Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (34)

34.
Сейнт Джеймс, Лондон

Съучастникът на Габриел все още не знаеше нищо за неговите планове — което едва ли бе изненадващо предвид факта, че той не бе друг, а самият Джулиан Ишърууд, собственик на галерията „Ишърууд Файн Артс“, намираща се на Мейсънс Ярд 7–8 в квартал Сейнт Джеймс. Сред стотиците картини, притежание на галерията на Джулиан, беше и „Мадоната с младенеца и Мария Магдалина“, доскоро приписвана на венецианския майстор Палма ил Векио, а понастоящем не на другиго, а на самия Тициан. В момента платното, покрито с пласт хартия, бе заключено в подземното хранилище на галерията. Самият Ишърууд вече бе започнал да ненавижда това произведение почти толкова, колкото и човека, който го бе обезобразил. Всъщност в тревожното съзнание на Джулиан Ишърууд великолепното платно се бе превърнало в своеобразен символ на неразборията в живота му.

На Ишърууд му се искаше да забрави последната есен. Беше продал само една незначителна религиозна картина на незначителен колекционер от Хюстън, придобивайки единствено хронична суха кашлица, която можеше да опразни кое да е помещение по-бързо от бомбена заплаха. На Мейсънс Ярд се носеше слух, че той е в разгара на поредната криза на възрастта — седма или осма, в зависимост дали се броеше Синият период, когато беше изоставен от девойката, която правеше кафе в „Коста“ на „Пикадили“. Сърдечният директор на отдел „Стари майстори“ в аукционна къща „Бонамс“ — Джеръми Краб, подхвърли, че едно парти изненада вероятно би повдигнало духа на Джулиан. Според Оливър Димбълби, позакръгления конкурент на Ишърууд от Бъри Стрийт, тази идея беше най-глупавото нещо, което бе чувал през изминалата година. „Здравето на Джули в момента е толкова крехко — обоснова се Оливър, — че едно парти изненада би могло и да го убие.“ Той предложи вместо това да изпратят на Ишърууд някоя надарена проститутка, но това бе решение, което Оливър прилагаше за абсолютно всеки проблем, бил той личен или професионален.

Следобеда, когато Габриел пристигна в Лондон, Джулиан Ишърууд затвори галерията по-рано и тъй като нямаше по-добра идея, се отправи през проливния дъжд към Дюк Стрийт, за да изпие едно питие в „Грийнс“. В компанията на Роди Хъчинсън, който по всеобщо мнение бе най-безскрупулният търговец на картини в целия Сейнт Джеймс, Ишърууд бързо пресуши цяла бутилка бургундско вино, а след това обърна и чаша бренди за свое здраве. Малко след шест той излезе с олюляване на улицата, за да си хване такси, но точно когато видя едно приближаващо, го обхвана толкова тежък пристъп на кашлица, че не успя да вдигне ръка.

— Гадна работа! — процеди Джулиан, когато таксито го подмина, опръсквайки с вода панталоните му. — Гадна, гадна, гадна работа!

Гневният му изблик предизвика нов пристъп. Когато кашлицата най-после премина, той забеляза, че на тухления зид на прохода към Мейсънс Ярд се бе опрял някакъв мъж. Носеше шлифер „Барбур“ и ниско нахлупен каскет. Беше скръстил небрежно крака, а очите му шареха нагоре-надолу по улицата. За миг те се спряха върху Ишърууд и го изгледаха с някаква смесица от смайване и съжаление. После, без да продума, той се обърна, мина през прохода и закрачи по паветата на стария вътрешен двор. Противно на здравия разум, Джулиан тръгна след него, кашляйки като пациент с туберкулоза на път към санаториума.

* * *

— Нека обобщим — каза Ишърууд. — Най-напред покриваш моя Тициан с туткал от заешка кожа и хартия. После го зарязваш в хранилището ми и изчезваш незнайно къде. А сега се появяваш изневиделица, както обикновено в… неугледен вид, и заявяваш, че имаш нужда от споменатия Тициан за някакъв свой страничен проект. Пропуснах ли нещо?

— За да се осъществи замисълът ми, Джулиан, ще се наложи ти да заблуждаваш художествените среди и да се държиш по начин, който някои от твоите колеги биха определили като неетичен.

— Тоест искаш да си я карам постарому, хлапе — сви рамене Ишърууд. — Но какво ще спечеля аз от това?

— Ако планът ми сработи, повече няма да има атентати като този в Ковънт Гардън.

