Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (8)

8.
Ню Йорк

Същата вечер другата вселена, която Габриел Алон обитаваше, също бе разтърсена, но по съвсем различни причини. Беше сезонът на есенните аукциони в Ню Йорк — онова тревожно време, когато суетното и екстравагантно общество на художници, търговци и ценители на изобразителното изкуство се събира на едно място и в продължение на две седмици е заето с трескаво купуване и продаване. Както обичаше да казва Никълъс Лавгроув, това бе един от малкото моменти, когато се считаше за все още модерно да си безмерно богат. В същото време това бе адски сериозен бизнес. Огромни колекции биваха събирани, цели състояния биваха спечелвани или изгубвани. Една-единствена сделка можеше да постави началото на блестяща кариера. Или пък да я погуби.

Професионалната репутация на Лавгроув, подобно на тази на Габриел Алон, вече отдавна беше изградена и затвърдена. Роден и получил образованието си във Великобритания, той имаше репутацията на най-търсения консултант в сферата на живописта в цял свят — експерт с такова влияние, че бе способен да променя пазарните тенденции с небрежен коментар или сбърчване на елегантния си нос. Познанията му в живописта бяха безмерни, както и банковата му сметка. На Лавгроув не му се налагаше да търси клиенти. Те сами идваха при него, изпълнени с респект и готови с охота да платят солидна комисиона. Тайната на успехите на Лавгроув се криеше в безпогрешното му око и в пословичното му благоразумие. Той никога не злоупотребяваше с оказаното му доверие. Никога не участваше в сплетни или в двойни игри. Беше една от най-редките птици в търговията с картини — човек, който държеше на думата си.

Въпреки репутацията си обаче, докато бързаше по Шесто Авеню, Лавгроув бе обзет от обичайната „пред аукционна треска“. След години на спад в цените и слаби продажби пазарът на живописни произведения най-сетне сякаш бе започнал да се съвзема. Първите търгове за сезона заслужаваха внимание, но все пак не бяха покрили очакванията. Тази вечер обаче имаше вероятност аукционът за следвоенна и съвременна живопис да взриви художествените среди. Както обикновено, Лавгроув обслужваше клиенти и от двете страни на действието. Двама от тях бяха продавачи, докато трети искаше да се сдобие с артикул 12 — „Охра, червено и червено“, маслени бои върху платно, от Марк Ротко. Необичайното при последния клиент беше, че Лавгроув дори не знаеше името му. Контактуваше с някой си господин Хамдали в Париж, който пък, на свой ред, предаваше информацията на клиента. Договорката бе доста необичайна, но от гледна точка на Никълъс бе изключително изгодна. Само през последните дванайсет месеца този колекционер бе закупил творби на стойност повече от двеста милиона щатски долара. Ако тази вечер нещата се развиеха по план, банковата му сметка щеше да набъбне значително.

Той свърна зад ъгъла по Западна Четиридесет и девета улица и скоро се озова пред входа на „Кристис“. В просторното, остъклено отвсякъде лоби изобилстваше от диаманти, коприна, его и колаген. Лавгроув се спря за кратко, за да целуне напудрената буза на богата германка, наследница на фирма за опаковки, а после се запъти към гардероба, където веднага се опитаха да го заговорят двама незначителни търговци от Ъпър Ист Сайд. Той ги отпрати с махване на ръката, после взе своята табелка за участие в наддаването и се отправи към аукционната зала.

