Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (71)

71.
Полуостров Лизард, Корнуол

Той бе съвсем различен човек, когато се завърна от Америка, това бе очевидно за всички. Раните му бяха зараснали, а налегналата го в последно време покруса сякаш най-сетне бе отминала. След като го срещна една дъждовна сутрин пред старата каменна църква, Вера Хобс обяви, че е напълно реставриран и готов за поставяне в рамка. Но кой бе способен да извърши тази задача?

— Нашият мистериозен приятел от залива не е от хората, дето ще се оставят на грижата на други — отбеляза Доти Кокс. — Сигурна съм, че сам себе си е поставил на триножника и се е реставрирал собственоръчно. Затова изглежда толкова добре.

Есента отново бе към средата си, а дните представляваха няколко часа бледосива светлина, накъсваща сякаш безкрайните нощи. Обитателите на селото го виждаха сутрин, когато слизаше да пазарува, а после отново следобед, когато се разхождаше сам по скалистия хребет. Като че ли не работеше. От време на време го забелязваха в беседката със скицник в скута, но триножникът стърчеше празен в ателието му. Доти се опасяваше, че го е споходил пристъп на усещане за безсмислие, ала според Вера обяснението се криеше другаде.

— Щастлив е за първи път в живота си — твърдеше тя. — Сега му трябва само разкошната му съпруга да народи няколко дечица.

Странно, но сега съпругата му изглеждаше някак неспокойна. Към жителите на селцето тя се отнасяше все така вежливо, очевидно я притесняваше приближаващата зима. Готвеше сложни ястия, които изпълваха къщата с аромата на розмарин, чесън и домати. Понякога, когато прозорците бяха отворени, ако човек се поспреше наблизо, можеше да я чуе как пее на италиански със своя страстен глас. Песните й бяха винаги тъжни. Дънкан Рейнолдс предположи, че се чувства самотна, и предложи жените да я поканят на женско парти в „Годолфин Армс“. Те й предложиха. Тя им отказа. Разбира се, вежливо.

Ако реставраторът си даваше сметка за състоянието на жена си, това не личеше по нищо. Опасявайки се, че двойката върви към семейна криза, Доти Кокс реши да поговори с него следващия път, когато дойдеше да пазарува сам в бакалията й. Цяла седмица измина, преди да й се удаде удобна възможност. Той влезе по обичайното време, към десет и половина. Взе пластмасова кошница от купа до вратата и се зае да я пълни с ентусиазма на прегладнял войник. Доти го наблюдаваше развълнувано иззад щанда си и репетираше наум речта си. Ала когато реставраторът започна да нарежда покупките си на тезгяха, тя не успя да каже нищичко, освен обичайното, „Добро утро“.

Нещо в интонацията на Доти накара реставратора да я изгледа с подозрение. После сбърчи вежди и подаде смачкана банкнота от двайсет лири.

— Почакайте! — каза внезапно той, виждайки последния брой на „Таймс“ на стойката за вестници. — Това също.

Доти пъхна вестника в чантата и изпрати с поглед реставратора. След това се наведе през тезгяха, за да погледне вестника. На първа страница имаше материал за предстоящото рухване на сирийския режим, а непосредствено под него бе поместена статия за наскоро дарена от анонимен благодетел картина на Тициан на Националната галерия в Лондон. Никой в Гънуолоу не допускаше, че между двете събития може да има връзка. На никого нямаше и да му хрумне.

* * *

Националната галерия публикува двусмислено изявление относно дарението, ала из британското разузнаване се разпространи неофициална версия, която в общи линии гласеше следното. Легендарният израелски разузнавач Габриел Алон, със знанието и одобрението на МИ5, хитроумно успял да манипулира търг на аукционна къща „Кристис“ и да насочи няколко милиона лири към терористичната мрежа на Рашид ал Хусейни. След търга една наскоро открита творба на Тициан за кратко постъпила в колекцията на саудитската наследница Надия ал Бакари. След смъртта й картината била върната на предишния собственик — известния лондонски търговец на картини Джулиан Ишърууд. По разбираеми причини Ишърууд първоначално възнамерявал да задържи творбата, но променил решението си, след като Алон му предложил далеч по-изгодна алтернатива. Търговецът на картини се свързал със свой дългогодишен познат в Националната галерия — експерт по италианските стари майстори, който несъзнателно бил изиграл важна роля в измамата по-рано. Така Ишърууд спомогнал за реализирането на едно от най-важните дарения за британска държавна институция от много години.

— Между другото, хлапе, все още не съм получил и пени от ЦРУ.

— Нито пък аз, Джулиан.

— Не ти ли плащат хонорар за всичките поръчки, които изпълняваш за тях?

— Явно смятат, че върша работата си безвъзмездно за общественото благо.

— Така излиза.

Двамата крачеха по крайбрежната пътека. Ишърууд носеше спортен панталон от туид и обувки „Уелингтън“. Стъпваше неуверено. Габриел, както обикновено, се изкушаваше да го подкрепи.

