Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (22)

22.
Мадрид-Париж

Мадрид отново бе спокоен, но това можеше да се очаква. Бяха изминали седем години от бомбените атентати в метрото, а спомените от онази ужасна сутрин отдавна бяха избледнели. След касапницата Испания бе изтеглила войските си от Ирак и бе подела инициативата, „Алианс на цивилизациите“ с ислямския свят. С този ход, изказваха мнение политическите коментатори, Испания бе успяла да пренасочи мюсюлманския гняв от себе си към Съединените щати, както бе и редно. Изпълнявайки желанията на Ал Кайда, Испания се застраховаше срещу нови атентати. Или поне такова бе всеобщото мнение.

Бомбата експлодира в 21,12 ч. на кръстовището на две натоварени улици в близост до площад „Пуерта дел Сол“. Тя бе изработена в нает гараж в индустриалната зона южно от града и поставена в микробус „Пежо“. Благодарение на изобретателността на атентаторите взривната вълна бе насочена наляво — към един ресторант, често посещаван от управляващия елит на Испания. Никой в заведението не оживя, за да разкаже какво е видял. Ако все пак имаше някой оцелял, той вероятно щеше да опише как краткотрайната, но мощна вълна е вдигнала във въздуха човешките тела, обгръщайки ги в смъртоносен облак от стъкла, прибори за хранене, керамика и кръв. После как цялата сграда се е сгромолясала, погребвайки мъртвите и умиращите под планина от отломки.

Щетите бяха по-големи, отколкото терористът бе очаквал. Фасадите на жилищните сгради по цялата пряка бяха разрушени, оставяйки на показ човешки животи, секунди по-рано несмущавани от нищо. Няколко близки магазина и кафенета бяха още по-сериозно пострадали — там също имаше човешки жертви, — а дръвчетата по протежение на улицата бяха напълно обезлистени от ударната вълна или изтръгнати от корен. От микробуса не бяха открити много останки. Само кратерът в улицата обозначаваше мястото, където е бил паркиран преди взрива. През първите двайсет и четири часа испанската полиция работеше по хипотезата, че бомбата е била взривена дистанционно. По-късно обаче криминалистите откриха следи от ДНК на шахид сред руините. Оказа се, че е бил едва двайсетгодишен безработен марокански дърводелец от мадридския квартал Лавапиес. Във видеозаписа на предсмъртното си обръщение той говореше предано за Якуб ал Мансур — халиф от династията на Алмохадите, живял през дванадесети век и известен с кървавите си набези в християнските земи.

Именно по времето на това ужасяващо събитие Зоуи Рийд от американската новинарска мрежа Си Ен Би Си за първи път набра номера на отдел „Връзки с обществеността“ на „Ей Ей Би Холдингс“ — компания, доскоро базирана в Рияд и Женева, но преместила главния си офис на булевард „Осман“ в девети арондисман^[1] на Париж. Часът бе четири и десет следобед, а времето в Париж, както обикновено, бе облачно. Според протокола в Ей Ей Би, на повикването й не бе отговорено веднага. Основаната през 1979 г. от Абдул Азиз ал Бакари компания ежегодно присъстваше в класацията на „Форбс“ за най-преуспелите и иновативни инвестиционни фирми в света. Известен и сред приятели, и неприятели с прозвището Зизи, основателят й беше деветнайсетият син на известен саудитски търговец, който навремето бил личен банкер и финансов съветник на Ибн Сауд — основателя на кралството и първи негов абсолютен монарх. Ей Ей Би беше голяма и доходоносна компания, която се занимаваше със спедиторски услуги и минна дейност, произвеждаше химикали и лекарства, а освен това притежаваше сериозни дялове в американски и европейски банки. Недвижимото имущество и хотелската база на Ей Ей Би бяха сред най-големите в света. Зизи пътуваше по цялото земно кълбо със своя позлатен „Боинг-747“, притежаваше редица палати — от Рияд и Френската ривиера до Аспен, и кръстосваше моретата с грамадната си колкото боен кораб яхта, „Александра“. Колекцията му от картини на художници, представители на импресионизма и модернизма, се смяташе за една от най-големите, притежавани от частни лица. За кратък период тя включваше „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ от Винсент ван Гог, закупена от галерията за изящни изкуства на Джулиан Ишърууд, намираща се на Мейсънс Ярд 7–8 в квартал Сейнт Джеймс, Лондон. Брокер при продажбата бе млада американка на име Сара Банкрофт, която известно време продължи да работи като основен консултант на Зизи.

