Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (61)

61.
Дубай

Боингът, притежаван и поддържан от „Ей Ей Би Холдингс“, излетя от международно летище Дубай в 22,40 часа същата вечер. Според всички сведения управителят на компанията — Надия ал Бакари, не беше на борда му.

Нейното „Блекбъри“ престана да излъчва сигнал точно в 22,14 часа, когато колата й пресичаше Дубай Крийк. Секунди преди прекъсването тя бе разговаряла оживено с Рафик ал Камал. Последният звук, уловен от микрофона, беше приглушено тупване, което можеше да бъде всичко — от борба на живот и смърт до потупване по екрана на телефона с пръст, както тя имаше навик да прави. Скритите в нейния костюм и дамска чанта предаватели в момента бяха далеч извън обсега на приемниците в хотел „Бурж ал Араб“.

Продължаваха да функционират единствено джипиес предавателите. В един момент те спряха на някакъв празен паркинг край Дубай-Хата Роуд, недалеч от местен поло клуб. Габриел откри костюма „Шанел“ в 22,53 часа, а часовника — няколко минути по-късно. Той ги отнесе в тойотата си и ги огледа на светлината на таблото. Тъканта на костюма беше разкъсана на няколко места, а по ревера се виждаха петна кръв. Стъклото на часовника й беше счупено, но надписът на гърба все още се четеше ясно: Към бъдещето, Томас.

Той каза на Киара да кара обратно към хотела, а после изпрати от телефона си текстово съобщение до Лангли. Отговорът пристигна след две минути. След като го прочете, Габриел тихо изруга.

— Какво казват?

— Веднага да отидем на летището.

— Ами Надия?

— Няма Надия — отвърна той и пъхна телефона в джоба си. — Не и от гледна точка на Лангли и Шамрон. Няма я вече.

— И просто ще я зарежем? — гневно попита Киара, вперила очи в пътя. — Това ли искаха от нас? Да се възползваме от парите и името й, а после да я хвърлим на вълците? Знаеш ли какво ще й причинят?

— Ще я убият — каза Габриел. — И смъртта й няма да е никак достойна.

— Може вече да е мъртва — каза Киара. — Може би това искаше да ти каже със своя жест другарят на Малик.

— Възможно е — съгласи се Габриел, — но все пак се съмнявам. Нямаше да си правят труда да събличат дрехите и бижутата й, ако смятаха да я убият бързо. По-скоро са искали да разговарят с нея насаме, което е разбираемо. В края на краищата именно заради нея изгубиха цялата си мрежа.

Телефонът на Габриел получи ново съобщение. Отново от Лангли. Настояваха да потвърди, че е приел заповедта за изтегляне. Той го пренебрегна и мрачно се загледа през прозореца в светлините на финансовия квартал.

— Има ли нещо, което можем да сторим за нея? — попита го Киара.

— Това зависи изцяло от Малик.

— Малик е чудовище. И със сигурност е наясно, че си тук, в Дубай.

— Дори и с чудовищата може да се преговаря.

— Не и с джихадистите. Те не притежават здрав разум. — Тя продължи да шофира, като с едната ръка държеше волана, а с другата — кървавия костюм на Надия. — Знам, че си й дал дума — каза след известно време тя, — но и на мен си дал обещание.

— Да я оставя да умре ли, Киара?

— За бога, не!

— Тогава какво искаш да направя?

— Защо искаш от мен да взема това решение?

— Защото само ти можеш да го вземеш.

Киара продължаваше да стиска костюма на Надия, а по бузите й се стичаха сълзи. Габриел я попита дали иска той да кара колата. Тя сякаш не го чу.

* * *

Съобщението на Габриел се появи на стенните екрани в Рашидистан трийсет секунди по-късно. Шамрон съсредоточено го прочете. После запали цигара, нарушавайки строгата забрана в Лангли, и каза:

— Ето сега моментът е удачен да се изпратят самолети и пехотинци.

Картър и Навот реагираха едновременно, посягайки към телефоните си. Няколко минути по-късно от тайната база на ЦРУ в Бахрейн вече излитаха безпилотни самолети, а отряди от спецчасти се придвижваха безшумно по черните води на Персийския залив към брега на Джебел Али.