— Докато не се появи следващият смахнат джихадист. Тогава пак ще се върнем в изходна позиция, нали? Не съм експерт в тази област, но ми се струва, че играта, наречена „тероризъм“, е много подобна на търговията с картини. И в нея има върхове и спадове, успехи и провали, но винаги успява да просъществува.

В горната изложбена зала на галерия „Ишърууд Файн Артс“ лампите излъчваха мека светлина, подобно на молитвени свещи. Дъждът трополеше по таванския прозорец, а от прогизналото палто, което Ишърууд още не бе съблякъл, се стичаше вода. Той изгледа неодобрително получилата се на паркета локва, а след това вдигна поглед към обезобразената картина на покрития със зелено сукно статив.

— Имаш ли представа колко струва това тук?

— При честен търг, поне десет милиона. Но при аукциона, който аз съм замислил…

— Палавник! — възкликна Ишърууд. — Ама че си палавник!

— Споменавал ли си за нея пред някого, Джулиан?

— За тази картина… — Ишърууд поклати глава. — … нито дума пред никого.

— Сигурен ли си, че езикът ти не се е развързал дори за миг на бара в „Грийнс“? Или пък докато си бил сред завивките с онази възмутително млада жена от „Тейт“?

— Името й е Пенелъпи — уточни Ишърууд.

— Тя знае ли за картината, Джулиан?

— Разбира се, че не. Знам как да се държа, когато направя голям удар, хлапе. За такива неща човек не бива да се хвали. Трябва да си държи устата затворена, докато настъпи големият миг. Чак тогава може да надуе фанфарите, за да научи целият свят за успеха му. И за тази своя съобразителност човек обикновено бива възнаграден. Според твоя сценарий обаче аз ще понеса загуба. За благото на Божиите чада, разбира се.

— Загубата ти ще бъде временна.

— Колко временна?

— ЦРУ поема всички разноски по операцията.

— Това е нещо, което не се чува всеки ден в художествена галерия.

— По един или друг начин, Джулиан, ти ще си получиш възнаграждението.

— Ама разбира се! — каза Ишърууд с престорена увереност. — Това ми напомня за случая, когато моята Пенелъпи ме уверяваше, че съпругът й щял да се прибере след час. А аз вече съм прекалено стар, за да прескачам градински огради.

— Още ли се срещате?

— С Пенелъпи? Не, заряза ме — каза Ишърууд и поклати глава. — Рано или късно всички ме оставят. Освен теб, хлапе. И проклетата кашлица. Вече започвам и нея да приемам като стар приятел.

— Ходи ли на лекар?

— Все не успявам да си запиша час. Националната здравна служба работи напоследък толкова зле, че вече се замислям дали да не се присъединя към „Християнска наука“^[1].

— Мислех, че си хипохондрик.

— И то от най-отдадените. — Ишърууд разчопли с нокът хартията в горния десен ъгъл на платното.

— Всяка частица боя, която падне, ще трябва да върна обратно.

— Съжалявам — каза Джулиан и бързо пъхна ръка в джоба на палтото си. — Всъщност това вече има прецедент. Преди две или три години „Кристис“ продадоха творба, която се приписваше на школата на Тициан, за нищожната сума от осем хиляди лири. Впоследствие се оказа, че картината не е дело на школата на Тициан, а на самия Тициан. Както можеш да си представиш, бившите собственици не бяха твърде щастливи. Обвиниха „Кристис“ в професионална небрежност. Наеха адвокати. В пресата излязоха сума унищожителни материали. Грозна история.

— Може би трябва да дадем на „Кристис“ възможност да изкупят грешката си.

— Сигурно ще се зарадват. Има обаче един малък проблем.

— Само един ли?

— Вече изпуснахме разпродажбата на стари майстори.

— Така е — призна Габриел. — Но забравяш за специалния търг за произведения на Венецианската школа, планиран за първата седмица на февруари. Една току-що открита картина на Тициан може да внесе необходимото оживление.

— Палавник! Ах, какъв си палавник!

— Признавам се за виновен.

— Предвид миналите ми взаимоотношения с определени нечисти елементи, участващи в тази операция, сигурно би било добре да не разкриваме връзката между галерията и крайната продажба. Това означава, че ще се наложи да прибегнем до услугите на друг търговец на картини. Предвид обстоятелствата ще ни е необходим някой алчен мошеник от най-висша класа. — Знам кого имаш предвид — каза Габриел. — Но сигурен ли си, че ще се справи?