Многобройни слухове се разпространяваха относно неговата личност и най-вече относно произхода на огромното му състояние. Според лъскавите проспекти на Ей Ей Би, компанията бе съградена изцяло със скромното наследство, което Зизи бе получил от своя баща — твърдение, което едно авторитетно американско бизнес списание след щателно проучване бе определило като неправдоподобно. Изключителната ликвидност на Ей Ей Би, посочваше се в списанието, можеше да се обясни с една-единствена причина. Компанията най-вероятно бе използвана като фасада от фамилията Сауд, за да могат тихомълком членовете й да реинвестират своите петродолари по света. Вбесен от материала, Зизи заплаши списанието със съд. Но впоследствие послуша съвета на адвокатите си и се отказа. „Най-доброто отмъщение е да живееш добре — заяви той пред репортер на «Уолстрийт Джърнъл». — А това аз определено го умея.“

Вероятно бе така, но малцината западняци, които имаха достъп до вътрешния кръг на Зизи, неизменно долавяха у него някакво неспокойствие. Партитата, които организираше, бяха охолни и скъпи, ала Зизи сякаш не успяваше да се отпусне и да им се наслади. Той нито пушеше, нито пиеше алкохол. Гледаше да стои настрана от кучета, а свинско дори не поглеждаше. Молеше се пет пъти на ден. Всяка зима, когато саудитската пустиня разцъфваше заради дъждовете, той се оттегляше в уединен лагер на платото Неджд, за да размишлява и да ловува със своите соколи. Твърдеше, че е пряк наследник на Мохамед Абдул Уахаб — проповедника, живял през осемнайсети век, чиято сурова и пуританска версия на исляма се бе превърнала официално в символ верую за Саудитска Арабия. Строеше джамии по света, от които няколко в Америка и Западна Европа, като същевременно правеше щедри дарения за палестинците. Никоя фирма, която искаше да прави сериозен бизнес с Ей Ей Би, не смееше да изпрати евреин на преговори със Зизи. Според слуховете, той ненавиждаше евреите повече, отколкото мразеше да губи инвестиции.

Оказа се, че благодеянията на Зизи бяха далеч по-големи, отколкото се знаеше в обществото. Той проявяваше щедрост и към редица благотворителни фондации, свързвани с ислямски екстремисти, включително и към самата Ал Кайда. В крайна сметка Зизи прекрачи тънката, но все пак отчетлива граница, разделяща финансовите благодетели на тероризма от самите терористи. Последва атентат срещу Ватикана, оставил над седемстотин трупа и базиликата „Свети Петър“ в руини.

С помощта на Сара Банкрофт Габриел успя да установи кой е извършителят на атентата — дезертьор от саудитските разузнавателни служби на име Ахмед бин Шафик — и скоро след това го уби в една хотелска стая в Истанбул. Седмица по-късно на кея „Сен Пиер“ в Кан той отне живота и на самия Зизи. Независимо от верността си към саудитските традиции, Зизи имаше само две съпруги, като и с двете се бе развел. От тях той имаше само едно дете — прелестна дъщеря на име Надия. Тя погреба баща си според обредите на уахабизма в необозначен пустинен гроб, а след това веднага консолидира всичките му авоари и сложи ръка на тях. Премести европейското седалище на Ей Ей Би от скучната Женева в Париж, където самата тя се чувстваше далеч по-комфортно. Някои от по-правоверните служители на компанията отказаха да работят под ръководството на жена — особено пък такава, която не забулваше лицето си и консумираше алкохол, — но повечето останаха. Под умелото ръководство на Надия фирмата започна да навлиза в непознати територии. Тя закупи известна френска модна агенция, италиански производител на луксозни кожени стоки, голям дял от американска инвестиционна банка и немска продуцентска къща. Освен това предприе значителни промени в личните си владения. Разпродаде без много шум многобройните къщи и имения на баща си, също и личния му „Боинг-747“. Надия вече пътуваше с далеч по-скромен самолет и държеше само два имота — изящен палат на авеню „Фош“ в Париж и пищно имение в Рияд, което рядко посещаваше. Макар да нямаше формално бизнес образование, тя се доказа като умел и компетентен мениджър. Общата стойност на всички активи на Ей Ей Би сега бе по-голяма, отколкото в който и да било друг момент в историята на компанията, а Надия ал Бакари, която беше само на трийсет и три години, вече минаваше за една от най-богатите жени на планетата.

Връзките на Ей Ей Би с медиите, ако въобще имаше такива, попадаха в компетенцията на личната асистентка на Надия — запазена французойка на петдесетина години на име Ивет Дюбоа. Мадам Дюбоа твърде рядко приемаше да разговаря с репортери и особено с такива, които работеха за американски компании. Ала когато небезизвестната Зоуи Рийд я потърси повторно, тя реши, че е редно да върне обаждането. Позволи си да се забави още един ден, а после — напълно съзнателно — я потърси в полунощ нюйоркско време, когато госпожица Рийд най-вероятно щеше да спи. По необясними за мадам Дюбоа причини обаче госпожица Рийд беше будна. Последвалият разговор бе дружелюбен, ала неособено насърчителен. Мадам Дюбоа обясни, че предложението за едночасово интервю в праймтайма е наистина ласкателно, но за жалост, е отвъд рамките на осъществимото. Госпожица Ал Бакари била постоянно в движение и тъкмо сега водела особено важни бизнес преговори. А освен това госпожица Ал Бакари не давала такъв вид интервюта, каквито правела госпожица Рийд.

— Поне бихте ли й предали молбата ми?

