Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (49)

49.
Плейнс, Вирджиния

Операцията беше американска, което означаваше, че решението трябваше да бъде взето от американците. Маккена очевидно нямаше намерение да излага становището си пръв, за да не изгуби внезапно почва под краката си, затова ловко прехвърли думата на Картър, който в характерния си стил започна отдалеч. Той заговори за предна оперативна база „Чапман“ — отдалечен пункт на ЦРУ в Източен Афганистан, — където през декември 2009 г. един вербуван от Управлението местен на име Хумам Халил Абу Мулал ал Балауи бе отишъл, за да предаде доклада си на своите вербовчици. До този момент йорданският лекар д-р Ал Балауи имал изградени връзки с джихадисткото движение и редовно предоставял на ЦРУ актуална информация, с чиято помощ Управлението идентифицирало бойци на Ал Кайда в Пакистан. Реалната му мисия обаче била да проникне в ЦРУ и в йорданското разузнаване — мисия, която той съумял да доведе до смъртоносен завършек, детонирайки скрита под връхната си дреха бомба в присъствието на седмина агенти на Управлението. Случаят се беше превърнал в един от най-пагубните атентати в цялата история на ЦРУ и определено бе най-тежкият в дългата кариера на Картър като директор на оперативния отдел.

Този атентат бе свидетелство, че Ал Кайда е готова да вложи изключително много време и усилия, за да отмъсти на разузнавателните служби. Също така бе доказателство, че пренебрегването на основни професионални правила може да доведе до смъртта на служители.

— Да не намеквате, че Надия ал Бакари работи с Ал Кайда? — попита Маккена.

— Нищо подобно не намеквам. Тъкмо обратното. Мисля, че когато тайната история на глобалната война срещу тероризма най-сетне бъде записана, Надия ще бъде посочена там като един от най-ценните кадри, работили някога за Запада. И именно по тази причина не бих искал да я изгубим само защото от алчност сме решили да я запратим, където не трябва.

— Все пак Малик не я кани в Южен Вазиристан^[1] — възрази Маккена. — Той иска да се срещне с нея в един от най-известните хотели на планетата.

— Истината е — отвърна Картър, — че всъщност нямаме представа дали там ще бъде Малик ал Зубаир или Някой ал Никой. Но въпросът не е в това.

— А в какво е въпросът?

— Че ще бъдат нарушени правилата на бранша. Нали знаеш за кой бранш говоря, Джим? Правило номер едно гласи, че трябва да контролираме колкото е възможно повече фактори от обстановката. Да изберем времето, мястото. Да подберем мебелировката. Да поръчаме напитките, ако е възможно — дори да ги сервираме. И при абсолютно никакви обстоятелства да не изпращаме човек като Надия ал Бакари да приближи дори на километър човек като Малик.

— Но когато в ръцете ни попадне коз, трябва да го изиграем — възпротиви се Маккена. — Нали тъкмо в това самият ти уверяваше президента ден след като изгубихме седмината служители на ЦРУ?

Габриел забеляза искрица гняв в очите на Картър — нещо необичайно за заместник-директора на ЦРУ, — но когато той заговори, гласът му бе спокоен, както винаги:

— Баща ми беше епископален свещеник, Джим. Аз не играя на карти.

— Тогава какво предлагаш?

— Тази операция досега се развива далеч по-добре, отколкото някой от нас си е представял — каза Картър. — Може би не бива да подлагаме на изпитание късмета си с рискован пас в самия край на мача.

Шамрон видимо се подразни. Той винаги бе смятал за неуместни аналогиите между важна дейност като шпионажа и американските спортове. По негово мнение служителите на разузнаването не подаваха пасове в края на мача, не бележеха тъчдауни и въобще не боравеха с топка. В тяхната професионална сфера имаше успех или провал. А цената на провала в Близкия изток обикновено се плащаше с кръв.

— Тоест да се откажем, така ли? — попита Шамрон. — Това ли предлагаш, Ейдриън?

— А защо не? Президентът получи своята победа. Управлението също. А най-хубавото е, че всички оцеляхме и ще можем да продължим войната някой друг ден. — Картър събра длани и добави: — Халас!

Маккена бе озадачен. Габриел му обясни:

— Халас е арабска дума и означава „свърши“. Ала Ейдриън твърде добре знае, че тази война никога няма да свърши. Тя е вечна. И се опасява, че ще стане още по-кървава, щом оставим опитен стратег като Малик да се изплъзне.

