Пиърс Браун
Утринна звезда (35)

33.
Богове и хора

Жрецът ни въвежда през входа на храма, където чакаме коленичили в преддверието от черен камък, издълбано в скалата. Каменната врата се затваря със скърцане зад нас. Пламъци танцуват в центъра на стаята и се издигат в огнена колона до тавана от оникс.

Помощници на жреците обикалят из подобния на пещера храм и тихо напяват под черни качулки от зебло.

— Деца на леда! — най-сетне прошепва божествен глас от мрака. Синтезатор, като тези в нашите демонШлемове, го превръща в многогласие от десетина гласа. Невидимата Златна жена изобщо не се старае с произношението. Тя също като мен владее свободно техния език, но се отнася надменно и към това, и към хората, на които говори. — Носите вест.

— Да, Слънцеродена.

— Разкажете ни за видения от вас кораб — обажда се друг глас, този път мъжки. Не толкова високомерен, по-игрив. — Можеш да погледнеш лицето ми, детенце. — Все тъй на колене вдигаме плахо очи от земята и виждаме двама Златни в Брони да деактивират призрачните си Наметала. Застанали са близо до нас в тъмната зала. Храмовият огън хвърля отблясъци по металните им златни лица. Мъжът носи мантия. Жената като че е нямала време да сложи своята, дотолкова са били нетърпеливи да ни посрещнат.

Жената играе Фрея, а мъжът е облечен като Локи. Металното му лице представлява вълча муцуна. Животните умеят да подушват страха, хората — не. Но онези, които са убивали достатъчно, са се научили да усещат вибрациите в този особен вид мълчание. Сега ги усещам да идват от Сефи. Боговете са истински, мисли тя. Рагнар грешеше. Ние сгрешихме. Ала тя не казва нищо.

— Огън изтичаше от него по небето като кръв — измърморвам, свел глава. — Ревеше оглушително и се стовари върху планинския скат.

— Не думай — мърмори Локи. — А цял ли е или на много ситни, дребни парченца, дете?

Рисковано беше да кажем, че сме видели да пада кораб. Но не се сещах за никаква друга уловка, която да откъсне Златните от холоекраните им в разгара на въстание и да ги накара да оставят зад гърба си своите охранителни системи и гарнизона си от Сиви, за да ме посрещнат тук. Те са Безподобни белязани, затворени тук, на границата, докато техният свят извън тези стени се изменя. Някога този пост е бил смятан за бляскав, но сега е форма на изгнание. Питам се какви ли престъпления или слабости са докарали тук тези двамата да дундуркат отрепките.

— Костите на кораба са осеяли планината, Слънцеродени — обяснявам, отново забил очи в земята, та да не настояват да махна ездаческата маска от лицето си. Колкото повече им се кланям, толкова по-малко любопитство ще предизвиквам. — Разбит като рибарска лодка с кърма, строшена от Разрушител. Отломки желязо, отломки от хора по снега.

Мисля, че Обсидиановите биха използвали подобна метафора. Минава.

— Отломки от хора? — пита Локи.

— Да. Хора. Ала с меки лица. Като тюленова кожа на светлината на огъня. — Прекалявам с метафорите. — Но с очи като живи въглени. — Не мога да се спра. Как още говореше Рагнар? — С коси като златото на лицата ви. — Металните маски на Златните остават безстрастни, те разговарят по комуникаторите в шлемовете си.

— Нашите жреци твърдят, че имате оръжие на боговете — казва властно Фрея. Сефи вади отново тюленовата кожа, тялото й е напрегнато, пита се дали ще прогоня магията на боговете, както съм обещал. Ръцете й треперят. И двамата Златни се приближават, виждат се леките дипли по пулсЩитовете им. Докосна ли ги, ще се изпържа. Не ги е страх. Не и тук, на тяхната планина. Елате по-близо. По-близо, копелета тъпи!

— Защо не сте го отнесли на водача на племето си? — пита Локи.

— Или на вашия шаман? — додава подозрително Фрея. — Пътят на петната е дълъг и труден. Да се изкачите чак дотук само за да ни донесете това…

— Ние сме скитници — казва Мустанга, когато Фрея се навежда да огледа оръжието. — Нямаме племе. Нямаме шаман.

— Така ли, малката ми? — пита Локи, надвесен над Сефи, и гласът му става по-студен. — Тогава защо глезените на тази носят сините татуировки на Валкирия? — Ръката му посяга към бръснача на бедрото му.

— Тя бе прокудена от племето си — казвам. — За нарушаване на обет.

— Белязан ли е със Сиглата на някой Дом? — пита Локи Фрея и тя посяга към дръжката на оръжието пред мен, когато Мустанга избухва в злобен смях и привлича вниманието й.

— На дръжката, драга ми госпожо… — заговорва Мустанга на жаргона на Ауреатите все тъй на колене, сваля маската си и я захвърля на земята. — … ще намерите Пегас в полет. Сиглата на Дом Андромед.

— Август? — изломотва Локи, познал лицето на Мустанга.

