Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (39)

39.
Цюрих

Бяха седнали в противоположните краища на конферентната маса. Нямаше никакви освежителни напитки, освен две бутилки швейцарска минерална вода, които никой от двамата не докосна. Между тях бяха оставени двата смартфона с извадени сим карти. Самир Абас бе извърнал очи от незабуленото лице на Надия и внимателно изучаваше полилея над главата си. Там, между крушките и кристалите, имаше миниатюрен предавател с малък обхват, който бе инсталиран по-рано същата сутрин от Мордекай и Одед. Сега двамата следяха сигнала му от една стая на четвъртия етаж, чиято цена бе заплатена изцяло от Националната тайна служба на Централното разузнавателно управление. Габриел слушаше от безопасната къща на другия бряг на езерото по микровълнов приемник. Устните му леко помръдваха, сякаш несъзнателно се опитваше да подсказва репликите на Надия.

— Бих искала да ви поднеса своите най-искрени извинения — каза тя.

Абас бе озадачен.

— Вие току-що депозирахте двеста милиона долара във финансовата институция, за която работя, госпожице Ал Бакари. Не разбирам защо е необходимо да се извинявате.

— Защото скоро след смъртта на баща ми вие ме помолихте да направя дарение в полза на ислямска благотворителна фондация, с която имате връзка. А аз отклоних молбата ви. И то доста безцеремонно, ако не ме лъже паметта.

— Беше неуместно да се обръщам към вас в такъв деликатен момент.

— Знам, че сте го направили с най-добри намерения. Зекят^[1] има огромно значение за нашата вяра. Впрочем баща ми искрено вярваше, че даването на милостиня е най-важният от Петте стълба на исляма.

— Баща ви беше безкрайно щедър човек. Винаги можех да разчитам на него в случай на нужда.

— Той винаги се изразяваше ласкаво за вас, господин Абас.

— Както и за вас, госпожице Ал Бакари. Вашият баща ви обичаше много. Навярно изпитвате огромна болка от загубата. Но бъдете спокойна, баща ви сега е с Аллах в рая.

— Иншаллах^[2] — замислено изрече тя. — Опасявам се обаче, че не съм имала и един спокоен ден от убийството насам. А болката ми се подсилва от факта, че убийците му така и не получиха възмездие за злодеянието си.

— Имате право да се гневите. Всички изпитваме същото. Убийството на баща ви беше оскърбление за всички мюсюлмани.

— Но какво да правя с този гняв?

— За съвет ли ме питате, госпожице Ал Бакари?

— За духовен съвет — отговори тя. — Знам, че сте човек със силна вяра.

— Също като баща ви — каза той.

— Също като баща ми — меко повтори тя.

Абас за миг се вгледа в очите й и после отново извърна поглед.

— Коранът е не само носител на словото на Аллах — започна Абас. — Той е също така законодателен документ, който управлява всеки аспект от живота ни. Там е предписано пределно ясно какво да се предприеме в случай на убийство. Нарича се ал кисас. Като най-близък жив роднина, вие имате три възможности. Можете просто да простите на виновника. Можете да приемете кръвнина. Или да сторите на убиеца същото, което той е причинил на жертвата, без обаче да убивате никого другиго.

— Хората, убили баща ми, са наемници. Други са ги изпратили.

— В такъв случай онези, които са изпратили убийците, носят най-висшата отговорност за смъртта на баща ви.

— И ако не мога да намеря в сърцето си сили да им простя?

— Тогава, според законите на Аллах, вие имате правото да ги убиете. Без обаче да убивате никого другиго — бързо добави той.

— Трудна задача, не смятате ли, господин Абас?

Банковият служител погледна Надия право в очите, за първи път без помен от обичайното за мюсюлманите благоприличие.

— Нещо не е наред ли? — поинтересува се тя.

— Аз знам кой уби баща ви, госпожице Ал Бакари. Знам защо бе убит.

— В такъв случай знаете също, че за мен няма да е възможно да ги накажа според законите на исляма. — Направи пауза, след което добави: — Не и без чужда помощ.

Абас вдигна изключеното „Блекбъри“ на Надия и го заразглежда мълчаливо.

— Няма защо да се притеснявате — тихо каза тя.

— Защо да се притеснявам? Управлявам сметките на най-големите клиенти на Трансарабска банка. В свободното си време набирам средства за законни благотворителни фондации, за да помогна за облекчаване на страданията на мюсюлманите по света.

