Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (33)

33.
Серенкур, Франция

Операцията започна в 10,15 ч. на следващата сутрин, когато Надия ал Бакари, наследница на огромно състояние, активистка и агентка на израелското разузнаване, уведоми висшия ръководен екип, че възнамерява да сключи договор за сътрудничество с дружеството „Томас Фаулър“ — малка, но преуспяваща частна инвестиционна компания със седалище в Лондон. Същия следобед, придружавана единствено от личната си охрана, тя отиде с кола до дома на господин Фаулър — северно от Париж, за първия етап от преговорите. По-късно Надия щеше да характеризира срещата като „плодотворна и напрегната“.

Тя се върна там на следващия ден, и на по-следващия. По причини, които Габриел не сподели с останалите, той прескочи огромна част от обичайното обучение и вместо това се съсредоточи предимно върху изработването на прикритието на Надия. За нея нямаше да е трудно да свикне с него, тъй като то до голяма степен съответстваше на фактите.

— Това си е вашата история — каза й Габриел. — Просто някои значими детайли са леко разместени. Това е история за убийство, отмъщение и омраза, древна колкото Близкия изток. Отсега нататък Надия ал Бакари вече не е участник в разрешението на проблема. Надия е дъщеря, достойна за баща си — тоест, част от проблема. Тя е причината арабите никога да не успеят да избягат от историята си.

Йоси помагаше на Надия с най-общите въпроси по отношение на изпълнението на операцията, но в повечето случаи тя разчиташе на съветите на Сара. Габриел отначало изпитваше известни опасения относно възобновяването на тяхната дружба, но според Лавон то щеше да е от полза за операцията. Сара напомняше на Надия за злото у Зизи. И за разлика от Рена, убитата приятелка на Надия, Сара бе успяла да погледне чудовището право в очите и да го победи. Тя беше Рена, но без веригите. Възкресената Рена.

Надия възприемаше бързо, но за Габриел това не бе изненадващо. Подготовката й се улесняваше и от факта, че бе живяла двойствен живот в продължение на години — двуличието й беше втора природа. Освен това притежаваше две важни предимства пред всички други, които бяха правили опит да проникнат в сърцето на световното джихадистко движение: нейното име и нейните телохранители. Името щеше да й осигури бърз достъп и правдоподобност на прикритието, докато телохранителите й щяха да я защитават там, където никой друг не би могъл. Единствена наследница на убит саудитски милиардер, Надия ал Бакари беше едно от най-зорко охраняваните частни лица в света. Където и да отидеше, щеше неизменно да бъде обградена от преданата си стража. Щеше да е обградена и с втори пръстен охрана на Службата. Да се достигне до нея вече щеше да е съвсем невъзможно.

Най-ценното предимство на Надия обаче бяха нейните пари. Габриел беше убеден, че щом се върне в света на джихада и тероризма, „ухажори“ ще се намерят много бързо. Предизвикателството за екипа на Габриел се състоеше в това да съумеят да изпратят парите в правилните ръце. Самата Надия им предостави името на първия потенциален кандидат. Това стана един следобед, докато се разхождаше с Габриел и Сара в градината на замъка.

— Скоро след смъртта на баща ми той се свърза с мен и помоли за дарение в полза на ислямска благотворителна фондация. Представи се като съдружник на баща ми.

— А фондацията му?

— Беше просто параван на Ал Кайда. Самир Абас е човекът, който ви трябва. Дори и да не е част от тази нова мрежа, със сигурност ще познава хора, които са.

— С какво се занимава?

— Работи за Трансарабска банка, в нейния клон в Цюрих. Както сигурно сами знаете, седалището на Трансарабска банка е в Дубай. Тя е една от най-големите финансови институции в Близкия изток и е предпочитана от глобалното джихадистко движение, чийто виден представител е Самир Абас. Той управлява авоарите на състоятелни близкоизточни клиенти, което му дава уникалната възможност да издейства от тях дарения за така наречените „благотворителни фондации“.