Възползвам се от изненадата им и се промъквам напред. Когато те отново се обръщат към мен, аз вече съм дръпнал бръснача от ръката на Фрея и съм задействал щифта. Сега оръжието е извито в онази позната форма на въпросителен знак — формата, която вече толкова пъти е пламтяла по склоновете, била е изрязвана по челата на хората и е избила толкова много Златни. Същата, която са видели на холомониторите, докато произнасях своята реч.

— Жътваря… — промълвява Фрея и вдига пулсЮмрука си.

Отрязвам ръката й от рамото, после й отсичам главата под челюстта, а сетне мятам бръснача право в гърдите на Локи. Острието удря пулсЩита му и застива във въздуха за част от секундата, докато щитът се бори с него. Най-сетне бръсначът го пробива, но вече е загубил ускорение и бронята отдолу издържа на удара. Острието се забива в нагръдника на Локи, без да му причини вреда. Мустанга обаче излиза напред и му нанася ритник със завъртане. Бръсначът най-после пробива бронята и пронизва Златния. Боговете се строполяват на земята — Фрея по гръб, Локи на колене.

— Сваляй маската! — крясва Мустанга, когато ръцете на Локи стисват стърчащото от гърдите му острие. Тя ги отбива от дейтапада му. — Никакви комуникатори! — Холидей сваля бръснача от бедрото на мъжа, щом пулсЩитът му се изключва. Вземам бръснача на Фрея от трупа й. — Давай!

Сефи и нейните Валкирии, коленичили, гледат с широко отворени очи кръвта, стичаща се в локва под Фрея. Свалям шлема от главата й и откривам обезобразеното лице на млада Безподобна белязана с тъмна кожа и бадемовидни очи.

— Да ти прилича на богиня, Сефи? — питам.

Мустанга се изсмива мрачно, когато Локи сваля маската си.

— Дароу, я виж кой бил той! Проктор Меркурий!

Това е дундестият Безподобен белязан с лице на херувим, който се опита да ме вербува за собствения си Дом в института, преди Фичнър да ме открадне. Когато се видяхме за последно преди пет години, той се опита да се дуелира с мен в коридорите, докато моите Виещи щурмуваха Олимп. Прострелях го в гърдите с пулсЮмрук, а той не спираше да се усмихва. Сега не се усмихва, втренчен в стърчащия от гърдите му метал.

— Проктор Меркурий! — казвам. — От всички Златни, които съм виждал, на тебе явно най не ти върви. Да изгубиш две планини от Червен!

— Жътварю. Сигурно си правите гаргара с мен! — Той потръпва от болка и се смее на собствената си изненада. — Но ти нали си на Фобос!

— Не позна, драги ми господине. Там е миниатюрният ми съучастник психопат.

— Кръвогадост! Кръвогадост! — Той поглежда забития в гърдите си бръснач и присяда със сумтене на пети. Издиша хрипливо. — Ама как… не сме те видели…

— Живака проникна в системата ви — казвам.

— Ти си… дошъл тук за… — Гласът му заглъхва, щом поглежда към Валкириите, надигащи се да се скупчат около мъртвото божество. Сефи се навежда над Фрея. Бледата жена воин прокарва пръсти по лицето на Златната, а Холидей й сваля бронята.

— За тях — отвръщам. — Да, кърваво проклятие, много си прав.

— Кръвогаден ад! Август! — обръща се бившият ни проктор към Мустанга с яд в гласа. — Не можеш да постъпиш така… Това е безумие! Те са чудовища! Не можеш да ги пуснеш от тук! Знаеш ли какво ще се случи? Не отваряй кутията на Пандора!

— Щом са чудовища, трябва да се запитаме кой ги е създал такива — отвръща Мустанга на езика на Обсидианите, та Сефи да разбере. — А сега кажи какви са кодовете на Асгардския арсенал?

Той се изплюва.

— Ще трябва да ме помолиш по-любезно, предателко.

Мустанга отвръща с леден тон:

— Кой е изменник, е въпрос на тълкувания, Прокторе. Трябва ли да питам пак? Или да почвам да ти подрязвам ушите?

Застанала до тялото на Фрея, Сефи топва пръст в кръвта и я опитва на вкус.

— Кръв като кръв — казвам аз и се привеждам до нея. — Не е кръвта на боговете. Нищо божествено няма в нея. Човешка е.

Подавам й бръснача на Фрея. Идеята я стряска, но се принуждава да обхване с пръсти дръжката с трепереща ръка — очаква да я удари гръм или да я убие ток както мъжете, докоснали пулсЩитове с голи ръце.

— Ето това копче тук прибира камшика. Това контролира формата.

Тя почтително обвива оръжието с две ръце и ме поглежда, разярените й очи питат каква форма да му придаде. Кимвам към моя, опитвам се да установя сродство с нея. И успявам, макар и само бойно сродство. Бръсначът й бавно приема формата на Секач. Кожата по ръцете ми настръхва, когато Валкириите се споглеждат и се засмиват. Разтреперани от вълнение, те вадят брадвите и дългите си ножове и поглеждат мен и Мустанга.

— Остават петима богове — казва Мустанга. — Желаете ли да се срещнете с тях, дами?