Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (47)

47.
Палисейдс, Вашингтон, окръг Колумбия

Същата вечер директорът на ЦРУ свика висшия състав на общо събрание във футуристичната заседателна зала на Лангли, наричана Балона. Елис Койл реши, че няма да присъства. Подобни събрания, знаеше той, бяха предсказуеми като вечерите у дома с Нора. Щяха да бъдат произнасяни обичайните речи за възстановената гордост и за това, че ЦРУ най-сетне е намерило своето място след разпадането на Съветския съюз. Той бе слушал същите излияния от седмина предишни директори, всеки от които бе напускал Управлението, оставяйки го по-отслабено и по-нефункционално от предшествениците си. Без талантливи кадри, омаломощено заради непрекъснатата реорганизация на американската разузнавателна общност, Управлението сякаш беше руина. Дори и самият Койл, двуличник по професия, не бе способен да седи в Балона и да се преструва, че задържането на шейсетима заподозрени терористи е свидетелство за по-добро бъдеще. Особено след като беше наясно как точно е бил постигнат този пробив.

На Канал Роуд имаше верижна катастрофа от четири коли. Заради забавянето Койл успя да доизслуша до края книгата „Атлас изправи рамене“ на Айн Ранд още преди да стигне до къщи. Когато влезе в Палисейдс, той видя къщата на Роджър Бланкман цялата в светлини, а по тясната уличка — паркирани десетки луксозни автомобили.

— Пак правят парти — уведоми го Нора, приемайки беглата целувка на Койл. — Набират средства за някаква кауза.

— Сигурно затова не са ни поканили.

— Не издребнявай, Елис. Не ти отива.

Тя добави два пръста мерло в чашата си, а в същото време в стаята влезе Люси с каишката си между зъбите. Койл я закачи за нашийника й и двамата се отправиха към Батъри Кембъл Парк. В основата на дървения знак имаше тебеширена черта точно под четиридесет и пет градусов ъгъл, отляво надясно. Това означаваше, че в скривалище номер три беше оставен пакет за Койл. Той изтри тебешира с подметката на обувката си и влезе в парка.

Сред дърветата беше доста тъмно, но Елис не се нуждаеше от фенерче. Той познаваше пътеката, както слепец познава улиците около дома си. Тя тръгваше от булевард „Макартър“ и след няколко метра стръмно се издигаше по склона на хълма. В горния край на парка имаше полянка, където някога са били разположени оръдията на старата батарея. Вдясно течеше поточе, над което имаше малък дървен мост. Скривалище номер три беше непосредствено след моста, под дънера на един паднал дъб. Мястото беше сравнително недостъпно, особено за човек на средна възраст с хронични болки в гърба. За Люси обаче достъпът не беше проблем. Тя знаеше към кое скривалище да се насочи още щом стопанинът й произнесеше номера му и можеше да измъкне съдържанието му за броени секунди. Нещо повече, освен ако в Бюрото не откриеха начин да разговарят с кучета, нямаше как да я подложат на разпит. Люси беше идеалният полеви агент, помисли си Койл. Интелигентна, способна, безстрашна и предана.

Той поспря за миг, за да се ослуша за приближаващи стъпки или гласове. Не се чуваше нищо, затова даде на Люси команда да изпразни скривалище номер три. Тя се шмугна в гъсталака и след малко се чу как цамбурна в поточето. Миг по-късно се върна по нанагорнището с парче дърво между зъбите, което пусна пред краката на Койл.

Беше дълго трийсетина сантиметра и приблизително пет сантиметра в диаметър. Елис го хвана в двата му края и рязко го усука. То се раздели и отвътре се показа скрит контейнер. В него имаше неголямо листче хартия. Койл го извади, а после отново сглоби пръчката и я подаде на Люси, за да я върне на мястото й. По всяка вероятност човекът на Койл щеше да си го прибере още преди разсъмване. Едва ли той бе най-съобразителният разузнавач, с когото Елис бе работил, но пък поне беше старателен. А и никога не оставяше Койл да чака дълго парите си. Което не бе чак толкова изненадващо. В работата си този служител се изправяше пред немалко предизвикателства, но сред тях не беше недостигът на средства.