— Ще я предам — отвърна французойката, — но шансовете да я удовлетвори са незначителни.

— Но все пак са над нулата, нали? — попита Зоуи обнадеждено.

— Да не си играем на словесни игрички, госпожице Рийд. Под нивото и на двете ни е.

* * *

Последната реплика на мадам Дюбоа предизвика изблик на дълго чакан смях в Тревил — френско имение от осемнайсети век, разположено на север от Париж, в непосредствена близост до селцето Серенкур. Скрито от любопитните погледи зад четириметрова стена, то имаше плувен басейн, два тенис корта, трийсет и два акра поддържани градини и четиринайсет разточително обзаведени спални. Габриел го бе наел от името на германска високотехнологична фирма, която съществуваше единствено във въображението на юристите от Службата. Всяка сметка оттук се изпращаше до Ари Шамрон на булевард „Цар Саул“. При по-нормални обстоятелства Шамрон сигурно щеше да бърчи чело заради тлъстите суми. Сега обаче с най-голямо удоволствие той препращаше сметките към Лангли, откъдето бяха поели ангажимент да покриват всички разноски по операцията.

През следващите няколко дни Габриел и неговият екип предимно следяха телефона на Зоуи, който сега функционираше като неуморен малък електронен таен агент в джоба й. Благодарение на него те знаеха точните координати на местоположението й. А когато пътуваше знаеха даже скоростта, с която се движеше. Знаеха кога купува сутрешното си кафе в „Старбъкс“, кога е в задръстване някъде из нюйоркските улици и кога се ядосва на продуцентите си (което ставаше често). С проследяване на активността й в интернет те научиха, че възнамерява да започне ремонт на апартамента си в Ъпър Уест Сайд. От електронната й поща разбраха, че има редица ухажори, сред които и някакъв милионер, търгуващ с облигации, който — макар в момента да понасяше тежки загуби — успяваше да отдели време, за да й пише два пъти дневно. Усещаше се, че въпреки всичките успехи, Зоуи не се чувстваше твърде щастлива в Съединените щати. Често им прошепваше кодирани поздрави. Нощем сънят й бе накъсван от кошмари.

В срещите си с хората тя демонстрираше хладнокръвие и несломима воля. А малцината избрани, които имаха привилегията да проследят как тя съблазнява французойката, имаха възможността да се уверят за пореден път, че Зоуи е най-талантливият самороден таен агент, когото някога бяха срещали. Подходът й съчетаваше обиграни до съвършенство умения и непоколебимо упорство. Зоуи ласкаеше, Зоуи придумваше, а в края на един труден телефонен разговор дори успя да пророни няколко сълзи. Но мадам Дюбоа се оказа повече от достоен съперник. След около седмица тя обяви, че преговорите им са стигнали до задънена улица, ала само два дни по-късно самата тя ги възобнови, неочаквано изпращайки на журналистката подробен въпросник. Зоуи го попълни на перфектен френски и го изпрати обратно още на следващата сутрин, след което мадам Дюбоа запази радиомълчание. В Тревил екипът на Габриел изпадна в нехарактерно отчаяние, когато няколко безценни дни преминаха един след друг, без телефонът да иззвъни. Единствено Зоуи остана оптимист. В кариерата си тя бе участвала многократно в подобни игри на съблазняване и знаеше, че кукичката е пусната, където трябва. „Имай търпение, скъпи — каза тя на Габриел късно една вечер, докато нейното «Блекбъри» се зареждаше на нощната масичка. — Въпрос на време е да капитулира.“

Предсказанието на Зоуи беше вярно, макар че французойката щеше да изчака още двайсет и четири часа, преди най-сетне да оповести условията на капитулацията си. Направи го под формата на неохотна покана. Обясни, че поради неочаквана отмяна на друга среща госпожица Ал Бакари щяла да бъде свободна за обяд след два дни. Все още ли госпожица Рийд би желала да дойде до Париж предвид краткия срок? Ненадминат професионалист, Зоуи изчака деветдесет минути, преди да върне обаждането и да приеме поканата.

— Да изясним нещо още отсега — каза мадам Дюбоа. — Това няма да е интервю. Обядът ще премине, без да записвате разговора. Ако госпожица Ал Бакари прецени, че се чувства удобно във ваше присъствие, тя сама ще премине към следващата стъпка.

— Къде ще се срещнем?

— Както сигурно се досещате, за госпожица Ал Бакари е доста трудно да провежда работни срещи в ресторанти. Затова си позволихме да наемем апартамент „Луи XV“ в хотел „Крийон“. Тя ще ви очаква там в тринайсет и трийсет. Госпожица Ал Бакари настоява да поеме сметката. Това е едно от личните й правила.

— Има ли тя и други правила, за които е добре да знам?

— Госпожица Ал Бакари е особено чувствителна по отношение на кончината на баща си — отвърна мадам Дюбоа. — Освен това аз лично не бих повдигала темите „ислям“ или „тероризъм“. За нея те са особено отегчителни. À tout à l’heure^[2], госпожице Рийд.