— Тъкмо затова поисках среща с вас.

— Желаете да направите дарение ли?

— И то значително.

— В полза на кого?

— На хора, които биха се погрижили да бъда справедливо възмездена заради смъртта на баща ми.

Абас върна телефона й на масата, но не отвърна нищо. Надия издържа погледа му в продължение на един сякаш безкраен момент.

— Ние с вас живеем на Запад, ала сме чада на пустинята. Моето семейство е от Неджд, а вашето е от Хиджаз. Можем да си кажем много неща с малко думи.

— Моят баща ми говореше само с очите си — замислено промълви Абас.

— Моят също — рече Надия.

Самир отвъртя капачката на бутилката си с минерална вода и напълни чашата пред себе си бавно, сякаш това бе последната вода на земята.

— Благотворителните фондации, с които съм свързан, са изцяло легитимни — най-сетне каза той. — С парите, които постъпват в тях, се строят пътища, училища, болници… От време на време част от тях попадат в ръцете на една групировка в племенните територии на Северозападен Пакистан. Убеден съм, че тази групировка ще приеме с радост всяка предложена помощ. Както знаете, те наскоро изгубиха главния си покровител.

— Не ме интересува групировката в племенните територии на Северозападен Пакистан — каза Надия. — Те вече не са ефективни. Времето им е отминало.

— Кажете това на гражданите на Париж, Копенхаген, Лондон и Мадрид.

— Доколкото знам, въпросната групировка няма нищо общо с тези удари.

Абас рязко вдигна поглед.

— Кой ви е казал подобно нещо?

— Човек от моята охрана, който поддържа пряк контакт със саудитските тайни служби.

Надия сама се изненада колко бързо измисли тази лъжа. Самир завъртя отново капачката на бутилката и известно време сякаш обмисляше отговора си.

— Носят се слухове за йеменския проповедник — накрая рече той. — Онзи, който има американски паспорт и говори като американец. Чува се, че иска да разгърне още дейността си. Благотворителната си дейност, разбира се — уточни Абас.

— Знаете ли как може да се осъществи връзка с неговата организация?

— Ако намеренията ви да ги подкрепите са сериозни, аз бих могъл да ви уредя среща.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — кимна тя.

— Това не са хора, които харесват да им се казва какво да правят, госпожице Ал Бакари. Особено пък от жени.

— Аз не съм случайна жена. Аз съм дъщеря на Абдул Азиз ал Бакари. И чакам този момент от доста дълго време.

— Те също. От стотици години. Това са хора с огромно търпение. Вие също трябва да бъдете търпелива.

* * *

Срещата бе приключена също така прецизно, както бе замислена и проведена до този момент. Абас се върна в офиса си, Надия се качи на самолета си, а Одед и Мордекай се прибраха в безопасната къща на западния бряг на езерото. Габриел не си даде труда да ги посрещне. Беше се привел над компютъра във всекидневната със слушалки на ушите. С изписано на лицето примирение, той спираше записа и го възпроизвеждаше отново и отново.

— Това не са хора, които харесват да им се казва какво да правят, госпожице Ал Бакари. Особено пък от жени.

— Аз не съм случайна жена. Аз съм дъщеря на Абдул Азиз ал Бакари. И чакам този момент от доста дълго време.

— Те също. От стотици години. Това са хора с огромно търпение. Вие също трябва да бъдете търпелива.

— Имам една молба, господин Абас. Заради онова, което сполетя баща ми, е от съществена важност да знам с кого ще се срещна и дали ще бъда в безопасност.

— Нямате причина за тревога, госпожице Ал Бакари. Човекът, с когото ще ви уредя среща, не представлява абсолютно никаква заплаха за безопасността ви.

— Кой е той?

— Казва се Марван бин Тайиб. Декан е на Факултета по ислямско богословие в Университета в Мека. И е изключително праведен човек.

Габриел натисна бутона за пауза. После върна записа и отново го пусна.

— Казва се Марван бин Тайиб. Декан е на Факултета по ислямско богословие в Университета в Мека. И е изключително праведен човек.

Габриел спря записа. След това с неохота изпрати името на Ейдриън Картър в Лангли. Отговорът пристигна пет минути по-късно. Беше резервация за сутрешния полет за Вашингтон. В икономична класа, разбира се. Това бе отмъщението на Картър.