Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (54)

54.
Дубай

Листата на Палм Джумейра — най-големият създаден от човека остров на света — лежаха разпрострени върху тихите води на Персийския залив, бавно потъвайки под тежестта на непродадените луксозни вили. В огромния розов хотел в най-отдалечената от брега част на острова лек дъжд капеше по мраморния под на необятното фоайе. Подобно на всичко друго в Дубай, и дъждът беше изкуствен. В този случай обаче той не беше дизайнерски замисъл. Просто таванът бе протекъл. Вместо да извикат специалисти да го поправят, от управата бяха решили да поставят няколко жълти триъгълни знака, които да предупреждават малобройните посетители да внимават откъде минават.

Малко по-нагоре по бреговата линия, във финансовия квартал, имаше и други следи от злощастието, сполетяло града държава. Грамадните строителни кранове, някога символ на икономическото чудо на Дубай, сега се издигаха неподвижно над недовършени бизнес сгради и кули с апартаменти. Луксозните търговски центрове бяха безлюдни, а се носеха слухове, че из пустинните дюни спят немалко безработни чужденци, дошли да си търсят късмета от Европа. Мнозина бяха предпочели да избягат от емирството, за да не останат в този затвор за длъжници. В един момент около три хиляди изоставени автомобила бяха задръстили паркинга на летището. По прозорците им имаше залепени бележки с набързо надраскани извинения до кредиторите. В Дубай автомобилът втора ръка нямаше почти никаква стойност. Задръстванията, допреди няколко години голям проблем, вече бяха буквално нещо нечувано.

Емирът продължаваше да се взира в своите владения от безчет билбордове, ала напоследък изражението му бе станало сякаш по-мрачно. Намерението му да превърне едно лениво рибарско пристанище в център на световната търговия, финанси и туризъм, бе задушено под огромна камара от дългове. Дубайската мечта се бе оказала химера. Нещо повече, опитите за осъществяването й бяха предизвикали същинска екологична катастрофа в района. Обитателите на Дубай имаха най-големия въглероден отпечатък^[1] в целия свят. Те консумираха най-много вода, произвеждана в енергоемки заводи за обезсоляване, и изразходваха несметни количества електрическа енергия за охлаждането на своите домове, офиси, плувни басейни и изкуствени ски писти. Единствено чуждите работници се оправяха без климатици. Те се трудеха под безмилостното слънце — в някои случаи до шестнайсет часа дневно — и обитаваха мизерни, гъмжащи от мухи фургони, в които нямаше дори прост вентилатор. Дотолкова окаяно бе тяхното съществуване, че стотици ежегодно избираха самоубийството — факт, категорично отричан от емира и неговите бизнес съдружници.

Но за осемдесетте хиляди граждани на Дубай животът едва ли би могъл да бъде по-щастлив. Правителството плащаше за здравеопазването, жилищата и образованието им. Освен това им гарантираше доживотна заетост — при условие, разбира се, че се въздържаха да критикуват емира. Техните родители бяха преживявали с камилско мляко и фурми. А сега цяла армия от чуждестранни наемни работници движеше икономиката им и се грижеше за всяка тяхна прищявка и потребност. Местните мъже се движеха царствено из града в своите искрящо бели кандури и гутри. Малцина от чужденците имаха възможността да разговарят с тях. А когато това се случваше, разговорите не бяха никак приятни.

В общността на чужденците също съществуваше строга йерархия. Британците и другите по-заможни чужденци се бяха изолирали в по-приличните квартали на Сатва и Джумейра, докато черноработниците от развиващите се страни живееха от другата страна на залива Дубай Крийк, в стария квартал, известен като Дейра. Когато човек се разхождаше из неговите улици и площади, сякаш преминаваше през различни страни и култури — ту през индийска провинция или пакистанско село, ту през кътче от Техеран и дори Москва. Всяка от тези общности пришълци бе донесла със себе си по нещо от дома. От Русия бяха дошли гангстерите и проститутките, които обикновено посещаваха „Одеса“ — бар-дискотека, недалеч от Златния сук^[2]. Габриел седеше сам на едно канапе край вратата в дъното на заведението, а до лакътя му имаше чаша водка. На съседната маса червендалест британец галеше недохранена девойка от дълбоката руска провинция. Никое от момичетата не се присламчи към Габриел. Той имаше вид на човек, дошъл само да гледа.

Това обаче не се отнасяше за високия русоляв руснак, който влезе в „Одеса“ няколко минути след полунощ. Той бавно приближи бара, пусна ръка на няколко момичета с по-пищни форми, а след това си проправи път към масата на Габриел. Една от девойките незабавно се опита да се присъедини към тях, но върлинестият руснак я отпрати с едно движение на своята продълговата и бледа длан. Когато сервитьорката най-сетне се появи, той поръча водка за себе си и своя приятел.

— Пий — каза Михаил. — Иначе никой няма да повярва, че си руснак.

— Не държа да ме вземат за руснак.

— Нито пък аз. Затова заминах за Израел.

— Някой проследи ли ме от хотела?

Михаил поклати глава.

Габриел изля питието си между възглавниците на канапето и каза:

— Да се махаме оттук.

* * *

Михаил говори само на руски, докато двамата вървяха към апартамента близо до крайбрежния панорамен път. Той се намираше в типична за стила на Персийския залив сграда — четириетажна постройка с няколко гаража на приземното ниво. Стълбището миришеше на леблебия и кимион, както и апартаментът на последния етаж. Там имаше печка с два котлона в кухнята и разтегателен диван във всекидневната. Слой от фин пустинен пясък покриваше всичко.

