Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (43)

43.
Неджд, Саудитска Арабия

Тя последва талиба, който я поведе покрай уади навътре в пустинята. Нямаше открояваща се пътека, а само едва забележима отъпкана ивица, останка от древен камиларски път, прорязал пустинята векове преди някой в Неджд да бе чувал за проповедник на име Уахаб или дори за търговец от Мека на име Мохамед. Талибът не носеше електрически фенер, нямаше нужда. Пътя им осветяваха белите звезди, пръснати по небосклона, и полумесецът, увиснал над далечен скалист връх, сякаш поставен на най-високото минаре на света.

Надия носеше обувките си с токчета в едната ръка, а с другата бе повдигнала долния край на своята черна абая. Въздухът бе станал студен, но земята топлеше краката й. Талибът вървеше няколко крачки пред нея. Неговата тоба сякаш сияеше на лунната светлина. През цялото време той тихо си рецитираше стихове от Корана, но не отправи и дума към Надия.

Двамата стигнаха до палатка без сателитна чиния и генератор за ток. Двама мъже бяха клекнали пред входа й. Младите им брадати лица осветяваше неголям огън. Талибът ги поздрави, а след това дръпна платнището на палатката и кимна на Надия да влезе. Шейх Марван бин Тайиб, декан на Богословския факултет в Университета в Мека, седеше с кръстосани крака на обикновено ориенталско килимче, зачетен в Корана на светлината на газова лампа. Когато Надия влезе, той затвори книгата и я изгледа продължително, преди да й предложи да седне. Тя седна бавно на килима до Корана, внимавайки да не разкрие нищо от плътта си.

— Булото ви отива — с възхищение отбеляза Бин Тайиб. — Но можете да го свалите, ако желаете.

— Предпочитам да остана с него.

— Не допусках, че сте толкова благочестива. Репутацията ви е по-скоро на освободена жена.

Това не бе комплимент. Шейхът искаше да я провери, което не бе изненадващо. Надия го очакваше. Габриел също го бе предвидил. Крийте само нас — бе я инструктирал той. — Когато е възможно, придържайте се към истината. Лъжете само в краен случай. Такъв бе подходът на Службата. Такъв бе подходът на професионалния шпионин.

— Освободена от какво? — попита Надия, съзнателно провокирайки го.

— От шериата — отвърна шейхът. — Чувам, че на Запад никога не забулвате лицето си.

— Непрактично е.

— Доколкото знам, все повече и повече наши жени предпочитат да останат забулени, докато пътуват. Дочувам също, че много саудитки покриват лицето си дори когато пият чай в „Хародс“.

— Те не управляват големи инвестиционни компании. А и повечето от тях пият и друго, освен чай, когато са на Запад.

— Носят се слухове, че и вие сте сред тях.

Когато е възможно, придържайте се към истината…

— Признавам, че харесвам вино.

— Това е харам — каза той с укорителен тон.

— Винете баща ми. Той ми позволяваше да пия, когато ходехме на Запад.

— Бил е мек с вас?

— Не — каза тя, клатейки глава. — Не беше просто мек. Той ме разглези ужасно. Но също така ми предаде и своята силна вяра.

— Вяра в какво?

— Вяра в Аллах и в неговия пророк Мохамед, мир нему.

— Ако паметта не ме лъже, вашият баща се считаше за потомък на самия Уахаб.

— За разлика от фамилията Ал Ашейх, ние не сме преки потомци. Имаме далечна родствена връзка.

— Далечна или не, кръвта му тече във вас.

— Така се говори.

— Но вие сте избрали да не се омъжите и да нямате деца. Това също ли е въпрос на практичност?

Надия се поколеба.

Лъжете само в краен случай…

— Навърших пълнолетие след убийството на баща ми — каза тя. — Скръбта не ми позволява дори да допусна мисълта за брак.

— А сега вашата скръб ви доведе при нас.

— Не скръбта — каза Надия. — Гневът.

