Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (58)

58.
Хотел „Бурж ал Араб“, Дубай

Високият руснак се появи на рецепцията трийсет секунди по-късно. Имаше правилни черти, бледа кожа и очи с цвят на глетчер. Според американския си паспорт се казваше Антъни Колвин. Същото пишеше и на кредитната му карта „Америкън Експрес“. Той барабанеше с пръсти по плота, докато чакаше красивата филипинка да открие резервацията му. Притискаше мобилния телефон до ухото си, сякаш животът му зависеше от това.

— Готово — каза с напевен глас филипинката. — Открих резервацията ви. Ще ви настаним в луксозна стая на двайсет и деветия етаж, за три нощувки. Нали така, господин Колвин?

— Ако не възразявате — каза той, сваляйки мобилния телефон от ухото си, — бих желал апартамент на четиринайсетия етаж.

— Двайсет и деветият е по-предпочитан.

— Със съпругата ми прекарахме медения си месец на четиринайсетия. Сега бихме искали да отседнем пак там. По сантиментални причини — добави той. — Убеден съм, че ме разбирате.

Но филипинката не го разбираше. Тя работеше на дванайсетчасови смени и делеше едностайна квартира в Дейра с още осем момичета. Любовният й живот се състоеше в отблъскване на пияни опипвачи и изнасилвачи, които погрешно смятаха, че е дошла в Дубай, за да проституира. Тя натисна няколко клавиша на компютъра и го погледна с изкуствена усмивка.

— Всъщност — каза тя, — оказва се, че имаме няколко свободни стаи на четиринайсетия етаж. Спомняте ли си номера на стаята, в която сте прекарали медения месец с вашата съпруга?

— Струва ми се, че беше 1437 — отговори той.

Лицето на рецепционистката посърна.

— За жалост, тази стая в момента е заета, господин Колвин. Но апартаментът до нея е свободен, както и този срещу нея.

— Ще взема този срещу нея.

— Той е малко по-скъп.

— Няма проблем — каза руснакът.

— Ще ми трябва паспортът на съпругата ви.

— Тя ще пристигне утре.

— Моля, предайте й да мине оттук, когато пристигне.

— Непременно — увери я той.

— Желаете ли помощ за багажа?

— Ще се оправя сам, благодаря.

Тя му даде две карти за вратата и го насочи към подходящия асансьор. Действително апартаментът беше точно срещу 1437. Той влезе, веднага включи светещата табела „Моля, не безпокойте“ и заключи вратата два пъти. След това отвори куфара си. Вътре имаше дрехи, които миришеха на леблебия и кимион, деветмилиметрова „Берета“ и „Глок“ 45-и калибър, две спринцовки, две шишенца със суксаметониев хлорид, малък лаптоп и камера с висока резолюция и гъвкав удължител. Той пъхна камерата под вратата и я свърза с компютъра. След като я настрои, напълни двете спринцовки със суксаметониев хлорид, а пълнителите на пистолетите зареди с патрони. После се настани пред лаптопа и зачака.

През следващите четиридесет и пет минути пред погледа му се заредиха картини от живота в „Бурж ал Араб“, каквито не можеха да бъдат видени в нито една от гланцираните брошури на хотела. Изнервени сервитьори, разнасящи рум сървиз. Изтощени камериерки. Етиопска детегледачка, водеща за ръка истерично дете. Австралийски бизнесмен, прегърнал украинска проститутка. Най-накрая, точно в десет часа, видя една изключително красива жена от арабски произход да излиза от апартамент 1437, придружавана от бдителен телохранител. Когато жената и телохранителят отминаха по коридора, от вратата се подаде широкоплещест мъж и се огледа в двете посоки. Беше облечен в бяла кандура, а на главата си имаше бяла гутра. Носеше тъмни очила със златни рамки. Брадата му бе добре оформена и прошарена в долния край. Руснакът вдигна глока и възможно най-тихо зареди патрон в цевта.