Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (44)

44.
Сейнт Джеймс, Лондон

В деня, когато Габриел се върна в Лондон, уважаваната аукционна къща „Кристис“ обяви изненадваща добавка към предстоящата продажба на картини на стари майстори от Венецианската школа: „Мадоната с младенеца и Мария Магдалина“ — маслени бои върху платно, 110 на 92 сантиметра, първоначално приписвана на ателието на Палма ил Векио, а понастоящем категорично определяна като творба не на друг, а на великия Тициан. По обяд телефоните на „Кристис“ вече загряха, а до края на деня най-малко четиридесет големи музея и частни колекционери се бяха записали за наддаването. Същата вечер атмосферата в бара на ресторант „Грийнс“ беше наелектризирана, въпреки че Джулиан Ишърууд го нямаше сред посетителите. „Видях го да се качва в такси на Дюк Стрийт — обясни, стиснал чашата си с джин, Джеръми Краб. — Изглеждаше ужасяващо, бедният. Каза, че възнамерявал да прекара една тиха вечер насаме с кашлицата си.“

Много рядко се случва творба на художник като Тициан да излезе на бял свят, без да е съпътствана от някаква любопитна история. Определено такъв бе и случаят с „Мадоната с младенеца и Мария Магдалина“, макар че дали нейната история щеше да се възприеме като трагедия, комедия или поучителна притча, зависеше изцяло от разказвача. От „Кристис“ предложиха съкратена версия заради официалното потвърждение на произхода на произведението, но в Сейнт Джеймс, Западен Лондон, тази версия бе мигновено отхвърлена като измислица. В крайна сметка се разпространи нещо като неофициален вариант на историята, който в общи линии бе следният.

През последния август неизвестен благородник от Норфък с висока титла, но топящо се състояние, взел трудното решение да се прости с част от своята картинна колекция. Той се свързал с някакъв лондонски търговец на картини и го попитал склонен ли е да се захване с продажбата. По това време лондонският търговец бил зает — събирал тен по плажовете на Коста дел Сол — и чак към края на септември успял да се срещне с благородника. Търговецът преценил, че колекцията не е нищо особено, но все пак склонил да освободи благородника от няколко картини, сред които и изключително замърсена творба, приписвана на чирак от ателието на Палма ил Векио. За колко пари я бе взел, не се уточняваше, но се говореше, че сумата била доста малка.

По някакви неясни причини търговецът зарязал творбата на Палма ил Векио да вехне в хранилището му, докато най-сетне не решил да поръча бързо почистване. Самоличността на реставратора, извършил това, не се уточняваше, макар че според всички той се бе справил доста прилично, и то за извънредно кратко време. Произведението придобило толкова добър вид, че успяло да хване окото на някой си Оливър Димбълби, търговец на творби на стари майстори от Бъри Стрийт. Оливър придобил платното посредством размяна (другите картини не се разкриваха) и го окачил в собствената си галерия. Ценителите можели да го видят само след предварителна уговорка.

То обаче не се задържало дълго на това място. Всъщност само четиридесет и осем часа по-късно било закупено от „Оникс Иноватив Кепитъл“ — инвестиционно дружество с ограничена отговорност, регистрирано в Люцерн, Швейцария. Оливър не сключил сделката директно с ОИК, а прибягнал до услугите на услужлив посредник на име Самир Абас от Трансарабска банка. След като уточнили всички детайли на чай в хотел „Дорчестър“ в Лондон, Абас представил на Оливър чек на стойност двайсет и две хиляди британски паунда. Оливър бързо депозирал сумата в своята сметка в банка „Лойдс“, като по този начин окончателно затвърдил сделката. След това се заел с тежката процедура за осигуряване на необходимото разрешително за износ на картината.

В този момент историята приемаше катастрофален обрат, поне от гледна точка на Оливър Димбълби, защото през един мрачен следобед в края на януари в галерията му се появил някакъв неугледен мъж, облечен в няколко ката дрехи, който само с един-единствен небрежен въпрос преобърнал целия свят на Димбълби. Самият Оливър отказваше да разкрие самоличността на своя гост, казваше само, че бил експерт в сферата на ренесансовото изкуство и в частност — на Венецианската школа. А що се отнасяше до зададения от тази личност въпрос, Оливър го цитираше дословно с най-голяма готовност. Нещо повече, срещу почерпка от една хубава чаша „Сансер“, дори изиграваше целия разговор. Самият Оливър истински обичаше да разказва истории за себе си, особено когато ставаше въпрос за негов гаф, каквито впрочем се случваха доста често.

— Я виж ти, Оливър, това да не е картина на славния Тициан?

— Не е на Тициан, друже.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

— А чия е тогава?

— На Палма.

— Нима? Прекалено е добра за Палма. На някого от работилницата или на самия него?

— На някого от работилницата, друже. На някого от работилницата.

Неугледният мъж се навел към платното, за да го разгледа по-добре. Оливър пресъздаваше въпросното навеждане всяка вечер в „Грийнс“ под бурния смях на слушателите си.

— Продадена ли е? — попитал мъжът, подръпвайки ухото си.

