Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (18)

18.
Джорджтаун, Вашингтон, окръг Колумбия

През последните седмици от краткия си, но гибелен живот Фарид Хан, убиец на осемнайсет невинни жители на родната си страна, бе публикувал поредица от все по-отчаяни изказвания в ислямска социална интернет мрежа. Оплаквал се, че няма достатъчно пари, за да купи подобаващ сватбен подарък за сестра си, поради което възнамерявал изобщо да не отива на сватбата. В тази история обаче имаше непоследователност, отбеляза Дина. Аллах бе благословил родителите на Хан с четири момчета и нито едно момиче.

— Според мен в тези изказвания той е визирал мъченическата компенсация. Заплащане, което му е било обещано от Малик. Това е практика в „Хамас“. Организацията винаги се грижи за посмъртните финансови нужди на своите шахиди.

— Тези пари изплатени ли са му?

— Седмица преди атентата той публикува последен постинг, в който казва, че вече разполагал с парите да купи подарък за сестра си и че благодарение на Аллах, в крайна сметка щял да посети сватбата.

— Значи, Малик е удържал на думата си.

— Така е, но едва след като неговият шахид е заплашил, че няма да осъществи мисията. Сега мрежата може да има достатъчно налични средства за още една вълна атентати, но ако Рашид и Малик искат да се превърнат в следващите Бин Ладен и Зауахири…

— Ще се нуждаят от приток на пари.

— Именно.

Габриел направи крачка напред и се взря в множеството имена, телефонни номера и снимки на лица, поставени на стената от Дина. После се обърна към Лавон и попита:

— Според теб колко пари са нужни, за да се създаде нова джихадска терористична група с действително глобален обсег на действие?

— Двайсетина милиона ще стигнат — отговори Лавон. — Може би повече, ако ще пътуват в първа класа и ще отсядат в луксозни хотели и квартири.

— Това са доста пари, Ели.

— Тероризмът не е евтино занимание. — Лавон хвърли кос поглед към Габриел. — Какво мислиш?

— Мисля, че имаме два варианта за действие. Можем да си седим тук и да се взираме в телефоните и имейл адресите, надявайки се от тях да изскочи някаква полезна информация. Или… — Гласът на Габриел затихна.

— Или какво?

— Или самите ние да се набъркаме в терористичния бизнес.

— И как бихме могли да го сторим?

— Ще им набавим парите, Ели. Ще им набавим парите.

* * *

Габриел напомни на своя екип, че съществуват два основни вида разузнаване — нещо, което те знаеха отлично. Единият бе агентурното разузнаване, или разузнаването с помощта на човешки източници (наричано HUMINT на професионалния жаргон), а другият — електронното разузнаване (познато като SIGINT)^[1]. Ала съвременните възможности да се следи движението на парите в реално време чрез глобалната банкова система предоставяха на тайните служби една трета форма за набиране на разузнавателна информация, известна като FININT — съкращение от израза „финансово разузнаване“. В по-голямата част от случаите FININT бе доста надеждно средство. Парите не лъжеха. Те просто отиваха, накъдето бъдат насочени. Нещо повече, електронната следа, която движението на парите оставяше, имаше предвидим характер. Ислямските терористи отдавна вече се бяха научили как да заблуждават западните шпионски агенции чрез подвеждащи слухове и телефонни разговори, но твърде рядко пилееха ценни финансови средства за заблуда. Парите обикновено отиваха към реални членове на мрежите, които бяха ангажирани в истински заговори. „Проследете парите на Рашид и Малик — каза Габриел — и ще осветите като с мощен прожектор намеренията им.“

Но как можеше да се направи това? Именно с този въпрос продължиха да се занимават Габриел и неговият екип през останалата част от тази дълга и безсънна нощ. Посредством хитроумно замислен театър? Не, Габриел бе на мнение, че джихадският свят е твърде затворен за подобен подход. Ако екипът им изпратеше никому неизвестен богат мюсюлманин, който желае да им стане благодетел, терористите щяха да го сложат пред камера и да му отрежат главата с кухненски нож. Парите трябваше да дойдат от някого с безупречни джихадистки акредитиви. В противен случай терористите изобщо нямаше да ги приемат. Ала откъде можеше да се намери човек, който е стъпил с по един крак и в двата лагера? Човек, който би бил приет от джихадистите като свой, но същевременно готов да работи за израелското и американското разузнаване? „Да се обадим на Стареца“, предложи Яков. Най-вероятно той щеше мигновено да посочи някое име с пожълтелите си от никотин пръсти. А дори и да нямаше някого наум, най-малкото щеше да ги насочи къде да го търсят. В крайна сметка се оказа, че Шамрон наистина имаше наум конкретно име, което броени минути след четири сутринта той прошепна в ухото на Габриел по кодираната телефонна линия. От дълги години Шамрон наблюдавал въпросното лице. Начинанието щеше да е изпълнено с рискове за Габриел — както лични така и професионални, — но в архивите си Шамрон разполагаше с убедителни доказателства, които биха могли да наклонят везните. Той изпрати плана си на Узи Навот, който само след минути го бе подписал. По този начин само с един подпис на златната писалка на Навот, бе узаконено официалното завръщане на блудния син на израелското разузнаване Габриел Алон.

Членовете на екипа „Барак“ се бяха впускали в немалко професионални спорове с течение на годините, но никой не можеше да се сравнява с този, който се проведе между стените на квартирата на Ен Стрийт в онази декемврийска утрин. Киара категорично отхвърляше идеята като опасна и неосъществима. Дина я определи по-скоро като загуба на скъпоценно време и ресурси, която със сигурност нямаше да доведе до нищо. Дори Ели Лавон, най-близкият приятел и съдружник на Габриел, не вярваше, че шансовете за успех са големи.

— Ще се повтори историята с Рашид и ЦРУ — предупреди той. — Ще се гордеем с находчивостта, която сме проявили. Но един ден ще патим.

За голяма изненада на всички обаче, в защита на Габриел се притече не друг, а Сара. Тя познаваше човека на Шамрон далеч по-добре от останалите. А освен това Сара твърдо вярваше в силата на изкуплението.

— Тя не е като баща си — увери ги Сара. — Различна е. Стреми се да променя нещата към добро.

— Така е — потвърди Дина. — Но това не означава, че ще склони да работи с нас.

— Най-лошият вариант би бил да каже „не“.

— Може би — замислено отбеляза Лавон. — А може би най-лошият вариант би бил да каже „да“.