Въпреки своята слава, залата беше изненадващо обикновена — нещо средно между салона на Общото събрание на ООН и аудиториите, където ораторстват телевизионните проповедници. Стените бяха в еднообразен сиво-бежов цвят, също както и сгъваемите столове, които бяха подредени почти без никакво разстояние помежду им, за да се оползотвори ограниченото пространство. Зад подобната на амвон трибуна имаше въртяща се витрина, а непосредствено до нея половин дузина служители на „Кристис“ седяха в готовност зад няколко телефонни апарата. Лавгроув вдигна поглед към кабинките, надявайки се да разпознае някое лице зад затъмнените стъкла, а после се обърна към репортерите, наблъскани като добитък в задния ъгъл. Прикривайки номера на табелката си, той ги подмина и се отправи към обичайното си място в предната част на салона. Там бе Обетованата земя, където всички търговци, консултанти и колекционери на картини таяха надежда да седнат някой ден. Тези места не бяха за хора със слаби сърца или плитки джобове. Лавгроув ги наричаше „смъртоносната зона“.

Търгът трябваше да започне в шест часа. Главният аукционер на „Кристис“ — Франсис Хънт, отпусна на неспокойната аудитория още пет минути, за да си намерят всички местата, преди да заеме своето. Той имаше изискани маниери и комичната му английска изтънченост по необясними причини все още караше американците да се чувстват недодялани. В дясната си ръка държеше прословутия „черен бележник“, в който се съдържаха тайните на вселената — поне що се отнасяше до настоящата вечер. Всеки артикул в търга имаше своя собствена страница вътре с информация като минималната цена на продавача, схема с разположението на всички евентуални наддаващи и стратегията на Хънт за получаване на най-високата възможна цена. Името на Лавгроув фигурираше на страницата за артикул 12 — творбата на Ротко. По време на предварителния таен оглед Лавгроув бе намекнал, че е възможно да прояви интерес, при условие че цената е подходяща, а разположението на звездите — благоприятно. Хънт, разбира се, знаеше, че Лавгроув лъже. Хънт знаеше всичко.

Аукционерът пожела на присъстващите приятна вечер, а след това тържествено обяви:

— Артикул едно: творба на Туомбли!

Наддаването започна мигновено, на стъпки от сто хиляди долара. Аукционерът умело направляваше процеса с помощта на двама безупречно подстригани сътрудници, които се движеха зад трибуната и заемаха пози като модели на фотосеанс. Лавгроув навярно би се впечатлил от представлението им, ако не знаеше, че всичко е старателно репетирана хореография. Наддаването позамря на милион и половина долара, но не след дълго бе съживено от телефонно обаждане с предложение за милион и шестстотин хиляди. Последваха още пет бързи анонса, след което наддаващите притихнаха за втори път.

— Анонс за два милиона и сто хиляди от Кордилия, на телефона — напевно изрече Хънт, местейки изкусително поглед от лице на лице. — Два милиона и сто хиляди за творбата на Туомбли. И така… Последен шанс? — След тези думи чукчето отчетливо сложи края на процедурата.

— Благодаря ви! — промърмори Хънт сякаш на себе си, записвайки сделката в черния си бележник.

След Туомбли последваха произведения на Лихтенстайн, Баския, Дибенкорн, Де Кунинг, Джонс, Полък и цяла поредица творби на Уорхол. Всяка картина стигаше по-висока цена от предварителните прогнози и от тази преди нея. Това не бе никак случайно. Хънт съобразително бе подредил артикулите така, че да предизвиква все по-нарастващо вълнение у присъстващите. Когато на витрината се появи артикул 12, и наблюдаващите, и наддаващите вече бяха достатъчно възбудени.

— От дясната ми страна е творба на Ротко — обяви той.

— Да започнем ли наддаването от дванайсет милиона?

Това бе начална цена, с два милиона по-висока от предварителната оценка. Сигурен знак, че Хънт очакваше особено висока крайна цена. Лавгроув извади мобилен телефон от вътрешния джоб на сакото си „Бриони“ и набра парижки номер. Отговори Хамдали. Гласът му звучеше като топъл чай, подсладен с мед.

— Клиентът ми желае да усети атмосферата в залата, преди да направи първия си анонс.

— Мъдър ход.