— Идеално — увери го Ишърууд. — А сега ни трябва само една картина на Тициан, която изглежда автентична.

— Мисля, че мога да го уредя.

— Къде възнамеряваш да работиш?

Габриел огледа помещението и каза:

— Мисля, че тук ще е подходящо.

— Необходимо ли ти е нещо друго?

Габриел му подаде списък. Ишърууд си сложи очилата за четене и смръщи вежди.

— Един топ италиански лен; професионална ютия; чифт увеличителни очила; един литър ацетон; литър метилпрокситол; литър минерален спирт; дузина четки със самуров косъм номер 7 на „Уинсър и Нютън“; две халогенни лампи със стативи; диск с операта „Бохеми“ на Джакомо Пучини… — Той изгледа Габриел над очилата. — Имаш ли представа колко ще ми струва всичко това?

Габриел сякаш не го чу. Той стоеше пред платното и подпрял с една ръка брадичката си и навел глава настрани, замислено го гледаше.

* * *

Според Габриел изкуството на реставрацията бе донякъде като правенето на любов. Беше най-добре да се извършва бавно и с внимание към детайла, като от време на време се правеха почивки за възстановяване на силите. В определени случаи обаче, когато майсторът познаваше обекта си както трябва, реставрацията можеше да бъде извършена изключително бързо, а резултатът да е същият.

От следващите десет дни впоследствие Габриел щеше да помни много малко. За него целият този безсънен период беше хаос от лен, разтворител и бои, озвучен от музиката на Пучини и осветен от ярката бяла светлина на работните халогенни лампи. Първоначалните му опасения за състоянието на платното за щастие се оказаха преувеличени. Нещо повече, щом отстрани пожълтелия лак, той установи, че творбата на Тициан до голяма степен е останала непокътната, с изключение на няколко оголени петна по тялото на Дева Мария и четири протрити ивици на местата, където платното е било притиснато в старата подрамка. Тъй като вече бе реставрирал няколко творби на Тициан в миналото, сега Габриел успя да възстанови картината за почти толкова време, колкото вероятно е било нужно на самия майстор да я нарисува. Неговата палитра беше палитрата на Тициан, мазките му повтаряха мазките на майстора. Единствената разлика бе, че Тициан несъмнено е работел с екип от талантливи чираци и калфи, докато Габриел не разполагаше с друг асистент, освен Джулиан Ишърууд. Което означаваше, че на практика работи напълно сам.

Той не носеше часовник и затова имаше съвсем смътна представа за изминалото време. А когато решеше да поспи, което се случваше рядко, лягаше на една кушетка в ъгъла на помещението, под сияен пейзаж от Клод Лорен. Изпиваше огромни количества кафе от „Коста“ и се хранеше главно със сладки и чаени бисквити, които Ишърууд носеше от „Фортнъм и Мейсън“. Тъй като не губеше време за бръснене, брадата му бе пораснала. За негово учудване, беше станала по-дълга дори от предния път. Ишърууд каза, че сякаш виждал самия Тициан да работи по платното си. Предвид необикновените умения на Габриел това сравнение бе доста сполучливо.

През последната вечер в Лондон Габриел се спря пред Темс Хаус — крайречната щабквартира на МИ5, където, спазвайки обещанието си, информира Греъм Сиймор, че операцията е стигнала до Британските острови. Сиймор беше в лошо настроение и мислите му определено бяха заети с друго. Синът на бъдещия крал беше решил да се жени в края на пролетта, а от Сиймор и неговите колеги в столичната полиция се очакваше да не допуснат нещо да провали събитието. Докато слушаше Сиймор да се оплаква, Габриел си припомни думите, които бе изрекла Сара в градината на кафенето в Джорджтаун: Лондон е лесна мишена. Атентат може да бъде извършен там по всяко време.

Сякаш за потвърждение на това твърдение, когато излезе от Темс Хаус, Габриел установи, че линия „Юбилейна“ на лондонското метро е затворена по време на вечерния пиков час заради намерен подозрителен пакет. Той се отправи към Мейсънс Ярд пеш и под погледа на Ишърууд, който надничаше през рамото му, нанесе нов слой лак върху току-що реставрираната творба на Тициан. На следващата сутрин инструктира Надия да депозира двеста милиона долара в Трансарабска банка. После се качи на такси и се отправи към летище Хийтроу.