Койл прочете съобщението на светлината на мобилния си телефон, а след това пъхна листчето хартия в найлонов плик с надпис „Сейфуей“. В същия плик пет минути по-късно прибра вечерното изпражнение на Люси. Здраво завързан за горния край, той се люлееше като махало и топло потупваше Койл по китката, докато слизаше по пътечката на път за къщи. Остана още малко, мислеше си той. Още някоя и друга тайна, още някое и друго излизане до парка с Люси. Зачуди се дали нервите му ще издържат докрай. След това се сети за старомодните очила на Нора, за грамадната къща на съседа им и за книгата за Уинстън Чърчил, която бе слушал в трафика. Елис винаги се бе възхищавал на решителността на Чърчил. Един ден той самият щеше да прояви решителност.

* * *

От другата страна на реката, партито в Лангли продължи до края на седмицата. Празнуваха заради добре свършената работа. Празнуваха заради превъзходството на техническите си средства. Празнуваха заради факта че най-сетне бяха съумели да надхитрят своя неприятел. Но най-вече празнуваха заради Ейдриън Картър. Служителите на ЦРУ се уверяваха едни други, че тази операция е едно от неговите най-сериозни постижения. Черните точки бяха изтрити, греховете — опростени. Нямаше значение, че Рашид и Малик са все още на свобода. Засега поне те бяха терористи без терористична мрежа. И заслугата за това бе изцяло на Картър.

Рашидистан продължаваше да оперира, но редиците му бяха оредели вследствие на поредица спешни преназначения. Това, което бе започнало като свръхсекретна операция за събиране на разузнавателна информация, сега беше работа най-вече за полицаи и прокурори. Екипът вече не следеше потока на пари през терористичната мрежа. Вместо това се водеха ожесточени спорове с адвокати от Министерството на правосъдието кои улики са приемливи и кои не бива да виждат бял свят. Никой от тези адвокати не се допита до Габриел Алон — легендарния, но своенравен син на израелското разузнаване, — понеже никой от тях не знаеше, че той е там.

Колкото повече операцията наближаваше своя завършек, толкова повече и Габриел мислеше за напускане. По искане на булевард „Цар Саул“ той проведе поредица от срещи и договори установяването на трайна система за обмен на разузнавателна информация, макар и с пълното съзнание, че американците няма да спазят договорката.

Споразумението беше тържествено подписано по време на скромна церемония в кабинета на директора, след което Габриел се отправи към отдел „Личен състав“, за да върне зеления си пропуск. Онова, което можеше да стане за пет минути, му отне повече от час, тъй като го накараха да подписва безчет писмени обещания, нито едно от които той не възнамеряваше да спази. Когато мастилената жажда на чиновниците от „Личен състав“ най-сетне бе утолена, униформен охранител придружи Габриел обратно до фоайето. Той остана там няколко минути, за да погледа как гравират нова звезда в Мемориалната стена на ЦРУ, а след това излезе в първата за тази кратка вашингтонска пролет гръмотевична буря.

Когато стигна Джорджтаун, дъждът вече бе спрял и слънцето отново грееше ярко. Двамата с Киара излязоха на обяд в старомодно ресторантче близо до Американския университет. След това се разходиха обратно до Тънлоу Роуд, за да си опаковат багажа за тръгване. Пред входа на жилищната сграда завариха брониран черен кадилак „Ескалейд“, чийто ауспух дискретно пушеше. Едното стъкло се смъкна и нечия ръка им направи знак да приближат. Беше Ейдриън Картър.

— Проблем ли има? — попита го Габриел.

— Зависи от гледната точка.

— Не може ли по същество, Ейдриън? Бързаме за полета.

— Всъщност си позволих волността да анулирам самолетните ви билети.

— Колко съобразително!

— Влизайте.