Лавгроув постави телефона в скута си и скръсти ръце. Съвсем скоро стана ясно, че ги очаква тежка битка. Анонси обсипваха Хънт от всички ъгълчета на салона, както и от телефоните, чиито слушалки сътрудниците на водещия аукциона час по час вдигаха. Хектор Кандиоти, съветник относно изобразителното изкуство на белгийски индустриален магнат, беше вдигнал ръка с табелката си във въздуха като регулировчик — агресивна техника за наддаване, позната като „парен валяк“. Тони Беринджър, който работеше за руски алуминиев олигарх, наддаваше, сякаш от това зависеше животът му — което сигурно не бе особено далеч от истината. Лавгроув изчака, докато цената достигна трийсет милиона, и след това вдигна телефона от скута си.

— Е? — спокойно запита той.

— Още е рано, господин Лавгроув.

Този път Никълъс задържа телефона до ухото си. В Париж Хамдали разговаряше с някого на арабски. За съжаление, той не бе сред езиците, които Лавгроув владееше добре. Докато изчакваше, отново обходи с поглед стъклените кабини, където бяха скритите наддаващи. В една от тях успя да забележи привлекателна млада жена, която държеше мобилен телефон. Няколко секунди по-късно му направи впечатление нещо друго. Докато чуваше гласа на Хамдали в слушалката си, жената мълчеше. А когато тя започваше да говори, Хамдали млъкваше. Имаше вероятност да е съвпадение, помисли си той. Но пък можеше и да не е.

— Дали не е време да опипаме почвата? — предложи Лавгроув с поглед, фиксиран в кабинката.

— Може би сте прав — отвърна Хамдали. — Един момент, ако обичате.

Хамдали каза няколко думи на арабски. Секунди по-късно жената в кабинката отговори нещо по телефона. Веднага след това Хамдали рече на английски:

— Клиентът ми е съгласен, господин Лавгроув. Моля, обявете първия си анонс.

По това време наддаването бе достигнало трийсет и четири милиона. С повдигане на вежда Никълъс покачи с още милион.

— Имаме трийсет и пет — обяви Хънт с интонация, която подсказваше, че в преследването на плячката се е намесил нов хищник. Хектор Кандиоти незабавно реагира, последван от Тони Беринджър. Двама наддаващи по телефона преминаха границата от четиридесет милиона. След това Джак Чеймбърс, кралят на недвижимите имоти, небрежно анонсира четиридесет и един. Лавгроув не изпитваше особени притеснения от Джак. Онази афера с лекото момиче от Ню Джърси му беше коствала доста скъп развод, след който едва ли бе способен да издържи дълго в наддаването.

— Последният анонс е четиридесет и един милиона — прошепна в слушалката той.

— Клиентът ми смята, че се разиграва театър.

— Това е търг на картини на „Кристис“. Театърът е задължителен.

— Търпение, господин Лавгроув.

Никълъс продължи да наблюдава жената в кабинката, докато наддаването премина границата от петдесет милиона долара. Джак Чеймбърс направи последен анонс за шейсет. Тони Беринджър и неговият руски мафиот повишиха на седемдесет. Хектор Кандиоти развя бял флаг.

— Изглежда, оставаме ние и руснакът — съобщи Лавгроув на събеседника си в Париж.

— Клиентът ми не се притеснява от руснаци.

— Какво желае да предприеме клиентът ви?

— Каква е най-високата сума, достигана на търг за произведение на Ротко?

— Малко над седемдесет и два милиона.

— Моля, анонсирайте седемдесет и пет.

— Твърде много е. И без това няма да…

— Моля, направете анонса, господин Лавгроув!

Никълъс отново повдигна вежда и вдигна ръка, разперил петте си пръста.

— Седемдесет и пет милиона — съобщи Хънт. — Седемдесет и пет милиона за картината на Ротко. Първи път. Втори път. Последен шанс?

Чукчето удари.

Множество ахвания се чуха из салона. Лавгроув вдигна поглед към кабинката, но жената вече не бе там.