Пиърс Браун
Утринна звезда (42)

40.
Жълто море

Жълтото море на Йо се вихри около черните ми ботуши. Грамадни дюни от смесен със сяра пясък, с остри като бръснач хребети от силикатни скали, докъдето ти видят очите. В стоманеносиньото небе се дипли подобната на мрамор повърхност на Юпитер. Със сто и трийсет пъти по-голям диаметър от Луната, както се вижда от Земята, той прилича на грамадната, злокобна глава на мраморен бог. Войната здраво е притиснала в хватката си шейсет и седемте му луни. Градове се таят под пулсЩитове. Почернели люспи от хора в звездни Черупки са осеяли спътниците, а ескадрони от изтребители се дуелират и преследват войски и транспортьори на припаси сред бледите ледени кръгове по газовия гигант.

Гледката е потресаваща.

Стоя на върха на дюната, обграден от Сефи и пет Валкирии с прясно боядисани в черно пулсБрони, и очаквам совалката на Спътниковите владетели. Нашият щурмови кораб стои зад нас и двигателите му лениво въртят на празен ход. Има форма на акула чук. Тъмносив. Но Валкириите и Червените докери заедно боядисаха главата му, когато потеглихме от Марс, и му изрисуваха две изпъкнали сини очи и зейнала уста с хищни окървавени зъби. Между очите Холидей лежи по корем и снайперът й обхожда скалните образувания на юг.

— Има ли нещо? — питам и гласът ми пращи през дихателната маска.

— Нищо — отвръща Севро по комуникатора. Двамата с Клоуна, обути с гравиБотуши, разузнават над малкото селище на два километра от тук. С просто око не ги виждам. Заигравам се с моя Секач.

— Ще дойдат — казвам. — Мустанга определи времето и мястото.

Йо е странна луна. Най-вътрешният и най-малкият от четирите големи Галилееви спътника, тя все пак е по-голяма от Луната. Тераформиращите машини на Златните никога не са я променили напълно. Тя е ад, с който Данте би се гордял. Най-сухият обект в Слънчевата система, цялата в изригващи вулкани и находища на сяра. Горещината извира от недрата й на вълни. Тя цялата е едно живописно платно от жълти и оранжеви равнини, разчупвани от огромни разломи, които понякога се отварят върху изменчивата й повърхност. Внушителни отвесни скали се издигат над серните дюни и остъргват небето.

Грамадни, концентрични зелени петна изпъстрят екваториалните й региони. Неспособен да намери посеви и животни, годни за отглеждане на такова голямо разстояние от Слънцето, Инженерният корпус на Обществото покри милиони акри от повърхността на Йо с пулсПолета, докара пръст и вода за три живота време с космически Превозвачи, уплътни атмосферата на планетата, за да я предпази от мощната радиация на Юпитер, и използва вътрешната й топлина за захранване на огромни генератори. С тяхна помощ се отглежда храна за цялата орбита на Юпитер и дори се изнася към Ядрото, и още по-важно, към Периферията. Това е фермерска планета, най-голямата житница между Марс и Уран, с приятна гравитация и евтина земя.

Познайте кой е свършил всичката тежка работа.

Отвъд Куполите Серно море се е ширнало от полюс до полюс, прекъсвано само от езера от магма и вулкани.

На Йо може и да не ми харесва. Но има за какво да уважавам хората от тази земя. Дори мъжете и жените под Куполите не са като човеците на Земята, на Луната, на Меркурий или на Венера. Те са по-корави, по-жилави, с малко по-големи очи, за да попиват оскъдната светлина, идваща от шестстотин милиона километра от Слънцето. Кожата им е по-бледа, по-високи са и са устойчиви на по-високи дози радиация. Тези хора вярват, че най-силно наподобяват Железните Златни, завладели Земята и осигурили мир на човека за първи път в неговата история.

Днес не биваше да обличам черно. Ръкавиците ми, наметалото ми, якето ми отдолу. Мислех, че отиваме от онази страна на Йо, която не гледа към Юпитер. Там снежните поля от серен диоксид покриват като кора планетата. Но оперативният екип на Спътниковите владетели в последния момент настоя за ново място на срещата, в края на Серно море при температура сто и двайсет градуса по Целзий.

Сефи идва и застава до мен, новата й оптика внимателно оглежда жълтия хоризонт. Тя и нейните Валкирии бързо усвоиха военното оборудване, учеха се и тренираха денонощно с Холидей месец и половина, докато траеше пътуването ни до Юпитер. Упражняваха се в абордаж и тактика с енергийни оръжия. Научиха и сигналите с ръце на Сивите.

