Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (10)

10.
Нос Лизард, Корнуол

— Наистина ли трябваше да поръчваш кифлички? — запита Узи Навот с възмущение.

— Най-добрите в Корнуол са. Същото важи и за сметаната.

Навот не посегна към кифличките. Габриел се усмихна с разбиране.

— Още колко килограма иска да свалиш Бела?

— Поне два. Но очаква след това да задържа новото тегло — добави мрачно Навот, сякаш ставаше въпрос за затворническа присъда. — Какво ли не бих дал за твоя метаболизъм! Женен си за една от най-страхотните готвачки в света, а успяваш да поддържаш фигура на двайсет и пет годишен. А аз? Аз съм женен за една от най-добрите познавачки на Сирия и само да помириша нещо тестено, се налага да отпускам колана.

— Може би е време да помолиш Бела да посмекчи малко диетичните ограничения.

— Помоли я ти — отвърна Навот. — Всичките години, прекарани в изследване на баасистите^[1] в Дамаск, са оставили своя отпечатък. Понякога у дома изпитвам чувството, че живея в полицейска държава.

Двамата бяха седнали на уединена масичка близо до опръсканите от дъжда прозорци. Габриел бе обърнат с лице към вътрешността на заведението, а Навот — към морето. Той носеше панталони от рипсено кадифе и бежов пуловер, от който все още се носеше мирисът на мъжките дрехи, продавани в „Хародс“. Като остави шапката си на съседен стол, той прокара ръка през късо подстриганата си червеникаворуса коса. В нея имаше повече сиви нишки от последния път, когато Габриел го бе виждал, но това бе обяснимо. Узи Навот сега оглавяваше тайните разузнавателни служби на Израел. Сивеещите коси бяха една от многобройните облаги на професията.

Ако директорският мандат на Навот приключеше в този момент, почти със сигурност щеше да се счита от всички за един от най-успешните в дългата и легендарна история на Службата. Той бе получил немалко награди заради резултатите в англо-американо-израелската операция „Шедьовър“, довела до унищожаването на четири тайни ядрени съоръжения в Иран. Директорския пост Навот заемаше до голяма степен благодарение на Габриел, макар това да беше факт, който той предпочиташе да не се експонира. Позицията му бе предложена едва след като Алон многократно я бе отказвал. А четирите съоръжения за обогатяване на уран сигурно още щяха да работят на пълни обороти, ако Габриел не бе съумял да вербува швейцарския бизнесмен, който тайно продаваше машинни компоненти на иранците.

На този етап обаче мислите на Навот сякаш бяха съсредоточени единствено върху чинийката с кифлички. Поддавайки се на изкушението, той избра една, раздели я внимателно и постави върху нея конфитюр от ягоди и бита сметана. Габриел си наля чай от алуминиевия чайник и тихо — на немски с берлински акцент, наследен от майка му — попита за целта на ненадейното посещение на Навот.

— Имах да обсъждам с британските ми колеги редица вътрешни въпроси, сред които и озадачаващ доклад за един бивш наш агент, който сега живее тук под протекцията на МИ5. Носят се слухове за връзка между този агент и последния атентат в Ковънт Гардън. Ако трябва да съм честен, първоначално ги приех доста скептично. Тъй като познавам добре въпросния агент, не можех да допусна, че той би рискувал позицията си във Великобритания, извършвайки неблагоразумието да извади оръжие на обществено място.

— Как трябваше да постъпя, Узи?

— Трябваше да се свържеш с твоя надзорник от МИ5 и да си измиеш ръцете.

— Какво би направил ти в подобна ситуация?

— Ако бях в Йерусалим или в Тел Авив, въобще нямаше да му мисля. Щях незабавно да видя сметката на копелето. Но тук… — Навот сниши глас. — Тук сигурно щях най-напред да се замисля за евентуалните последици от подобно действие.

— Загинаха осемнайсет души, Узи!

— Считай се за късметлия, че не си бил деветнайсетият. — Навот свали очилата си. Това бе знак, че разговорът ще стане неприятен. — Изкушавам се да попитам дали наистина си възнамерявал да стреляш. Но предвид обучението ти и досегашните ти подвизи, се боя, че вече знам отговора. Агентите на Службата изваждат оръжието си с една-единствена цел. Не за да го размахват като гангстери или да отправят безсмислени заплахи. Те дърпат спусъка и убиват. — Узи направи пауза и сетне добави: — Погрижи се за ближния, преди той да успее да се погрижи за теб. Ако не се лъжа, тези думи са записани на страница дванайсета от малкото червено тефтерче на Шамрон.

— Той знае ли за Ковънт Гардън Маркет?

