Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (52)

52.
Сити, Лондон

— Как е името му?

— Няма да ви кажа.

— Защо?

— Защото няма значение. А дори да го узнаете, това само ще ви постави в още по-голяма опасност.

— Обмисляте всичко до най-малката подробност.

— Опитваме се, но понякога дори ние допускаме грешки.

Тя поиска отново да изслуша записа. Габриел натисна бутона за възпроизвеждане.

— Говори като йорданец — каза Надия съсредоточено.

— Наистина е йорданец. — Габриел спря записа. — Освен това е един от най-безмилостните терористи, с които някога сме се сблъсквали. Известно време подозирахме, че има нещо общо с мрежата на Рашид. Сега вече сме сигурни.

— Как разбрахте?

— Както вие разбрахте, че е йорданец.

— По говора му ли?

Габриел кимна утвърдително.

— За съжаление, слушали сме този говор твърде често. Чувахме го да изпраща шахиди, за да взривяват кафенета и автобуси в Тел Авив и Йерусалим. А нашите американски колеги го подслушваха, докато действаше в Сунитския триъгълник^[1], разпалвайки хаоса в Ирак. Отдавна не го бяхме чували. Толкова отдавна, че някои членове на нашето братство повярваха, че е мъртъв. За съжаление, това обаждане доказва, че е жив.

Надия сякаш нямаше повече въпроси за момента. Тя погледна Картър, после Греъм Сиймор и сключи вежди.

— Виждам, че сте довели и партньорите си.

— Преценихме, че е време да се запознаете.

— Кои са те?

— Достолепният господин с прошарени коси се казва Греъм. Британец е.

— Това е очевидно. — Погледът й се прехвърли върху Картър. — Ами той?

— Това е Ейдриън.

— Американец ли е?

— Опасявам се, че да.

Погледът й премина през Габриел и се спря отново на Шамрон.

— А този къде го намерихте?

— В най-дълбокия времеви кладенец.

— Има ли си име?

— Предпочита да го наричат хер Хелер.

— С какво се занимава хер Хелер?

— Предимно краде тайни. Понякога измисля оригинални начини за неутрализиране на терористични групировки. Именно благодарение на хер Хелер вие сте тук сега. Негова беше идеята да ви внедрим в мрежата на Рашид.

— Той смята ли, че трябва да отида на срещата в Дубай идната седмица?

— Според него това е възможност, която не бива да се изпуска. Но пък изпитва опасения за истинността на поканата. А в никакъв случай не би допуснал да се озовете в ситуация, в която не би могъл да гарантира безопасността ви.

— Отсядала съм в „Бурж ал Араб“ много пъти. Никога не ми се е струвал опасно място. Освен ако не е пълен с британци — добави тя, хвърляйки бърз поглед към Греъм Сиймор. — Вашите сънародници си позволяват прекалено много волности, когато идват в Дубай.

— И аз така съм чувал.

Тя отново погледна Габриел и каза:

— Прочетох във вестниците, че терористите са понесли значителни поражения миналата седмица. Американският президент звучеше особено доволен.

— С основание.

— Допускам, че моите пари имат нещо общо с това.

— Вашите пари са в основата на това.

— Следователно сте нанесли сериозен удар на мрежата на Рашид.

Габриел кимна бавно.

— Който обаче не е бил съкрушителен?

— В тази сфера нищо не е окончателно, Надия.

— Разполагате ли с достатъчно информация, за да откриете Рашид?

— В момента не.

— А за човека, чието име няма да ми кажете?

Габриел поклати глава отрицателно.

— Не знаем какво име използва, какъв паспорт притежава, нито как изглежда.

— Но знаете, че иска да се срещне с мен другия четвъртък в Дубай. — Надия бръкна в дамската си чантичка, извади оттам цигара и я запали. — Струва ми се, че решението е очевидно, господин Алон. След като сте парализирали мрежата, следва да отрежете главата й. В противен случай след някоя и друга година ще се озовете в същата ситуация, опитвайки се да разбиете нова мрежа.

Габриел се вгледа в Шамрон, без да казва нищо. След малко, с почти незабележимо кимване, Ари го подкани да продължи.

— Нашата професия е основана на лъжата — каза Габриел, поглеждайки отново Надия, — но въпреки това ние се смятаме за хора, които държат на думата си. В този ред на мисли ние ви дадохме обещание и сме решени да го спазим.

— Какво обещание?

— Помолихме ви да ни помогнете, финансирайки терористична групировка. Но не сме споменавали, че ще ви се наложи да идентифицирате масов убиец лице в лице.

— Обстановката се промени.

— Но нашият ангажимент към вас остава същият.

Тя издуха тънка струйка дим към тавана и се усмихна.

— Притесненията ви относно моята безопасност са похвални, но са напълно безпочвени. Както знаете, аз съм една от най-строго охраняваните личности в света. От самото кацане в Дубай до края ще бъда заобиколена по всяко време от многобройна охрана. Телохранителите ми ще претърсват всяка стая и всеки човек, с когото предстои да се срещна. Аз съм идеалният човек за подобна задача, понеже съм идеално защитена.

Габриел отново хвърли поглед към Шамрон. За пореден път Ари отвърна с едва забележимо кимване.

— Не физическата ви безопасност е това, което ни тревожи — каза Габриел. — Трябва да вземем предвид и вашето емоционално и психическо състояние. Има хора, които, без да им мигне окото, биха предали някого от своята собствена общност срещу пари, просто от завист или поради десетки други причини, които бих могъл да изредя. За други обаче това е изключително травмиращо преживяване, чиито последици продължават години след това.

— Аз не възприемам джихадистите като членове на моята общност, нито на моята вяра. Те също не ме считат за една от своите. Освен това не използвахте ли вече моите пари, за да идентифицирате и арестувате повече от шейсетима заподозрени терористи? — Тя направи пауза, след което добави: — Простете ми, господин Алон, но ми се струва, че не за това трябва да мислите в момента.

Габриел се приведе към своята агентка. Не искаше да има никакви недоразумения, да остават неясноти.

— Осъзнавате ли какво ще се случи с този човек, ако се окаже, че е същият, когото търсим?

— Въпросът ви е безсмислен.

— Ще можете ли да продължите живота си с подобен спомен?

— Вече го правя. — Тя се усмихна насила. — Освен това, както сам знаете, господин Алон, нищо не трае вечно.

Габриел се облегна назад в стола си и известно време остана загледан в ръцете си. Този път не погледна Шамрон за напътствие. Решението зависеше само и единствено от него.

— Ще ни е необходимо време да ви подготвим.

Надия извади кожена папка от ръчната си чанта и погледна в програмата си.

— Утре съм в Москва. Вдругиден съм в Прага, а след това — в Стокхолм.

— Какво сте планирали за почивните дни?

— Да отида до Казабланка за слънчеви бани.

— Ще се наложи да отмените това пътуване.

— Ще помисля по въпроса — не се отказваше тя. — Свободна съм целият следобед днес.

Габриел пое папката, която му подаде Узи Навот. В нея беше последната снимка на Малик ал Зубаир, както и няколко компютърно генерирани фотоизображения. Той ги подреди едно до друго на масата.

— Това е човекът, когото може би ще видите идния четвъртък в хотел „Бурж ал Араб“ в Дубай — каза той, сочейки старата снимка. После ръката му се придвижи към другите изображения. — Тук е с десетина килограма по-пълен. А тук е с брада. Ето го и без брада. С мустаци. С белег от допира с молитвеното килимче. Без такъв белег. С очила. С къса коса. С дълга коса. Със сива коса. Без коса…