— Как е в жегата? — питам.

— Странно — отвръща тя. Само лицето й я усеща. Останалата част от тялото й се охлажда от системите в бронята. — Защо тук живеят хора?

— Живеем навсякъде, където можем.

— Но по избор на Златните — казва тя. — Нали?

— Да.

— Аз бих се пазила от хора, избрали подобен дом. Духовете тук са жестоки. — При ниската гравитация вятърът вдига пясъка и той се спуска надолу в треперливи колони. Точно от Сефи трябва да се пазя според Мустанга. Докато пътувахме към Юпитер, тя изгледа стотици часове холозаписи. Учеше историята на нашия народ. Следя активността на нейния дейтапад. Но онова, което притеснява Мустанга, не е привързаността на Сефи към клипове и виртуални преживявания от тропическите гори, а това, че тя прекара безкрайни часове в гледане на холо от нашите войни, особено ядреното унищожение на Рея. Чудя се как ли го възприема.

— Добър съвет, Сефи — отговарям. — Добър съвет.

Севро каца драматично пред нас и ни обсипва с пясък. Призрачното му Наметало се надипля и изчезва.

Избърсвам си лицето с досада. През целия път дотук той си беше непоправим. Смееше се, погаждаше номера и се промъкваше в стаята на Виктра винаги когато си мислеше, че никой не гледа. Малкият грозник е влюбен. И като че е взаимно.

— Как ти се струва? — питам.

— Цялото това място смърди на пръдня.

— Това професионалната ти преценка ли е? — пита Холидей по комуникатора.

— Да. Оттатък хребета има селище. — Вълчата му кожа на Виещ се ветрее и верижките, прикрепящи я към бронята му, звънтят. — Една тайфа Червени прегърбени очилатковци, разкарващи машини за дестилация.

— Огледа ли пясъка? — питам.

— Не ми е първа шлака, шефе. Не ми харесват тия простотии със срещите лице в лице, обаче изглежда чисто. — Той поглежда дейтапада си. — Уж Спътничетата бяха точни! Тия пишколизци закъсняват с трийсет минути.

— Вероятно проявяват предпазливост. Сигурно си мислят, че имаме въздушна подкрепа — казвам.

— Да. Щото ако не сме си довели, значи сме пълни тъпунгери, кърваво проклятие!

— Защо ми е въздушна подкрепа, като имам теб! — посочвам гравиБотушите на Севро.

Зад него на земята стои пластмасов сив сандък. Вътре има ракетомет в стиропорен калъф. Същият, с който Рагнар стреля по кораба на Касий. При нужда разполагам със свой собствен гоблин психопат със способностите на изтребител.

— Мустанга каза, че ще дойдат — казвам.

— „Мустанга каза, че ще дойдат!“ — присмива се Севро с детински глас. — Ха дано. Флотилията не може да клечи дълго тук и да не я забележат.

Корабите ми чакат на орбита, откакто Мустанга закара совалката си в Илион, столицата на Йо. Петдесет факли и унищожители, стаени, с изключени щитове и двигатели, на пустия спътник Синоп, докато по-големите Златни флотилии са разположени много по-близо до Галилеевите спътници. Ако се бях приближил дори още малко към тях, сензорите им щяха да ни засекат. Но докато се крие, флотилията ми е уязвима. Един мижав ескадрон от цепоКрили би я помел.

— Спътничетата ще дойдат — казвам, но не съм сигурен.

Тези Юпитерови Златни са студени, горди, тесногръди хора. Приблизително осем хиляди Безподобни белязани наричат Галилеевите спътници свой дом. Всички техни Институти са тук. И в Ядрото ги водят само службата за Обществото или ваканционни пътувания. Луната може да е прародината на техния народ, но на повечето от тях тя им е чужда. Център на техния свят е метрополията Ганимед.

Суверенът знае какви опасности носи една независима Периферия. Тя ми говореше колко трудно налага властта си върху разпростиращата се на милиарди километри империя. Истинският й страх никога не е бил, че Август и Белона ще се унищожат взаимно, а възможността Периферията да се разбунтува и да разцепи Обществото на две. Преди шейсет години, в началото на своето управление, тя възложила на Властелина на пепелта да бомбардира с ядрени оръжия Рея, спътника на Сатурн, когато владетелят му отказал да признае нейната власт. Това служеше за назидание шейсет години.

