Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (53)

53.
Сити, Лондон

Лондонският вестник „Файненшъл Джърнъл“ бе изгубил голяма част от престижа си, откакто бе закупен от руския олигарх Виктор Орлов, но все пак успя да предизвика вълнение в Сити на следващата сутрин, когато оповести, че търговската къща „Роджърс и Креси“ се готви за значимо събитие в Дубай. Новината придоби допълнителна инерция, когато Зоуи Рийд от Си Ен Би Си съобщи, че начинанието се осъществява с финансовата подкрепа на „Ей Ей Би Холдингс“, саудитската инвестиционна компания на необщителната Надия ал Бакари. Когато бе потърсена за коментар в Париж, говорителката на компанията Ивет Дюбоа, която обикновено нямаше много работа, излезе с опровержение, което като по учебник не отричаше нищо по същество. Същата вечер обаче светлините в офисите на „Роджърс и Креси“ на Кенън Стрийт въобще не угаснаха. Онези, които познаваха фирмата добре, не останаха изненадани. Според тях „Роджърс и Креси“ винаги извършваше най-силните си удари по тъмно.

Ако някой от тях обаче имаше достъп до звукоизолираните конферентни зали или до защитените телефонни линии на компанията, със сигурност щеше да чуе един съвсем различен език от този, който обикновено се използваше в света на бизнеса. Неговата етимология можеше да се проследи до Мюнхенското клане^[1] на Олимпийските игри през 1972 г. и последвалата свръхсекретна операция. Светът значително се бе променил оттогава, ала принципите, които бяха изковани след тези убийства, останаха неизменни. Алеф, бет, айн, коф: четири букви от азбуката на иврит. Четири оперативни правила, които бяха устояли на времето като човека, който ги бе формулирал.

В определени отдели на „Роджърс и Креси“ той бе познат под името хер Хелер. Ала влезеше ли в кабинетите на Габриел и екипа му, ставаше Ари, Стареца или мемунех, което на иврит означава „единственият шеф“. Заради един лист хартия с подписа на Узи Навот, Шамрон беше формален командващ операцията. Но по практически съображения той бе прехвърлил цялата отговорност за планирането и изпълнението върху Габриел и неговия заместник Ели Лавон. За Шамрон не беше трудно да вземе това решение. Габриел и Лавон споделяха неговата методология, както и неговите инстинкти и дълбоки страхове. Заговореше ли някой от двамата, все едно се чуваше гласът на мемунех. А педантичният им план за отстраняването на чудовището Малик бе достоен за най-добрите времена на Шамрон.

По различни причини операцията щеше да се окаже най-трудната за Габриел и неговия екип, откакто работеха заедно. Враждебната обстановка бе само едно от утежняващите обстоятелства. Те не знаеха със сигурност дали мишената им изобщо ще иде на срещата, нито пък, ако се появеше, дали щяха да имат възможност да го убият, без да се разкрият. Подобно на Ейдриън Картър, и Габриел не одобряваше играта на сляпо. Ето защо още на първия ден от планирането той начерта една линия в пясъка — граница, която не биваше да се преминава. Трябваше да оставят самоубийствените мисии на своите врагове. Ако беше невъзможно дивечът да се отстреля без риск за ловците, тогава щяха само да го маркират и да се оттеглят в очакване на друга възможност. И при никакви обстоятелства нямаше да дърпат спусъка, докато не са стопроцентово сигурни, че срещу себе си имат именно Малик ал Зубаир.

Всички работеха денонощно, за да отстранят възможно най-много от променливите величини. Интендантството към Службата, което се занимаваше с настаняването, осигури три апартамента в Дубай. Транспортният отдел разположи половин дузина коли и мотоциклети на различни места из града държава. От булевард „Цар Саул“ дори успяха да измислят добър вариант за изход от ситуацията. Наричаше се Нептун и беше товарен плавателен съд, регистриран в Либерия, който всъщност представляваше плаваща радарна и подслушвателна станция, обслужвана от израелското военно разузнавателно управление АМАН. На борда имаше и екип командоси от специалните части на израелската армия Саярет Маткал, способен на експедитивни действия по вода. Осигуряването на този кораб за операцията бе коствало много на Навот и той на няколко пъти подчерта, че до него ще се прибягва единствено в краен случай. Нито американците, нито британците трябваше някога да разберат за неговото участие, тъй като „Нептун“ по принцип прекарваше по-голямата част от времето, поглъщайки целия трафик на англо-американски съобщения през Персийския залив.