— Отговорът на този въпрос ти е добре известен. Шамрон знае всичко. Впрочем не бих се изненадал, ако е научил за приключението ти и преди мен самия. Въпреки всички мои опити да го убедя да се отдаде на заслужен отдих, той държи да поддържа връзка с източниците си от едно време.

Габриел добави няколко капки мляко към чая си и бавно го разбърка. Шамрон… Това име бе почти синоним на историята на Израел и неговите разузнавателни служби.

След като се бе сражавал в израелската война за независимост през 1948 г., Ари Шамрон бе прекарал следващите шейсет години, защитавайки Израел от множество врагове, решени да го унищожат. Бе успявал да проникне в палатите на крале, бе разкривал мрачните тайни на не един и двама диктатори и бе елиминирал безчет противници, често с помощта на хора като Габриел. Една-единствена тайна обаче бе винаги убягвала на Шамрон: тайната на удовлетворението. На преклонна възраст и с разклатено здраве, той отчаяно се бе вкопчил в ролята на сивия кардинал в службите за сигурност на Израел и все още се месеше във вътрешните дела на Службата, сякаш тя беше негово лично владение. Правеше го не от арогантност, а по-скоро заради глождещото го опасение, че делото на живота му е поставено на карта. Макар да се радваше на икономически просперитет и да разполагаше със силна армия, Израел си оставаше заобиколен от свят, в който почти без изключение всеки се отнасяше враждебно към самото му съществуване. Фактът, че Габриел бе решил да се оттегли именно в този свят, сякаш бе причина за едно от най-големите разочарования за Шамрон.

— Изненадан съм, че не е дошъл тук лично — отбеляза Габриел.

— Обмисляше тази възможност.

— Защо се отказа?

— Никак не му е лесно да пътува.

— Какво го притеснява сега?

— Всичко — каза Навот, свивайки масивните си рамене. — Напоследък все по-рядко напуска Тиберия. Просто седи на верандата, загледан в езерото. Направо подлудява Геула. Тя ме умолява да му намеря някаква работа.

— Да го посетя ли?

— Не е на смъртно легло, ако се притесняваш за това. Ала все пак няма да е зле скоро да го навестиш. Кой знае? Може пък и да решиш, че отново харесваш родината си.

— Аз обичам родината си, Узи!

— Но недотам, че да живееш в нея.

— Винаги си ми напомнял донякъде за Шамрон — смръщено отбеляза Габриел, — ала сега приликата е почти обезпокоителна.

— Геула наскоро ми каза същото.

— Аз не го казах като комплимент.

— Нито пък тя. — Навот с особена грижливост добави още една лъжичка сметана върху кифличката си.

— И така, защо си дошъл, Узи?

— За да ти предложа една уникална възможност.

— Говориш като амбулантен търговец.

— Все пак съм шпионин — отбеляза Навот. — Разликата не е голяма.

— Какво е предложението ти?

— Шанс да изкупиш една своя грешка.

— Коя грешка?

— Трябваше да застреляш Фарид Хан в тила още преди да успее да се взриви. — Узи сниши глас и сякаш споделяйки някаква тайна, добави: — Ето така щях да постъпя аз, ако бях на твое място.

— И как бих могъл да изкупя това свое прегрешение?

— Като приемеш една покана.

— От кого?

Навот мълчаливо завъртя очи на запад.

— От американците? — запита Габриел.

Узи се усмихна.

— Още чай?

* * *

Дъждът спря така внезапно, както бе започнал. Габриел остави пари на масата и поведе Навот надолу по стръмната пътечка към залива Полпеор. Телохранителят все още се подпираше на изоставения заслон за лодки. Той изгледа с престорено безразличие Алон и Навот, които бавно прекосиха каменистия бряг и се спряха до водата. Узи хвърли разсеян поглед към ръчния си часовник от неръждаема стомана, а после вдигна яката си, за да се предпази от поривистия вятър, който идваше откъм водата. Габриел за пореден път се изуми колко много си приличаха с Шамрон. Сходствата съвсем не бяха само външни. Сякаш Шамрон чрез силата на несломимата си воля бе съумял да обсеби Навот телом и духом. До него не стоеше омаломощеният от възрастта и болестта Шамрон, помисли си Габриел, а Шамрон в разцвета на силите си. Липсваха му само отвратителните турски цигари, които бяха съсипали здравето му. Бела не позволяваше на съпруга си да пуши даже и когато изпълняваше мисия под прикритие.

— Кой стои зад атентатите, Узи?

— Засега не можем категорично да ги свържем с когото и да било. Американците обаче смятат, че те са дело на бъдещото лице на глобалния джихадски тероризъм. Новият Бин Ладен.