Но девет дни след моя Триумф децата на Спътниковите владетели, задържани на Луната в двора на Суверена като гаранция за политическото съдействие на родителите им, избягали. Помогнали им шпионите на Мустанга, които тя оставила в Цитаделата. Два дни по-късно наследниците на сваления АрхиГубернатор Рев ау Раа, убит на тържеството в чест на моя Триумф, откраднали или унищожили изцяло Гарнизонната флотилия на Обществото в неговия док на Калисто с помощта на Кордован от Ганимед. Те обявили независимостта на Йо и принудили и останалите по-могъщи и по-населени спътници да се присъединят към тях.

Скоро след това непристойно харизматичният Ромул ау Раа бил избран за Суверен на Периферията. Не след дълго към тях се присъединили Сатурн и Уран и Второто спътниково въстание започнало шейсет години и двеста и единайсет дни след първото.

Спътниковите владетели очевидно очаквали Суверена да остане опозорена на Марс за десетилетие, а може би и по-дълго. Прибавете съм това и един бунт на низшеЦветните в Ядрото и можете да разберете защо те приели, че й е невъзможно да отдели нужните ресурси, за да изпрати достатъчно голяма флотилия на шестстотин милиона километра и да потуши въстанието им в зародиш. Сгрешили.

— Засичам приближаващ се обект — обажда се Чакълчето от позицията си на сензорното табло на совалката. — Три кораба. На двеста и деветдесет километра от тук.

— Най-сетне — мърмори Севро. — Кърваво проклятие, Спътничетата идат!

Три военни кораба изплуват от жежката мараня на хоризонта. Два от тях са черни изтребители клас сарпедон^[1], изрисувани с четириглавия дракон на Раа, стиснал в ноктите си Юпитерова мълния. Те придружават дебела бежова совалка клас приам, носеща твърде познат ми символ — спяща лисица в многобройни цветове. Корабът каца пред нас. Издига се прах и рампата се раздипля от корема му. Седем жилави силуета, по-високи и стройни от мен, слизат на пясъка. Всички са Златни. На носа и устите си носят крил — органични дихателни маски, създадени от Ваятелите. Приличат на захвърлената люспеста обвивка на скакалец, разперил крака към двете уши. Бежовото им бойно снаряжение е по-леко от броните на Ядрото и е допълнено с яркоцветни шалове. Нарамили са релсови пушки с дълги дула и персонализирани костни приклади. На хълбоците им висят бръсначи. Оранжева оптика покрива очите им. А краката им са обути със скипери — леки обуща, които използват сгъстен въздух вместо гравитация, за да придвижват притежателя си. Движат се със скокове над земята като камъчета по повърхността на езерото. По този начин не се набира много височина, но можеш да развиеш почти шейсет километра в час. Тежат горе-долу колкото четвърт от моите ботуши, батерията им издържа година и инфрачервената оптика изобщо не ги различава.

Тези хора са убийци, а не рицари. Холидей разпознава нов вид опасност.

— Тя не е с тях — казва по комуникатора. — Някой от Телеманите?

— Не — отвръщам. — Задръж. Виждам я.

Мустанга слиза от кораба и се присъединява към много по-високите йонийци. Облечена е като тях, само че не носи пушка. Придружена от още една йонийска жена, с приведени напред рамене като на ягуар, Мустанга идва при нас горе на дюната. Другите йонийци остават край кораба. Не са заплаха, а само придружители.

— Дароу — казва Мустанга. — Извинявай за закъснението.

— Къде е Ромул? — питам.

— Той няма да дойде.

— Тъпотия! — изсъсква Севро. — Казах ти, Жътварю.

— Севро, всичко е наред — намесва се Мустанга. — Това е сестра му Вела.

Високата жена ни гледа отвисоко над сплескания си нос. Кожата й е бледа, тялото — приспособено към ниската гравитация. Лицето й трудно се различава зад маската и очилата, но изглежда в началото на петдесетте. Гласът й е една равна нота.

— Нося поздрави от брат ми. Добре дошъл, Дароу от Марс. Аз съм Легат Вела ау Раа. — Сефи се прокрадва около нас и оглежда Златната чужденка и странните приспособления, които носи. Харесва ми как говорят хората, когато Сефи е наоколо. Изглеждат малко по-честни.

— Добре заварили, Легат — кимвам аз сърдечно. — Вие ли ще говорите от името на брат си? Надявах се да изложа съображенията си лично.

Кожата около очилата й се набръчква.