— Тук, в Неджд, понякога е трудно да се разграничи едното от другото. — Шейхът я дари с усмивка на съчувствие. — Ала трябва да знаете, че не сте единствената, която изпитва гняв. Има стотици саудитци като вас. Добри мюсюлмани, чиито близки са убити от американците или гният в клетките на Гуантанамо. И мнозина от тях идват при братята в търсене на възмездие.

— Но никой от тях не е виждал с очите си хладнокръвно да убиват баща му.

— Смятате, че това ви прави по-специална?

— Не — каза Надия. — Смятам, че парите ми ме правят по-специална.

— Доста специална — потвърди шейхът. — Изминаха пет години от мъченическата смърт на баща ви, нали така?

Надия кимна утвърдително.

— Това е много време, госпожице Ал Бакари.

— В Неджд е само миг.

— Очаквахме ви по-рано. Дори изпратихме нашия брат Самир, за да установим връзка с вас. Но вие отхвърлихте настойчивите му молби.

— По онова време не беше възможно да ви помогна.

— Защо?

— Защото ме наблюдаваха.

— Кой?

— Всички — каза тя. — Включително и фамилията Ал Сауд.

— Предупреждавали ли са ви да не отмъщавате за смъртта му?

— Само с намеци.

— Казаха ли ви, че това ще има финансови последици?

— Не казаха нищо конкретно, освен че последиците ще са тежки.

— И вие сте им повярвали?

— А имах ли основание да не го направя?

— Да, защото са лъжци. — Бин Тайиб помълча след последните си думи. — Как мога да съм сигурен, че не сте таен агент, изпратен тук от фамилия Ал Сауд, за да ми заложи клопка?

— А аз как да съм сигурна, че вие не сте таен агент, шейх Бин Тайиб? В края на краищата вие сте финансово зависим от фамилията Ал Сауд.

— Както и вие, госпожице Ал Бакари. Или поне такива са слуховете.

Надия хвърли към Бин Тайиб смразяващ поглед. Можеше само да си представи какво вижда той от нея — две катраненочерни очи, проблясващи иззад черния никаб. Може би в крайна сметка имаше някаква полза от него.

— Опитайте се да видите нещата от моята гледна точка, госпожице Ал Бакари — продължи Бин Тайиб. — През първите пет години след мъченическата смърт на баща ви вие не казахте и дума за него пред обществото. Отстрани изглежда, сякаш се стремите да прекарвате възможно най-малко време в Саудитска Арабия. Пушите, пиете алкохол, отказвате да се забулвате. Освен в случаите, разбира се, когато се опитвате да ме впечатлите с привидно благочестие. И на всичко отгоре пилеете стотици милиони долари за изкуството на неверниците.

Очевидно проверката на шейха не бе приключила. Надия си припомни последните думи, които Габриел й бе казал в Тревил: Вие сте дъщеря на Зизи. Никога не им позволявайте да го забравят.

— Вероятно сте прав, шейх Бин Тайиб. Вероятно е трябвало да се забуля в бурка и да обявя на всеослушание по телевизията, че ще търся мъст за смъртта на баща ми. Със сигурност това щеше да е по-мъдро решение.

Шейхът се усмихна помирително.

— Слушал съм за хапливия ви език — каза той.

— Имам езика на баща си. А последния път, когато чух гласа му, той умираше от кръвозагуба в ръцете ми.

— И сега искате възмездие.

— Искам справедливост. Божията справедливост.

— А фамилията Ал Сауд?

— Изглежда, са изгубили интерес към мен.

— Не се изненадвам — отбеляза Бин Тайиб. — Дори те не са сигурни дали ще оцелеят след целия хаос, обхванал Арабския свят. Сега се нуждаят от приятели, каквито и да са те. Дори да носят къси тоби и дълги бради като салафистите.

Надия не можеше да повярва на ушите си. Ако шейхът казваше истината, владетелите на Саудитска Арабия отново си бяха продали душите на дявола, подновявайки същата онази спогодба, която преди години бе довела до атентатите от 11 септември и още безчет жертви след това. Очевидно Ал Сауд бяха притиснати в ъгъла, помисли си тя. Бяха като човек, хванал тигър за ушите. Докато стискаше здраво, щеше да живее. Но изпуснеше ли го, щеше да бъде разкъсан за миг.

