гордо по металната палуба, понесла чанти с екипировка и бутаща две тайнствени колички. В мен се надига лека тъга. Каквото и да правят те, където и да отидат, животът им от този ден нататък ще е опетнен. Ако бях длъжен да се обърна към тях, бих ги предупредил с какво бреме се нагърбват и какво зло пускат в живота си. Бих казал, че е по-хубаво да слушаш за славни победи на война, отколкото да им ставаш свидетел, да усещаш колко смахнато и нереално е всяка сутрин да си лежиш в леглото и да знаеш, че си убил човек, че приятел вече го няма.

Ала нищо не казвам. Сега мястото ми е до Рагнар и Виктра, зад Севро, който изплюва дъвката си и тръгва наперено напред, като ми намига и ме сръчква в ребрата, за да застане пред малката армия. Неговата армия. Дребничък е за Обсидианов мъж, но е белязан и татуиран от глава до пети, и вдъхва ужас на тази компания от боклукчии с дребни ръце и прегърбени заварчици по кулите. Той килва глава напред, очите му пламтят зад черните контактни лещи. Татуираните върху бялата му кожа вълци изглеждат зли на светлината в индустриалния район.

— Привет, маймуни, омазани с грес! — прокънтява гласът му, нисък и хищен. — Може да се питате що Арес е пратил глутница корави гадове като нас в тоя тенекиен кенеф. — Синовете нервно се споглеждат. — Не сме дошли тука да се гушкаме. Не сме дошли да се вдъхновяваме или да теглим дълги речи като Жътваря, кърваво проклятие да го стигне дано. — Той щраква с пръсти. Чакълчето и Клоуна изкарват напред количките и отварят капаците. Пантите скърцат и откриват миньорски експлозиви. — Тук сме, за да вдигнем разни гадории във въздуха. — Разперва ръце и се изкикотва. — Въпроси има ли?