Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (35)

35.
Цюрих

Малко са държавите, изиграли по-значима роля в живота и кариерата на Габриел Алон от Конфедерация Швейцария. Той владееше добре три от нейните четири официални езика и познаваше планините и долините й като извивките по тялото на собствената си съпруга. Беше убивал в Швейцария, беше отвличан в Швейцария и бе успял да разкрие някои от най-отблъскващите й тайни. Само година по-рано в едно заведение в подножието на ледника Ле Диаблере той си бе дал дума никога повече да не стъпва в тази държава. Интересно как събитията никога не се развиваха според плановете на човек.

Седнал зад волана на наетото ауди, той мина покрай строгите банки и витрините на магазините по Банхофщрасе^[1], а след това зави по натоварения път, следващ контура на западния бряг на Цюрихското езеро. Безопасната къща се намираше на около три километра южно от градския център. Беше модерно здание с много повече прозорци, отколкото се харесваше на Габриел, и разполагаше с малък кей с формата на буквата Т, който бе побелял от наскоро падналия сняг. На влизане Габриел дочу приглушен женски глас да пее на италиански. Усмихна се. Киара винаги си тананикаше, когато бе сама. Той остави чантата си във фоайето и отиде във всекидневната, която беше оборудвана като полеви команден пункт. Киара, вгледана в компютърния монитор, белеше портокал. Габриел я целуна по устните — бяха горещи, сякаш имаше температура. И продължи да я целува.

— Аз съм Киара Алон — промълви тя, галейки острата сива брада по бузите му. — А ти кой си?

— Не съм сигурен вече.

— Казват, че с напредването на възрастта паметта започва да изневерява — каза тя, без да спира да го целува. — Трябва да пробваш рибено масло. Чух, че помагало.

— По-скоро бих опитал от този портокал.

— Ммм, разбира се. Дълго те нямаше.

— Твърде дълго.

Тя разчупи плода на парченца и постави едно в устата му.

— Къде са другите от екипа? — попита той.

— Отидоха да следят служителя на Трансарабска банка, който има връзки с глобалното джихадистко движение.

— Значи си сама?

— Вече не.

Габриел започна да разкопчава блузата й. При допира му зърната на гърдите й се втвърдиха мигновено. Тя му подаде още едно парче портокал.

— Може би не е разумно да го правим пред компютъра — прошепна Киара. — Не се знае кой може да наблюдава.

— С колко време разполагаме?

— С колкото ти е нужно.

Тя го хвана за ръка и го поведе нагоре по стълбите.

— Бавно — промълвиха устните й, докато той я полагаше на леглото. — Бавно.

* * *

В стаята бе вече сумрачно, когато Габриел се отпусна изтощен до Киара. Двамата останаха да лежат дълго в мълчание, близо един до друг, но без да се докосват. Навън се чу далечният звук на преминаваща моторна лодка, последван малко по-късно от плисъка на вълни в кея. Киара се повдигна на лакът и прокара пръст по носа на Габриел.

— Колко време смяташ да оставиш брадата?

— Не се харесвам така, но нещо ми подсказва, че ще имам нужда от нея при тази операция.

— Може би трябва да я задържиш и след операцията. Мисля си, че с нея изглеждаш…

— Не го казвай, Киара.

— Щях да кажа „авторитетен“.

— Това е все едно да наречеш една жена „елегантна“.

— Че какво има в това?

— Ще разбереш, когато хората започнат да ти казват, че изглеждаш елегантна.

— Не вярвам да е толкова лошо.

— Това никога няма да се случи, Киара. Ти си красива и винаги ще останеш красива. А ако аз не обръсна брадата си след края на операцията, хората ще започнат да те вземат за моя дъщеря.

— Говориш глупости.

— Биологически е напълно възможно.

— Кое?

— Да ми бъдеш дъщеря.

— Никога не съм си го помисляла.

— Недей и занапред — каза той.

Тя се засмя тихо, но не каза нищо повече.

— За какво си мислиш сега? — попита Габриел.

— Какво ли щеше да стане, ако не беше забелязал онова момче с бомбата под якето на Уелингтън Стрийт. Сигурно по време на взрива щяхме да обядваме някъде. Трагедията пак щеше да е голяма, разбира се, но после животът ни сигурно щеше да продължи нормално, както при всички други.

— А може би за нас именно това е нормалното, Киара.

— Нормалните двойки не правят любов в тайни квартири.