— Само преди седмица — отвърнал Оливър.

— Като картина на Палма ли?

— Като картина на някого от работилницата му, друже.

— За колко?

— Ама че въпрос!

— На твое място бих потърсил начин да разваля сделката.

— Че защо?

— Погледни рисунъка. Обърни внимание на стила. Оставил си картина на самия Тициан да се изплъзне през пръстите ти. Засрами се, Оливър!

Оливър не го направил. Но броени минути след разговора вдигнал телефона и се свързал със свой близък познат от Британския музей, който бил забравил повече информация за Тициан, отколкото повечето историци на изкуството някога ще възприемат. Той възможно най-бързо дошъл в Сейнт Джеймс и когато приключил с огледа на картината, имал вида на единствен оцелял от корабокрушение.

— Оливър! Как можа?

— Толкова ли е очевидно, че е на Тициан?

— Бих заложил репутацията си.

— Ти поне имаш такава. Моята отива в тоалетната, ако това се разчуе.

— Имаш само един изход.

— Какъв?

— Обади се на господин Абас и му кажи, че банката е отхвърлила чека му.

Не си мислете, че тази идея вече не била минавала през ума на Оливър. Следващите две денонощия той прекарал в опити да измисли правна и морално приемлива възможност, за да развали сделката. Като не успял да намери такъв вариант, той се обадил на господин Абас и го уведомил, че „Оникс Иноватив Кепитъл“ вече са горд собственик на картина на Тициан. Димбълби предложил да им бъде посредник при евентуална продажба на творбата, надявайки се най-малкото да получи солидна комисиона. Абас обаче му се обадил на следващия ден, за да му каже, че ОИК възнамеряват да действат по друг начин. „Отърваха се от мен много любезно — покрусено продължаваше разказа си Оливър. — Драго ни беше да правим бизнес с вас, господин Димбълби. Да обядваме заедно другия път, когато дойдете в Цюрих, господин Димбълби? И между другото, господин Димбълби, момчетата от «Кристис» ще ви навестят до час.“

Момчетата от „Кристис“ се появили неочаквано — като професионални похитители, и отнесли картината към Кинг Стрийт, където тя била щателно изследвана от плеяда експерти по Тициан, дошли от цял свят. Всички потвърдили онова, което вече било ясно, но никой от тях не нарушил споразумението за конфиденциалност, което от „Кристис“ ги принудили да подпишат в замяна на щедро възнаграждение. Дори обикновено приказливият Оливър бе съумял да си държи устата затворена чак докато от „Кристис“ не оповестили цената. Но пък Оливър разполагаше с добро основание да си мълчи: именно той беше глупакът, изпуснал творба на самия Тициан.

Даже Димбълби обаче намираше нещо забавно в суматохата, която настъпи след оповестяването на цената. И защо не? До този момент зимата се бе оказала доста ужасна — строгите антикризисни мерки, приети от правителството, студеното време, а и тези атентати. Оливър бе щастлив, че има поне едно нещо, което може да разведри настроението му. Пък дори да му се налагаше да се прави на шут в „Грийнс“. Той си знаеше ролята добре. Беше я играл вече множество пъти. И винаги с голям успех.

Вечерта на аукциона той изпълни финалното си представление пред пълна зала. Когато приключи, го извикаха три пъти на бис, а след това се присъедини към тълпата, която отиваше към „Кристис“ за голямото шоу. От къщата бяха проявили добротата да му запазят място на втория ред, непосредствено пред трибуната на аукционера. От лявата му страна седна неговият приятел и конкурент Роди Хъчинсън, а отляво на Роди — Джулиан Ишърууд. Мястото отдясно на Оливър бе още незаето. Малко по-късно на него се настани самият Никълъс Лавгроув, съветникът на свръхбогатите. Лавгроув току-що бе пристигнал от Ню Йорк.

— Защо е тази горестна физиономия, Оли?

— Защото си мисля какво ли можеше да бъде…

— Съжалявам за грешката ти с Тициан.

— Един път печелиш, друг път губиш. Как е бизнесът, Ники?

— Не се оплаквам.

— Не знаех, че се занимаваш със стари майстори.

— Всъщност те ме ужасяват. Погледни това място. Прилича на проклета църква — заобиколени сме от ангели, светии, мъченици и разпятия.

— Тогава защо си дошъл?

— Имам клиент, който желае да се пробва на нова територия.

— Как се казва клиентът?

— Иска да остане анонимен. Напълно анонимен.

— Познавам това усещане. Клиентът ти планира да стъпи на нова територия, купувайки Тициан?

— Скоро ще се убедиш, Оли.

— Надявам се, че клиентът ти има дебел портфейл.

— Само с такива работя.

— Говори се, че ще бъде славно наддаване.

— Обичайното за всеки търг.

— Сигурно си прав, Ники. Ти винаги си прав.

Лавгроув не възрази. Само извади мобилен телефон от джоба на сакото си и започна да преглежда списъка с контактите. С характерното си любопитство Оливър надзърна в екрана тъкмо когато Лавгроув натисна бутона за повикване. Колко интересно — помисли си той. — Колко интересно наистина!