Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (60)

60.
Хотел „Бурж ал Араб“, Дубай

Асансьорът спря още два пъти, преди най-сетне да стигне до фоайето. Една изгоряла от слънцето британка се качи на единайсетия етаж, а на седмия влезе китайски бизнесмен. Михаил бе принуден да отстъпи. Сега той стоеше толкова близо до Малик, че долавяше мириса на кафе в дъха му. Усещаше на кръста си и насърчителния допир на глока, но мислите му бяха заети най-вече със спринцовката. Изкушаваше се да я забие в бедрото на Малик. Но се въздържаше и вместо това гледаше ту в тавана, ту часовника си или дисплея със сменящите се цифри на етажите — тоест всичко друго, освен лицето на убиеца. Когато вратите най-после се отвориха за последен път, британката и китаецът се отправиха към бара и той ги последва.

— Вторият отляво надясно е — каза той на скрития микрофон.

— Сигурен ли си?

— Дотолкова, че да го гръмна още тук, ако кажеш.

— Не тук.

— Не го оставяй да се изплъзне. Да го направим сега, докато имаме шанс.

Габриел изключи микрофона си. Михаил влезе в бара, преброи бавно до десет и пак излезе.

* * *

Габриел беше прибрал лаптопа си и се преструваше, че води телефонен разговор на френски език, когато Малик и четиримата му придружители в бели роби пресякоха фоайето. Навън те се спряха и започнаха да се ръкостискат и целуват, а сетне се отправиха поединично към очакващите ги автомобили. Независимо от този последен подвеждащ ход, Габриел безпроблемно успя да проследи Малик, който се качи в един от двата огромни джипа „Денали“. Когато петте коли потеглиха, на тяхно място спряха две тойоти „Ланд Крузър“. Михаил си придаде отегчен вид, подмина хотелския служител и се качи отпред в първата. Габриел седна във втората тойота.

— Сложи си колана — каза Киара и натисна педала. — Тук карат като луди.

* * *

Новината, че Малик вече е под наблюдението на Службата, стигна до Рашидистан в 22,12 часа дубайско време. Тя предизвика кратък изблик на радост сред оперативните работници, но не и у тримата дългогодишни шпиони, събрани в центъра на помещението. Шамрон изглеждаше дълбоко умислен, докато наблюдаваше мигащата червена светлинка по Шейх Зайед Роуд.

— Току-що ми хрумна, че от известно време насам не сме получавали вест от нашия приятел Самир Абас — каза той, без да отделя очи от големия монитор. — Възможно ли е да му позвъним от познат за него номер?

— Например? — попита Картър.

— Нека е този на жена му — отговори Шамрон. — Самир винаги ми правеше впечатление на човек, който обича семейството си.

— Говориш за него в минало време.

— Така ли? — разсеяно отвърна Ари.

Картър погледна един от техниците и нареди:

— Действай.

* * *

Жителите на Дубай са не само сред най-заможните хора на света, но също така и измежду най-лошите шофьори. Транспортно произшествие в емирството се случваше на всеки две минути, а смъртните случаи бяха три на ден. Шофьорите правеха безразсъдни престроявания в тежкия трафик или караха на дистанция един метър от бронята на предния автомобил със сто и шейсет километра в час, докато през това време разговаряха по телефона. Ето защо малцина обърнаха внимание на високоскоростното преследване малко след десет вечерта на пътя към пристанищния град Джебел Али. За тях това беше просто поредната среднощна гонка.

Булевардът имаше четири платна във всяка посока, тревна ивица в средата и редица светофари, които повечето местни хора игнорираха. Габриел стискаше здраво дръжката на вратата, докато Киара умело маневрираше с грамадния „Ланд Крузър“ сред множеството подобни автомобили. Тъй като беше четвъртък вечер — началото на седмичните почивни дни в ислямския свят, — трафикът бе по-натоварен от обичайното. Огромните автомобили бяха най-многобройни. Повечето от тях бяха управлявани от брадати мъже с кандури и гутри.

Петте джипа на Малик се впуснаха в своеобразна игра. Те се задминаваха един друг, завиваха внезапно, присвяткаха с фарове, за да им дадат път, но всичко това бе съвсем обичайно за анархията по дубайските пътища. Киара и другите трима шофьори от преследващия екип правеха всичко по силите си, за да не изостават. Беше опасна задача. Независимо от беззаконието по пътищата, органите на реда в емирството бяха особено зле настроени към чужденците, предизвикали произшествия. Малик, разбира се, добре знаеше това. Габриел се питаше какво още знае Малик. Вече започваше да изпитва опасения, че сериозните мерки за сигурност, които бе взел, бяха нещо повече от проява на предпазливост. Дали, както и в други случаи, Малик не беше отново с една крачка пред своите неприятели?

Вече наближаваха пристанището на Джебел Али. Автомобилите профучаха покрай бляскавия тематичен парк с търговски център „Ибн Батута“, а след това покрай завод за обезсоляване на морска вода. Габриел почти не обърна внимание на тези най-характерни за Дубай забележителности. Той съсредоточено следеше сложната хореография на черните джипове пред тях. Четири от тях сега се бяха наредили един до друг в четирите платна на булеварда. Бяха намалили скоростта си и блокираха идващия зад тях трафик. Петата кола, в която се возеше Малик, бързо се отдалечаваше напред.

— Измъква се, Киара. Трябва да ги изпреварим.

— Как?

— Намери начин.

Киара зави рязко наляво. След това надясно. И при двата опита пътя й препречваше някой от черните автомобили.

— Натисни газта и мини между тях!

— Габриел!

— Давай!

Тя опита. Не беше възможно.

Вече наближаваха края на безмитната зона на Джебел Али. Зад нея се простираше пустинната територия, деляща Дубай и емирство Абу Даби. Габриел вече не виждаше автомобила на Малик. Беше се превърнал в далечна звездичка от цялата галактика автомобилни задни светлини. Отпред един светофар превключи от зелено на жълто. Четирите джипа забавиха ход и спряха — нещо несвойствено за Дубай. Шофьорите отзад започнаха да натискат клаксоните си нервно, а един от клонингите на Малик излезе от автомобила си, изгледа продължително Габриел и прокара пръст през гръкляна си, сякаш бе нож. Габриел бързо изреди по микрофона имената на хората от екипа си и установи, че всички са живи и здрави. После извади телефона си и набра номера на Надия. Никакъв отговор.