— Ако трябва да съм откровен, винаги ми е харесвало да се любим в тайни квартири.

— Аз се влюбих в теб именно в такава.

— В коя?

— Онази в Рим — отвърна тя. — Малкият апартамент в една от пресечките на Виа Венето, където те закарах, след като италианските полицаи се опитаха да те убият в онзи ужасен хотел до гарата.

— „Абруци“ — уточни Габриел с тежка въздишка. — Каква дупка!

— Но пък безопасният апартамент беше чудесен.

— Ти почти не ме познаваше.

— Всъщност вече те познавах доста добре.

— Приготви ми фетучини с гъби.

— Фетучини с гъби готвя само за хората, които обичам.

— Направи ми сега.

— Ще трябва да си ги заслужиш.

Киара щракна един ключ на стената до леглото. Малка халогенна лампа за четене блесна като лазер в очите на Габриел.

— Трябваше ли да правиш това? — попита той, присвил очи.

— Седни.

Киара извади една папка от чекмеджето на нощното шкафче и я подаде на Габриел. Той я отвори и за първи път видя лицето на Самир Абас. Беше ъгловато, с очила и набола брада, със замислени кафяви очи и високо чело. На снимката той ходеше по улица в жилищната част на Цюрих. Носеше сив костюм — униформата на швейцарските банкери — и сребриста вратовръзка. Куфарчето му изглеждаше скъпо, както и обувките. Палтото му беше разкопчано и не носеше ръкавици. Говореше по мобилен телефон. Съдейки по начина, по който бе извил устните си, Габриел заключи, че вероятно говори на немски.

— Ето това е човекът, който ще ти помогне да купиш терористична групировка — каза Киара. — Самир Абас, роден в Аман през хиляда деветстотин шейсет и седма, завършил Лондонското училище по икономика и постъпил на работа в Трансарабска банка през 1998 година.

— Къде живее?

— В квартал Хотинген, близо до университета. Ако времето е хубаво, ходи на работа пеш, за да поддържа форма. Ако е лошо, хваща трамвая от „Рьомерхоф“ до финансовия квартал.

— Кой трамвай?

— Номер осем, разбира се. Кой друг?

Киара се усмихна. Подобно на Габриел, тя имаше енциклопедични познания за обществения транспорт в Европа.

— Къде е апартаментът му?

— На Карменщрасе номер четири. Това е малко, следвоенно здание с хоросанова мазилка. Има общо шест апартамента.

— Съпруга?

— Погледни следващата снимка.

На нея се виждаше жена, която вървеше по същата улица. Носеше западни дрехи, с изключение на хиджаба, който обграждаше детинското й лице. За лявата й ръка се държеше момченце на около четири години, а за дясната — момиченце, наглед осем-деветгодишно.

— Казва се Джохара, което на арабски означава „скъпоценен камък“. Работи на половин работен ден като учителка в Ислямския общински център в западната част на града. По-голямото дете ходи на уроци там. А момченцето — на забавачка. И двете деца говорят добре швейцарски немски, но Джохара общува с тях на арабски.

— Самир ходи ли на джамия?

— Моли се в апартамента. Децата харесват американски анимационни филмчета, за ужас на баща си. Музиката обаче не им е позволена. Музиката е строго забранена.

— Тя знае ли за „благотворителните“ начинания на Самир?

— Използват един и същ компютър. Допускам, че е наясно.

— Къде е компютърът?

— В хола. Проникнахме в него веднага щом дойдохме. Сега получаваме стабилен аудио- и видеосигнал. Освен това четем имейлите му и следим какви страници отваря в интернет. Твоят приятел Самир се наслаждава редовно на джихадисткото порно.

— А мобилният му телефон?

— Отне ни малко време, но успяхме да обработим и него. — Киара посочи фотографията на Самир. — Носи го в десния джоб на палтото си. Направихме това в трамвая, докато отиваше на работа.

— Кои бяхте?

— Яков го блъсна, Одед бръкна в джоба му, а Мордекай свърши техническата част, докато Самир четеше вестника си. Всичко приключи за две минути.

— Защо никой не ми е казал за това?

— Не искахме да те притесняваме.

— Има ли още нещо, което не сте ми съобщили?

— Само едно — каза Киара.

— Какво?

— Някой ни следи.

— Швейцарците ли?

— Не. Не са швейцарците.

— А кой?

— Имаш три опита. Първите два не се броят.

Габриел взе кодираното си „Блекбъри“ и започна да набира някакъв номер.