— Американците знаят ли за това? — запита тя.

— Така наречените „специални отношения“ между американците и фамилията Ал Сауд вече са в миналото — каза Бин Тайиб. — Както знаете, госпожице Ал Бакари, Саудитска Арабия сега формира нови съюзи и търси нови клиенти за петрола си. Китайците не се вълнуват особено от неща като човешките права или демокрацията. Те си плащат сметките навреме и не си пъхат носа в неща, които не ги касаят.

— Като например джихада? — попита тя.

Бин Тайиб кимна утвърдително.

— Пророкът Мохамед, мир нему, ни научи кои са Петте стълба на исляма. Ние вярваме, че има и шести. Джихадът не е въпрос на избор. Той е наш дълг. Фамилията Ал Сауд осъзнава това. И за пореден път е готова да затвори очи за някои неща, стига братята да не размътват водите вътре в кралството. В това именно беше голямата грешка на Бин Ладен.

— Бин Ладен е мъртъв — каза Надия. — Както и неговата групировка. Аз се интересувам от онзи, който взривява бомби в европейски градове.

— Значи, интересувате се от йеменеца.

— Познавате ли го?

— Срещали сме се.

— Поддържате ли връзка с него?

— Това е опасен въпрос. Дори и да поддържах връзка с него, със сигурност нямаше да му губя времето, за да му разказвам за някаква богата саудитка, тръгнала да дири възмездие. Нужно е да вярвате в онова, което вършите.

— Аз съм дъщеря на Абдул Азиз ал Бакари и потомка на Мохамед Абдул Уахаб! Категорично вярвам в онова, което върша. И съм тръгнала да диря нещо далеч повече от възмездие.

— Какво всъщност търсите?

Надия се поколеба. Следващите думи, които произнесе, не бяха нейни, а на човека, убил баща й.

— Искам само да продължа делото на Абдул Азиз ал Бакари — каза мрачно тя. — Ще дам парите в ръцете на йеменеца, за да направи с тях каквото иска. И може би, ако такава е волята на Аллах, един ден бомби ще започнат да избухват и по улиците на Вашингтон и Тел Авив.

— Мисля, че ще ви бъде признателен — пестеливо рече шейхът. — Но се боя, че няма да може да ви гарантира, че това ще стане.

— Аз не търся гаранции. Искам само неговата дума, че ще използва парите мъдро и пестеливо.

— Предлагате еднократно дарение ли?

— Не, шейх Бин Тайиб. Предлагам дълготрайно сътрудничество. Той ще нанася ударите. А аз ще плащам.

— Колко пари сте готова да подсигурите?

— Колкото са му необходими.

Шейхът се усмихна.

— Алхамдулиллах!

* * *

Надия остана в палатката на шейха още час. След това последва талиба покрай уади до нейната кола. Небето щедро изсипваше дъжд по време на цялото им пътуване обратно до Рияд. Валя до късно следващата сутрин, когато Надия ал Бакари и целият й антураж се качиха на самолета за Европа. Щом напуснаха въздушното пространство на Саудитска Арабия, тя свали никаба и абаята и облече светъл костюм „Шанел“. След това позвъни на Томас Фаулър в неговия замък северно от Париж, за да го уведоми, че срещите й в Саудитска Арабия са преминали по-добре от очакваното. Фаулър, на свой ред, побърза да се обади в офиса на неизвестна никому фирма за рисков капитал в Северна Вирджиния — обаждане, което автоматично бе пренасочено към телефона на бюрото на Габриел в Рашидистан. През цялата следваща седмица Габриел внимателно следеше финансовите и правните маневри на Самир Абас от клона на Трансарабска банка в Цюрих. После, след като обядва с Картър в един рибен ресторант в Маклейн, той замина за Лондон. Картър му уреди да лети с един от самолетите „Гълфстрийм“, собственост на ЦРУ. Без белезници. Без подкожни инжекции. Без лоши чувства.