Главният източник на притеснения за екипа през тези дни на трескава подготовка бе безопасността на техния основен кадър — Надия ал Бакари. За пореден път Габриел представи константите. Времето, което Надия щеше да прекара в Дубай, щеше да е кратко и разпределено до минута. Тя щеше непрекъснато да е обградена от два пръстена охрана: единият бе от нейните собствени охранители, а другият — от хора на Службата. След срещата в „Бурж ал Араб“ тя щеше незабавно да бъде откарана на летището и да се качи на своя самолет. В този момент невидимият за други пръстен от охранители на Службата щеше да се разпръсне, а Надия за пореден път да бъде оставена на грижите на своите хора.

Времето за нейната подготовка беше ограничено, това се знаеше предварително. След като в крайна сметка отмени пътуването си до Мароко, в събота тя се върна в Лондон, за да присъства на обяд в тесен кръг в жилището на Фаулър в Мейфеър, на който всъщност не бе консумирана каквато и да било храна. В неделя тя отлетя за Милано за важно модно шоу, но успя да се върне на Кенън Стрийт за последното съвещание в понеделник. След него й подариха дамска чанта „Прада“, костюм „Шанел“ и ръчен часовник „Хари Уинстън“. В дамската чанта бе вграден предавател, излъчващ кодиран сигнал с обсег пет километра. Още един резервен бе зашит в хастара на костюма, заедно с два миниатюрни предавателя, които излъчваха сигнал за проследяващата джипиес апаратура. В ръчния часовник бе монтиран трети такъв предавател. Това бе същият часовник, който бащата на Надия бе подарил на Сара пет години по-рано, за да я привлече да работи за него. Бижутер от отдел „Идентичност“ бе изтрил оригиналния надпис и го бе заменил с: Към бъдещето, Томас. Очите на Надия проблеснаха, когато го прочете. На излизане тя прегърна Габриел по начин, който накара Шамрон да се почувства неудобно.

— Има ли нещо, което не ми казваш относно нашето момиче? — попита той Габриел, докато двамата наблюдаваха през прозореца Надия да се качва в колата.

— Тя е една от най-забележителните жени, които някога съм познавал. И ако й се случи нещо, никога няма да си го простя.

— А сега ми кажи нещо, което не знам — каза Шамрон.

— Знае кой е убил баща й. И му прощава.

Екипът допускаше, че враговете ги наблюдават, а приятелите ги подслушват. Затова се държаха подобаващо. През по-голяма част от времето оставаха затворени в сградата на „Роджърс и Креси“, като всички външни поръчки се изпълняваха от британски персонал, който нямаше пряка връзка с операцията. Шамрон прекарваше времето си най-вече в апартамента на Службата на Бейзуотър Роуд, който бе известен на МИ5. Габриел се отбиваше там веднъж дневно, за да се разходят и поговорят с него по алеите на Кенсингтън Гардънс. През последния им ден в Лондон британците ги следяха. Както и американците.

— Винаги съм предпочитал да извършвам убийствата сам — каза Шамрон, поглеждайки навъсено агентите, които ги следваха покрай брега на изкуственото езеро Лонг Уотър. — Изненадан съм, че твоят приятел президентът не е настоял да се обърнем към ООН за резолюция.

— Успях да го разубедя.

— За какво всъщност си говорихте?

— За Ейдриън Картър — отговори Габриел. — Казах на президента, че ще се погрижим за Малик само ако тяхното правосъдно министерство прекрати разследването на методите на Ейдриън за водене на борба с тероризма.

— И се е съгласил?

— Завоалирано — каза Габриел, — но без съмнение. Освен това прие и второто ми искане.

— Което беше?

— Да уволни Джеймс Маккена, за да не погуби всички ни.

— Винаги сме смятали, че президентът и Маккена са неразделни.

— Във Вашингтон няма неразделни двойки.

Шамрон започваше да се уморява. Двамата навлязоха в Италианските градини и седнаха на пейка край един фонтан. Шамрон го изгледа с неприкрито раздразнение. Фонтаните, подобно на всички останали форми на развлечение, го отегчаваха.

— Трябва да знаеш, че благодарение на усилията ти вече разполагаме със солиден политически капитал в Съединените щати — каза той. — Снощи държавният секретар прие всичките ни условия за подновяване на мирните преговори с палестинците. Освен това тя намекна, че президентът би могъл да помисли за визита в Йерусалим в най-близко бъдеще. Според нас това ще стане преди следващите избори.