— Вие имате ли пари в Трансарабска банка?

— Понастоящем не.

— Може би е време да си откриете сметка там. Не е нужно да внасяте кой знае каква сума в нея. Просто колкото да привлечете вниманието на Самир.

— Колко да вложа?

— Можете ли да заделите сто милиона?

— Сто милиона? — Тя поклати глава. — Баща ми никога не би им дал толкова пари.

— А колко би им дал?

— Нека са двеста милиона. — Тя се усмихна. — Така Абас ще разбере, че сме сериозни.

Дванайсет часа след този разговор Габриел бе изпратил екип в Цюрих, а Самир Абас, експертът по управление на авоари за дубайската Трансарабска банка, беше обект на наблюдение със специални разузнавателни средства. Ели Лавон остана в Тревил, за да обмисли и последните детайли по операцията, включително и деликатния въпрос как една установила се да живее в Париж саудитска бизнес дама може да започне да финансира терористична групировка, без да привлече вниманието на властите във Франция и другите европейски държави. Посредством тайното финансиране на арабското реформистко движение Надия вече им бе показала как е възможно да стане това. Сега на Габриел му оставаше да намери отнякъде картина и доброволец съучастник. Което обясняваше защо тъкмо на Бъдни вечер, когато цяла Франция се подготвяше за неколкодневни празнични гуляи, той помоли Ели да го закара до Гар дю Нор. Имаше билет за влака в 15,15 ч. за Лондон и убийствено главоболие поради недостиг на сън. Лавон беше по-напрегнат от обичайното за такъв ранен етап от операцията. Неженен и бездетен, той винаги бе потиснат по време на големите празници.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Да се кача на влака за Лондон на Бъдни вечер ли? Всъщност бих предпочел да се разходя дотам.

— Говорех за Надия.

— Знам, Ели.

Лавон погледна през прозореца на колата тълпата, която се стичаше към входа на гарата. Както обичайно, тя се състоеше от бизнесмени, студенти, туристи, африкански имигранти и джебчии, всичките наблюдавани зорко от тежковъоръжени френски пазители на реда. Цялата държава трепереше в очакване кога ще експлодира следващата бомба. Подобно на останалата част от Европа.

— Някой ден ще ми разкриеш ли какво ти каза тя онази вечер в градината?

— Не.

Ели очакваше този отговор. При все това не успя да прикрие разочарованието си.

— От колко време работим заедно?

— От сто и петдесет години — отвърна Габриел. — И абсолютно никога не съм крил от теб каквато и да е важна информация.

— А защо го правиш сега?

— Защото тя ме помоли.

— Казал ли си на жена си?

— Казвам на жена си всичко, а жена ми не ми казва нищо. Такава е договорката ни.

— Късметлия си ти — каза Лавон. — Още една причина да не даваш обещания, които не можеш да спазиш.

— Аз винаги спазвам обещанията си, Ели.

— От това ме е страх. — Той погледна Габриел. — Сигурен ли си в нея?

— Колкото и в теб.

— Тръгвай — подкани го Лавон след малко. — Не искам да изпуснеш влака. И ако случайно се натъкнеш на самоубиец атентатор вътре, моля те, просто кажи на някой полицай. Последното, което ни трябва сега, е да гръмне някоя френска гара.

Габриел подаде на Лавон своята деветмилиметрова берета, после слезе от колата и се отправи към гишетата за билети. По някакво чудо влакът му замина и към шест часа същия следобед той вече крачеше по тротоарите на квартал Сейнт Джеймс. Ейдриън Картър по-късно щеше да открие символика в завръщането на Габриел в Лондон, тъй като именно оттам бе започнало неговото пътешествие. В действителност обаче мотивите затова завръщане далеч не бяха толкова възвишени. Планът му да разруши мрежата на Рашид отвътре включваше една измама. И какво по-удачно място за извършването на подобен акт имаше от света на изобразителното изкуство?