— Съседите са от Бангладеш — каза Михаил. — Поне дванайсет души са. Спят на смени. Някой трябва да каже на света как третират тези хора тук.

— Остави това на някой друг, Михаил.

— Разбира се. Та аз съм само предприемчив млад човек от Москва, който си дири късмета в града на златото.

— Изглежда, си дошъл не когато трябва.

— Нима? — отвърна Михаил. — Само преди няколко години това място бе плувнало в пари. Руската мафия използваше тукашните недвижими имоти, за да си пере парите. Купуваха апартаменти и вили и ги продаваха след седмица. А сега даже и момичетата в „Одеса“ едва свързват двата края.

— Убеден съм, че ще се оправят някак.

Михаил извади куфарче от единствения шкаф в помещението и го отвори. Вътре имаше осем пистолета — четири берети и четири глока. За всеки от тях имаше заглушител.

— Беретите са деветки — каза Михаил. — Глоковете са четиридесет и петици. Сигурни оръжия. Но правят големи дупки и вдигат много шум даже със заглушител. Това оръжие обаче не произвежда абсолютно никакъв шум.

Той извади една козметична чантичка с цип. Вътре имаше спринцовки с игли и няколко шишенца с надпис „Инсулин“. Габриел взе две спринцовки и две шишенца от лекарството и ги пъхна в джоба на якето си.

— А пистолет? — запита Михаил.

— В „Бурж ал Араб“ не гледат с добро око на тях.

Михаил му подаде една берета заедно с резервен пълнител. Габриел пъхна оръжието в колана на панталона си и попита:

— Какви коли са ни уредили от транспортния отдел?

— Няколко беемвета и тойоти „Ланд Крузър“, новите „кораби на пустинята“. Ако преценим, че сподвижникът на йеменеца е Малик ал Зубаир, не би трябвало да имаме затруднения да го проследим, след като излезе от хотела. Това не е нито Кайро, нито Газа. Пътищата тук са прави и широки. Ако се отправи към някое съседно емирство, няма да го изпуснем. Но ако тръгне за Саудитска Арабия, ще се наложи да го ударим още преди да е пресякъл границата. Може да стане грозна картинка.

— Ще ми се да избегнем престрелка в пустинята, ако е възможно.

— И на мен. Но кой знае? С мъничко късмет, може и да реши да изкара тази нощ в апартамента си на Джумейра Бийч. Ще му капнем малко сънотворно, за да спи по-добре, а после… — Михаил не довърши. — И как е в „Бурж“?

— Точно както човек би очаквал да е в единствения седемзвезден хотел в света.

— Надявам се, че се наслаждаваш на обстановката — завистливо рече Михаил.

— Ако ме бе послушал, сега щеше да живееш в Америка заедно със Сара.

— И какво щях да правя там?

Габриел не отговори на този въпрос.

— Още не е късно, Михаил — каза той. — По някаква причина тя все още е влюбена в теб. Дори глупак като теб би трябвало да го вижда.

— Нещата между нас няма да се получат.

— Защо? — Габриел огледа малкия мръсен апартамент. — Защото държиш да живееш така ли?

— Ха, кой го казва! — Михаил затвори куфарчето с хлопване и го върна в шкафа. — Тя ли те помоли да ми наговориш всичко това?

— Ако разбере, ще ме убие.

— И какво още ти каза?

— Че си се държал доста зле. — Габриел помълча и добави: — Нещо, което ти се кълнеше, че няма да се случи.

— Не съм се държал зле, Габриел. Просто…

— В Швейцария премина през самия ад.

Михаил не отвърна нищо.

— Когато приключим тук, искам да направиш нещо за самия себе си — каза Габриел. — Намери повод да отидеш до Щатите. Прекарай с нея известно време. Ако има някой на света, който разбира през какво си преминал, това е Сара Банкрофт. Не я изпускай. Тя е прекрасна жена.

Михаил се усмихна тъжно, както младите се усмихват на по-възрастните.

— Връщай се в хотела си — каза той. — Опитай се да поспиш. И скрий някъде тези шишенца, за да не ги намерят чистачките. Тук има огромен черен пазар за крадени лекарства. Никак няма да е добре впоследствие да научим за някой трагичен инцидент.

— Други заръки?

— Вземи си такси до „Бурж“. Тук карат по-зле и от руснаците. А по улиците се разхождат само бедняците и самоубийците.

* * *

Противно на препоръката на Михаил, Габриел тръгна пеш по гъмжащите от народ улички на Дейра към брега на Дубай Крийк. Недалеч от главния пазар имаше спирка за абра — дубайска разновидност на венецианското трагето — малко корабче, което превозваше пътници от единия бряг на тесния залив до другия. Докато го прекосяваха, Габриел завърза разговор с уморен на вид мъж, дошъл в Дубай от пограничните райони на Пакистан, за да избяга от талибаните и Ал Кайда и да припечели достатъчно, за да доведе жена си и четирите си деца. До този момент обаче той бе сменил няколко зле платени работни места, едва съумявайки да изхрани себе си, да не говорим за още пет гърла.

На слизане от корабчето Габриел пъхна петстотин дирхама в торбестите панталони на мъжа. После спря пред един денонощен павилион, за да си купи новия брой на „Халедж Таймс“ — единствения англоезичен всекидневник в Дубай. На заглавната страница имаше материал за предстоящата визита на Надия ал Бакари, председател на борда на директорите на „Ей Ей Би Холдингс“. Габриел пъхна вестника под мишница и повървя още малко, а после вдигна ръка и спря преминаващо такси. Михаил бе прав, помисли си той, сядайки на задната седалка. Единствено бедняците и самоубийците ходеха пеш в Дубай.