Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (5)

5.
Ковънт Гардън, Лондон

Има някои признаци, които издават самоубиеца атентатор. Устните му може несъзнателно да се движат, докато произнася последната си молитва. Погледът му може да е отсъстващ, сякаш зареян в далечината. А лицето му понякога изглежда неестествено бяло — знак, че дългата брада е била обръсната набързо при подготовката за мисията. У този „мъртвец“ обаче не се забелязваше нито един от тези белези. Устните му бяха стиснати. Погледът му беше ясен и съсредоточен. А лицето му имаше равномерен цвят. Очевидно се беше бръснал редовно.

Издаде го тънката струйка пот, която се стичаше от левия му бакенбард. Защо се потеше в такъв прохладен есенен следобед? Ако му беше горещо, тогава защо ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на вълненото палто? И защо палтото — с няколко размера по-голямо по преценка на Габриел — беше закопчано догоре? Правеше впечатление и походката му. Дори на трийсетинагодишен мъж в разцвета на силите би било трудно да симулира нормална походка, ако е препасан с двайсетина килограма експлозиви, гвоздеи и лагерни сачми. „Мъртвецът“ мина покрай Габриел на Уелингтън Стрийт с неестествено изправен гръб, за да компенсира товара отпред. Габардинените му панталони потрепваха на всяка стъпка, сякаш тазобедрените и коленните му стави поддаваха под тежестта на бомбата. Бе възможно потящият се младеж с несъразмерно палто да е просто невинен минувач, излязъл на следобеден пазар, ала Габриел подозираше друго. Според него човекът, който крачеше малко пред тях, представляваше финалният акорд в симфонията на ужаса, прозвучала в този ден из целия континент. Най-напред Париж, после Копенхаген, а сега и Лондон.

Габриел каза на Киара да влезе в ресторанта и бързо премина на отсрещния тротоар. В продължение на стотина метра той следи плътно „мъртвеца“ и го видя как влезе през централния вход на Ковънт Гардън Маркет. Имаше две кафенета в източната част на галерията — всяко от тях беше пълно с клиенти. Трима униформени служители на реда бяха застанали на огряно от слънчевите лъчи място между двете кафенета. Никой от тях не обърна внимание на „мъртвеца“, който влезе под стъкления покрив на пазара.

Габриел трябваше да вземе бързо решение. Най-нормалното нещо би било да сподели подозренията си с тримата полицаи. Най-нормалното, помисли си той, но не и оптималното. По всяка вероятност полицаите щяха да започнат да му задават въпроси, а така щяха да бъдат пропилени безценни секунди. Или което бе още по-лошо, можеше да се опитат да задържат мъжа — което почти със сигурност би го накарало мигновено да детонира бомбата. Макар че всички столични служители на реда преминаваха през основен инструктаж по контратерористична тактика, малцина от тях разполагаха с опита или с необходимото снаряжение, за да се справят с джихадист, устремен към мъченическа смърт. Габриел обаче разполагаше и с едното, и с другото. Освен това вече си бе имал работа с атентатори самоубийци. Той подмина тримата полицаи.

„Мъртвецът“ сега беше на двайсетина метра пред него, придвижвайки се сякаш с маршова стъпка по централната алея на пазара. Габриел прецени, че сигурно е въоръжен с достатъчно експлозив и шрапнели, за да покоси всички в радиус от двайсетина метра. Според едно от основните правила Габриел трябваше да остане извън зоната на поражение, докато не настъпеше моментът да действа. Обстановката обаче го принуждаваше да скъси дистанцията и да поеме по-голям риск. Изстрел в главата от двайсетметрово разстояние беше предизвикателство дори при идеални обстоятелства, даже и за опитен стрелец като Габриел Алон. В гъмжащия от хора пазар това би било почти невъзможно.

Габриел усети как мобилният телефон тихо завибрира в джоба му, но реши да не му обръща внимание. „Мъртвецът“ спря и погледна ръчния си часовник. Габриел обърна внимание, че часовникът бе на лявата му китка, което почти със сигурност означаваше, че държи детонатора в дясната си ръка. Но защо му бе на един атентатор самоубиец на път към мъченическа смърт да проверява часа? Най-правдоподобното обяснение бе, че му е било наредено да отнеме живота си и този на невинните минувачи около него в точно определен момент. Габриел предположи, че с акта може би се търсеше някаква определена символика. Обикновено беше така. Терористите от Ал Кайда и нейните подразделения обичаха символиката, особено когато беше свързана с цифри.

Габриел вече бе достатъчно близо до „мъртвеца“, за да вижда очите му. Бяха ясни и съсредоточени — обнадеждаващ признак, че все още мисли за изпълнението на мисията си, а не за чувствените наслади, които го очакват в рая. Започнеше ли да си представя благоуханни тъмнооки хурии, щеше да си проличи на лицето му. Това щеше да е знак, че е дошъл моментът Габриел да действа. Той се надяваше „мъртвецът“ да остане в този свят още малко.

„Мъртвецът“ отново погледна часовника си. Габриел също хвърли бърз поглед към своя. Беше 14,34 ч. Той започна трескаво да преравя паметта си, търсейки някаква връзка. Събра цифрите, извади ги, умножи ги, обърна последователността им. След това се замисли за предишните два атентата. Първият бе осъществен в 11,46 ч., а вторият — в 12,03 ч. Имаше вероятност да съответстват на години от григорианския календар, но Габриел не успя да открие такава връзка.

Мислено отстрани часовете на атентатите и остави само минутите. Четиридесет и шест минути… Три минути… Тогава изведнъж му просветна. Тези цифри му бяха познати до болка, подобно на мазките от четката на Тициан. Четиридесет и шест минути… Три минути… Те отговаряха на два от най-известните мига в историята на тероризма — защото това бяха точните минути, в които двата похитени самолета се бяха ударили в кулите на Световния търговски център на 11 септември 2001 г. Този на полет 11 на „Америкън Еърлайнс“ се бе врязал в Северната кула точно в 8,46 ч., а на полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“ бе ударил Южната кула в 9,03 ч. Третият самолет, успял да достигне целта си онази утрин, бе на полет 77 на „Америкън Еърлайнс“, който се бе врязал в западната страна на Пентагона. Часът на удара беше 9,37 местно време. Тоест 14,37 ч. лондонско време.

Габриел бързо погледна дигиталния си часовник. Вече бяха изминали няколко секунди след 14,35 ч. Вдигна очи и видя, че мъжът в сивото палто отново е тръгнал, движеше се с бърза походка и ръце в джобовете, сякаш без да забелязва минувачите наоколо. Габриел пак пое след него и в този миг телефонът му отново завибрира. Този път отговори и чу гласа на Киара. Каза й, че всеки момент атентатор ще се самовзриви в Ковънт Гардън Маркет, и я инструктира да се свърже с МИ5. След това пусна телефона обратно в джоба си и започна да скъсява дистанцията между себе си и своята цел. Страхуваше се, че десетки невинни щяха да загинат. И се питаше дали е способен да стори нещо, с което да предотврати трагедията.