— А този нов Бин Ладен има ли си име?

— Американците държат да споделят тази информация лично с теб. Искат да отидеш във Вашингтон. На техни разноски, разбира се.

— Как беше отправена поканата?

— Ейдриън Картър ми позвъни лично.

Ейдриън Картър бе новият директор на Националната тайна служба на ЦРУ.

— Какви са изискванията за облеклото?

— Да е черно — отвърна Навот. — Визитата ти в Америка ще бъде изцяло неофициална.

Габриел го изгледа мълчаливо.

— Очевидно искаш да отида, Узи. Иначе нямаше да дойдеш дотук.

— Не губим нищо — отговори Навот. — Най-малкото, ще ни се разкрие възможност да чуем какво имат да кажат американците за тези атентати. Освен това има и някои други бонуси.

— Например?

— Отношенията ни се нуждаят от известно ретуширане.

— Какво имаш предвид?

— Не си ли чул? Във Вашингтон са задухали нови ветрове. Промяната е във въздуха — саркастично добави Навот. — Новият американски президент е идеалист. Вярва, че може да оправи отношенията между Запада и ислямския свят. Освен това си е внушил, че ние сме част от проблема.

— А разрешението е да изпратите тъкмо мен, бившия екзекутор, чиито ръце са изцапани с кръвта на палестински и ислямски терористи?

— Когато шпионите си сътрудничат, това оказва въздействие и върху политическия живот. Тъкмо затова и премиерът желае да приемеш тази покана.

— Премиерът ли? Сигурно сега ще ми кажеш, че и самият Шамрон има пръст в това.

— Точно така. — Навот взе камък и го хвърли в морето. — След иранската операция си позволих да допусна, че Ари най-сетне се е оттеглил. Но съм се лъгал. Той и до днес няма никакво намерение да ме оставя да ръководя Службата, без да се намесва непрекъснато. Но пък това едва ли те изненадва, нали, Габриел? И двамата сме наясно, че Шамрон искаше друг да заеме този пост. Аз съм обречен да остана в историята на нашата знаменита служба като случайния шеф. А ти винаги ще бъдеш избраният.

— Намери друг избраник, Узи. Аз се оттеглих. Нали не си забравил? Изпрати друг във Вашингтон.

— Ейдриън не ще и да чуе за друг — отвърна Навот, разтърквайки рамо. — Нито пък Шамрон. А що се касае до твоето тъй наречено оттегляне, то е приключило в същия миг, когато си решил да следваш Фарид Хан в Ковънт Гардън.

Габриел се загледа към морето и си припомни последствията от непроизведения изстрел: късове човешка плът и много кръв; Багдад на Темза. Навот сякаш долови мислите му и продължи:

— Американците искат да си във Вашингтон още утре сутрин. Край Лондон те очаква един „Гълфстрийм“. Това е един от самолетите, които използваха за превозване на престъпници. Увериха ме, че няма да има белезници и спринцовки с успокоително.

— Ами Киара?

— Поканата е за един.

— Не мога да я оставя сама тук.

— Греъм склони да изпрати охранителен екип от Лондон.

— Нямам им вяра, Узи. Вземи я обратно в Израел с теб за няколко дни. Може да помага на Геула в грижите за Стареца, докато се върна.

— Възможно е да й се наложи да поостане там по-дълго.

Габриел погледна Навот съсредоточено. Очевидно той знаеше повече, отколкото му разкриваше. Нищо ново.

— Току-що започнах една реставрация за Джулиан Ишърууд.

— Мадоната с младенеца и Мария Магдалина, доскоро приписвана на Палма ил Векио. Най-вероятно ще се окаже, че е на Тициан. Очаква се това да бъде потвърдено от експерти.

— Впечатлен съм, Узи!

— Бела се старае да разширява общата ми култура.

— Картината не може да остане в празната къща край брега.

— Джулиан се съгласи да я вземе обратно. Както сигурно предполагаш, той е доста разочарован.

— Щях да получа двеста хиляди лири за тази реставрация.

— Не ме гледай с надежда, Габриел. Хазната е празна. Принуждават ме да правя съкращения във всеки отдел. Счетоводителите са ме погнали да огранича дори собствените си разноски. Командировъчните ми са жалки.

— Добре че си на диета.

Навот разсеяно докосна корема си, сякаш да провери дали не се е разширил, откакто е излязъл от къщи.

— До Лондон има много път, Узи. Вземи си няколко кифлички.

— И дума да не става.

— Опасяваш се, че Бела ще разбере?

— Убеден съм, че ще разбере. — Навот изгледа телохранителя, който се бе облегнал на заслона. — Тия негодници й докладват всичко. Все едно живея в полицейска държава!