— Още колко възнамеряваш да ме караш да вървя?

— Вървим едва от пет минути, Джулиан.

— Което означава, че вече два пъти сме изминали разстоянието, което два пъти дневно извървявам от галерията до „Грийнс“.

— Как е Оливър?

— Както обикновено.

— Държи ли се прилично?

— Разбира се, че не — отвърна Ишърууд. — Но не е казал и дума за участието си в твоята малка лудория.

— Нашата малка лудория, Джулиан. Ти също участваше.

— Но аз участвам от самото начало — каза Ишърууд. — А за Оливър това е нещо ново и вълнуващо. Той си има своите кусури, ала зад цялото му хленчене и фучене тупти сърцето на патриот. Ти не бери грижа за Оливър. Той няма да издаде твоите тайни.

— Ако се изпусне, ще го посетят от МИ5.

— Това бих платил да го видя. — Походката на Ишърууд ставаше още по-неуверена. — Дали наоколо няма да се намери някоя кръчма? Устата ми пресъхна.

— По-късно. Имаш нужда от движение, Джулиан.

— Какъв е смисълът?

— Да се почувстваш по-добре.

— И така се чувствам добре, хлапе.

— Затова ли искаш аз да поема галерията?

Ишърууд се спря и пъхна ръце в джобовете.

— Не идната седмица — каза той след малко. — Не и идния месец. Не и идната година. Някой ден.

— Продай я, Джулиан. Оттегли се. Порадвай се на живота.

— На кого да я продам? На Оливър? На Роди? Или на някой руски олигарх, който не отбира нищичко от култура? — Той поклати глава. — Вложил съм твърде много в нея, за да я оставя в ръцете на непознат. Искам, както се казва, тя да остане в семейството. Но тъй като нямам такова, ти си най-близкият ми човек, на когото мога да я поверя.

Габриел не отвърна нищо. Ишърууд неохотно тръгна отново.

— Никога няма да забравя деня, когато Шамрон те доведе в моята галерия за първи път. Беше толкова мълчалив, че се чудех дали изобщо можеш да говориш. Слепоочията ти бяха посивели като моите. Шамрон тогава нарече това…

— „Белезите на момче, извършило мъжки дела.“

Ишърууд се усмихна тъжно.

— Когато те видях с четка в ръката, направо проклинах Шамрон за това, което е сторил. Трябваше да те остави в „Бецалел“ да си довършиш образованието. Сега щеше да си сред най-големите художници от твоето поколение. Впрочем всички в Ню Йорк се опитват да разберат кой е нарисувал портрета на Надия ал Бакари. Как ми се иска да научат истината!

Ишърууд отново се спря, за да погледа вълните, които се разбиваха в черните скали в северната част на залива.

— Ела да работиш за мен — каза след малко той. — Ще те посветя в тайните на занаята, например как да изгубиш и ризата на гърба си в десет лесни стъпки. А когато реша, че е дошло времето да се посветя на градинарството, ще ти оставя предостатъчно ресурси, за да продължиш делото. Ето това искам, хлапе. А което е по-важното, това иска и жена ти.

— Много щедро от твоя страна, Джулиан, но не мога да приема.

— Защо?

— Защото един ден някой стар неприятел ще дойде уж да види картина на Бордоне или Луини и ще получа няколко куршума в главата. Както и Киара.

— Жена ти ще остане разочарована.

— По-добре разочарована, отколкото мъртва.

— Аз далеч не съм експерт по дълготрайните връзки — каза Ишърууд, — но имам усещането, че в скоро време жена ти ще се нуждае от промяна в обстановката.

— Така е — каза Габриел с усмивка, — вече ми го намекна недвусмислено.

— Тогава елате в Лондон, поне за през зимата. Така Киара ще се разсее, а аз ще спестя цяло състояние от куриерски услуги. Имам една картина на Пиеро ди Козимо, която отчаяно се нуждае от вниманието ти. Уверявам те, че няма да съжаляваш.

— Всъщност вече ме чака една поръчка в Рим.

— Така ли? — запита Ишърууд. — Държавна или частна?

— Частна — отговори Габриел. — Собственикът живее в доста голям дом в края на Виа дела Кончилиационе. Предлага ми да почистя едно от любимите ми произведения.

— Кое?

Габриел отговори.

— Опасявам се, че с това не мога да се конкурирам — каза с примирение Ишърууд. — Възнамерява ли да ти плати нещо?

— Почти нищо — отвърна Габриел. — Но все пак ще съм удовлетворен. Най-малкото заради Киара.

— Само гледай да не се замесваш в неприятности. Последния път, когато отиде там…

Ишърууд не довърши. По изражението на Габриел бе разбрал, че не желае да се връща към миналото.

Вятърът бе поразчистил облаците и сега слънцето бе увиснало над морето като бял диск. Двамата останаха на скалите, докато то залезе, а после се отправиха към къщата. На влизане чуха гласа на Киара, която пееше една от онези наивни италиански песнички, които си тананикаше винаги, когато бе щастлива.