— Никой не желае главата на Малик повече от мен — съгласи се Картър. — Особено след суматохата, която причини в Ирак. Премахването му от лицето на земята ще осигури безопасност. Атентатори самоубийци се намират лесно. Но идеолозите, стратезите на тероризма се заместват изключително трудно. Ако елиминираме стратега Малик, цялата пасмина самозвани джихадисти няма да знае дори как да прави пероксидните бомби в мазетата си.

— Тогава защо не оставим Надия да отиде на срещата? — поинтересува се Маккена. — Защо да не изслуша бъдещите планове на Малик?

— Защото имам странно предчувствие.

— Но те й вярват. И с основание. Тя е дъщеря на Зизи. Потомка е на самия Уахаб!

— Съгласен съм, че й се довериха веднъж — възрази Картър, — но е спорен въпрос дали продължават да й вярват сега, след като цялата им мрежа се разпада.

— Плашиш се от призраци — каза Маккена. — Но това е обяснимо. В края на краищата през последните десет години непрекъснато четеш имейлите на терористите и подслушваш телефонните им разговори, търсейки скрити послания. Но понякога просто няма такива. Понякога „сватба“ означава просто сватба, а срещата в някой хотел не е нищо друго, освен среща в хотел. Освен това, ако не можем безопасно да вкараме и изкараме от „Бурж ал Араб“ строго охранявана бизнесдама като Надия ал Бакари, тогава вероятно сме си сбъркали професията.

Картър помълча известно време.

— Има ли някакъв шанс да се придържаш към професионалния разговор, Джим?

— Смятах, че тъкмо това правя.

— Тоест да разбирам, че говориш от името на Белия дом?

— Не — каза Маккена. — Разбирай, че говоря от името на президента.

— След като си толкова наясно с мнението на президента, защо не ни подскажеш какво всъщност желае той?

— Желае онова, което искат всички президенти. Втори мандат. В противен случай лудите отново ще превземат лудницата и всичко, което сме постигнали в борбата срещу тероризма, ще бъде затрито.

— Искаш да кажеш, в борбата срещу екстремизма — поправи го Картър. — Но кажи по-конкретно за срещата в Дубай.

— И президентът, и самият аз бихме искали тя да отиде на срещата. С уговорката, че добрите ще ги държат под око непрекъснато, разбира се. Чуйте го какво има да казва. Снимайте го. Снемете отпечатъците му. Запишете гласа му. Проверете дали наистина е Малик, или е някой друг висш кадър на групировката.

— А какво да кажем на приятелите ни от службите за сигурност в Обединените арабски емирства?

— Нашите приятели в Емирствата се оказаха нелоялни партньори в много сфери — от борбата с тероризма до прането на пари от незаконна търговия с оръжие. Освен това от опит знам, че в Емирствата човек никога не знае с кого всъщност разговаря. Събеседникът му може да е отявлен противник на джихадистите, но и подставена фигура.

— Значи, няма да им казваме нищо? — попита Картър.

— Нищо — потвърди Маккена.

— А ако докажем, че е Малик?

— В такъв случай президентът би искал той да бъде изваден от обращение.

— Какво означава това?

— Използвай въображението си, Ейдриън.

— Тъкмо така постъпих след атентатите от 11 септември, Джим. И тогава публично ме порица и каза, че заради това трябва да бъда хвърлен в затвора. Затова, ако не възразяваш, бих искал да науча какво точно иска от мен президентът.

Отговор даде не Маккена, а Шамрон:

— От теб президентът не иска нищо, Ейдриън. — Погледна Маккена. — Нали така?

— Предупреждаваха ме да внимавам с теб.

— И на мен ми препоръчваха същото.

Размяната на реплики достави видимо удоволствие на Маккена.

— Президентът не е склонен да подкрепи американска тайна операция в квазиприятелска арабска държава в деликатен момент като този — каза той. — Според него това би смутило режима и би го направило уязвим за силите на промяната, които вилнеят в Близкия изток.

— Но пък операция, проведена от израелци в Дубай, би била нещо съвсем различно.

— Би съответствала на фактите.

— За кои факти става дума?

— Ръцете на Малик са изцапани с доста израелска кръв. А това означава, че имате основания да искате смъртта му.

— Добре изиграно, господин Маккена — каза Шамрон. — Но какво ще получим ние в замяна?

— Признателността на най-значимия и прогресивен американски президент.

— Тоест справедливост? — запита Шамрон.

Маккена се усмихна и кимна:

— Справедливост.