— Никой не говори от името на брат ми, та дори и аз. Той желае да се присъедините към него в частния му дом сред Каракската пустош.

— Та да ни подмамите в клопка? — пита Севро. — По-добра идея. Кърваво проклятие, а що не кажеш на оная гад, брат ти, да си спазва споразумението, да не грабна тая пушка и да ти я набутам толкоз надълбоко в пърделника, че да замязаш на шишкебап от кльощава Феичка?

— Севро, престани! — срязва го Мустанга. — Не тук и не с тези хора!

Вела следи с поглед Сефи и забелязва бръснача на бедрото на огромната Обсидианова.

— Сера и пикая аз на тая, която ще да е. Тя знае кои сме. И не виждам вадичка да се стича по крака й, застанала току насреща на Жътваря от Марс, кърваво проклятие, пък има по-малко мозък и от марличка за гъз!

— Той не може да дойде — заявява Вела.

— Разбираемо е — отвръщам.

Севро прави гротескно движение.

— Това какво е? — Вела кимва към Сефи.

— Това е царицата на Валкириите — казвам. — Сестра на Рагнар Волар.

Вела се страхува от Сефи, както и би трябвало да бъде. Името на Рагнар е известно.

— Тя също не може да дойде. Но аз говоря за онази метална грамада, с която сте долетели тук. Това кораб ли трябва да е? — Тя изсумтява и вирва нос. — Очевидно е строен на Венера.

— Взет е назаем — казвам. — Но ако искате да се трампим…

Вела ме изненадва, като се разсмива, а после отново става сериозна.

— Ако желаете да се представите на Спътниковите владетели като дипломатическа делегация, то трябва да проявите уважение към брат ми. И да му се доверите. Той ви оказва чест със своето гостоприемство.

— Достатъчно мъже и жени съм виждал да зарязват честта, когато не им е удобна — опипвам почвата аз.

— Тук не е Ядрото, тук сме в Периферията — отвръща Вела. — Ние помним предците си. Помним какви трябва да са Железните Златни. Не убиваме гостите си като оная кучка на Луната. Или като оня Чакал на Марс.

— Да — казвам.

Вела вдига рамене.

— Ти сам трябва да направиш този избор, Жътварю. Имаш шейсет секунди да решиш. — Вела се отдръпва, докато се съвещавам с Мустанга и Севро. Махвам на Сефи да дойде.

— Някакви идеи?

— Ромул по-скоро би умрял, отколкото да убие гост — казва Мустанга. — Зная, че нямаш причини да се доверяваш на тези хора. Но те всъщност държат на честта. Не са като Белона, които само използват тази дума. Тук думата на Златен тежи колкото кръвта му.

— Ти знаеш ли къде се намира резиденцията му? — питам.

Тя клати глава.

— Ако знаех, сама щях да те заведа. Вътре имат машини и проверяват за радиация и електронни проследяващи устройства. Проучили са те. Ще сме сами.

— Прелест! — Но тук не става въпрос за тактика. Това не е краткотрайна игра. Моята голяма игра вече се играе из Периферията и те знаят, че разполагам със средство за постигане на целта си — средство, с което Суверенът не разполага. И това средство ще запази главата на раменете ми по-добре от честта на всеки. Ала и преди съм допускал грешки, затова сега проверявам всичко по два пъти и се вслушвам.

— Правилата за отношението към гостите разпростират ли се и върху Червени? — пита Севро. — Или важат само за Златни? Ето с какво трябва да сме наясно!

Поглеждам пак Вела.

— Справедлива забележка.

— Ако той ви убие, ще убие и мен — казва Мустанга. — Аз няма да се отлепя от вас. А ако той постъпи така, моите бойци ще се обърнат срещу него. Телеманите ще се обърнат против него. Дори и снахата на Лорн ще се обърне против него. А това е почти една трета от флота му. Кръвна вражда, която той не може да си позволи.

— Сефи, ти как мислиш?

Тя затваря очи, та сините й татуировки да съзрат духовете сред тази пустош.

— Върви.

— Дай ни шест часа, Севро. Ако дотогава не съм се върнал…

— Да лъскам бастуна в храстите ли?

— Попилей ги.

— Става! — Той удря юмрука си в моя и намига. — Весела ви дипломация, дечица! — Протяга юмрук на Мустанга. — И на тебе, конче. Ние сме заедно в тоя бъркоч, нали така?

Тя радостно чуква юмрука му със своя.

— Кърваво проклятие, така си е!