— Не го подценявай.

— Никога не съм го подценявал — отвърна Шамрон, — но и не му завиждам. Арабската пролет се състоя по време на неговия мандат, а от действията му оттук нататък зависи дали Близкият изток ще последва примера на хора като Надия ал Бакари или като джихадиста Рашид ал Хусейни. — Ари направи пауза. — Признавам, че дори аз нямам представа как ще се развият нещата. Знам само, че отстраняването на хора като Малик би улеснило значително прогреса и разбирателството.

— Да не би да искаш да кажеш, че цялото бъдеще на Близкия изток зависи от изхода на моята операция?

— Би било хиперболизирано твърдение — каза Шамрон. — А аз винаги съм избягвал хиперболите.

— Освен когато отговарят на целите ти.

Шамрон се подсмихна и запали от своите турски цигари.

— Мислил ли си кой точно ще изпълни присъдата на Малик?

— По всяка вероятност това ще определи самият Малик.

Ари мълчаливо дръпна няколко пъти от цигарата си.

— Знам, че винаги си бил привърженик на огнестрелното оръжие. В този случай обаче спринцовката е по-удачно решение. Едно шумно убийство само ще затрудни оттеглянето ви. По-скоро използвайте силна доза суксаметониев хлорид. Първо ще почувства леко неразположение. После ще му стане трудно да диша, защото ще започне да се парализира. Ще е мъртъв след няколко минути. А през това време вие вече ще се качвате на самолета.

— Суксаметоният си прилича по нещо с куршума — каза Габриел. — Остава в тялото на жертвата дълго след смъртта. Впоследствие съдебните лекари в Дубай ще го открият, а полицията ще успее да сглоби пъзела на случилото се.

— Такъв е рискът при провеждането на операции в съвременни хотели. Ти просто гледай камерите да не запечатат физиономията ти. Ако тя се появи още веднъж във вестниците, завръщането ти към цивилния живот ще е значително по-трудно. — Шамрон се вгледа в Габриел мълчаливо. — Нали това е твоето намерение?

Габриел не отговори. Шамрон пусна цигарата си на земята и я стъпка с пета.

— Не можеш да ме виниш, че пробвах — каза Ари.

— Щях да остана разочарован, ако не бе пробвал.

— Всъщност аз дори си позволих да се надявам, че този път може да отговориш друго.

— Защо?

— Защото позволяваш на жена си да отиде в Дубай.

— Нямах друг избор. Тя настоя.

— Успя да убедиш президента на Съединените щати да отстрани един от най-верните си съветници, а капитулираш пред ултиматума на жена си? — Шамрон поклати глава и добави: — Може би трябваше да избера нея за следващ шеф на Службата.

— Бела Навот щеше да е подходящ неин заместник.

— Бела? — Шамрон се усмихна. — Арабите ще умрат от ужас.

* * *

Двамата се разделиха десет минути по-късно при Ланкастър Гейт. Шамрон се върна в безопасния апартамент на Службата, а Габриел се запъти към летище Хийтроу. Когато пристигна там, вече беше Ролан Девро, родом от Гренобъл, Франция, а понастоящем жител на Квебек, Канада. Имаше паспорт и вид на често пътуващ човек. След като премина през гишето за регистрация на багажа и паспортната проверка, той се отправи към салона за пътници първа класа на „Бритиш Еъруейс“, придружаван дискретно от охраната на МИ5. Там намери тихо място и се загледа в новините по телевизията. Отегчен от некомпетентната дискусия за нивото на терористична заплаха, той отвори тефтерчето си и по памет скицира образа на красива млада жена с гарвановочерни коси. Това е портрет на разбудена жена, помисли си Габриел. Портрет на един шпионин. Той скъса скицата на малки парчета, щом повикаха пасажерите за неговия полет, и ги пусна в три различни кошчета за боклук из чакалнята. Когато след малко зае мястото си в самолета, провери за последен път електронната си поща. Имаше няколко нови писма. Всички бяха фалшиви, освен едно от безименна жена, която пишеше, че го е обичала винаги. Когато изключи своето „Блекбъри“, той усети, че го обзема несвойствен за него пристъп на паника. После затвори очи и за последен път превъртя лентата на цялата операция в съзнанието си.