* * *

Когато Габриел и Киара се завърнаха в хотела, останалите от екипа им вече бързо и методично се евакуираха. Това ставаше със заповедта на Шамрон и под ръководството на Томас Фаулър, отскоро партньор на фирмата за рисков капитал „Роджърс и Креси“. На управата на хотела обясниха, че внезапното им напускане се дължало на ненадеен здравословен проблем на един от служителите на господин Фаулър. Същото обяснение бе представено и на дежурния наземен оператор на международно летище Дубай. Личният самолет на господин Фаулър трябваше спешно да бъде подготвен за излитане в два часа през нощта. Екипажът вече бе получил инструкции.

Независимо от притискащите обстоятелства, екипът съумяваше да поддържа строга оперативна дисциплина в хотела. В стаите, които вероятно се подслушваха, те се обръщаха един към друг само с фалшивите си имена и разговаряха предимно за бизнес и финанси. Единствено покрусените им изражения разкриваха болката, която изпитваха, а истината се произнасяше само под защитното покривало на тяхната хупа. Там, скрит от подслушвателните устройства на емира, Габриел проведе напрегнат разговор с Шамрон и Навот в Рашидистан и се срещна лице в лице с всички членове на екипа си. Разговорите с повечето от тях бяха съвсем делови, но имаше и моменти на конфронтация. Последна при него влезе Киара. Насаме тя му припомни за следобеда, когато бяха правили любов в къщата край Цюрихското езеро и тялото й бе горяло сякаш в треска. После целуна устните му за последно, събра багажа си и се отправи към фоайето.

Шамрон винаги бе смятал, че кариерата на един професионалист се определя не толкова от успехите, които е пожънал, колкото от провалите, след които е оцелял. „Всеки глупак може да триумфира след победата — веднъж бе казал той по време на своя лекция в Академията, — но само наистина великият шпионин е способен да запази присъствие на духа и да поддържа прикритието си, когато провалът вътрешно го разяжда.“ В случай че беше прав, тази вечер Шамрон щеше да види самото въплъщение на величието в лицето на легендарния екип на Габриел, членовете на който в момента напускаха хотел „Бурж ал Араб“, за да се отправят към летището. Видимо разстроена беше само Киара — отчасти защото сърцето й се късаше, но и защото бе изявила желание да изиграе ролята на внезапно заболелия служител на господин Фаулър. Управата й пожела скорошно оздравяване и й предостави една от черните лимузини на хотела. Господин Фаулър даде щедър бакшиш на пиколата и седна до нея.

Минаха по същия маршрут, по който по-рано същата вечер бе минала и Надия. Само че успяха да стигнат до летището без инциденти. След паспортната проверка те предпочетоха да се качат на самолета, вместо да чакат в луксозната чакалня. Поради отменен полет техният самолет излетя по-рано от предвиденото и около един и трийсет часа вече набираха височина над безбрежната чернота на Руб ел Хали.

Двама от членовете на екипа не бяха на борда. Михаил се бе отправил към едно уединено място на брега западно от Джебел Али, а Габриел — към стария квартал на Дубай, познат като Дейра. След като остави тойотата си до крайбрежния път, отиде пеш до неугледния жилищен блок близо до Златния сук и се качи по стълбището, което миришеше на леблебия и кимион. В апартамента той седна до олющената кухненска маса и се взря в екрана на своето „Блекбъри“. За да минава по-бързо времето, още веднъж превъртя лентата на цялата операция през главата си. Някъде по веригата имаше изтичане на информация или предателство. Той беше решен да открие предателя. И после да го убие.

* * *

Изминаха още двайсетина минути и тогава Михаил чу глас в слушалката си. Изрече само една или две думи, но въпреки това го разпозна. Беше го чувал многократно преди — в пъкъла на Газа, по склоновете на Южен Ливан, из уличките на Йерихон, Наблус и Хеброн. Той присветна два пъти с фаровете, осветявайки за миг тебеширенобелия плаж, а после забарабани с пръсти по волана. След малко тъмна надуваема лодка „Зодиак“ докосна брега. От нея слязоха четирима мъже, всеки натоварен с найлонови чанти за оборудване. Приличаха на араби. Движеха се като араби. Но не бяха араби. Бяха членове на елитните специални части Саярет Маткал. А един от тях — Йоав Савир, беше бивш командващ офицер на Михаил.

— Отдавна не сме се срещали — каза Йоав, сядайки на пасажерската седалка. — Какво се е случило?

— Изгубихме важен човек.

— Как е името му?

— Името й — поправи го Михаил. — Надия.

— Кой я държи?

— Малик.

— Кой Малик?

— Единственият, който е от значение за нас.

— По дяволите!

* * *

Светлините на гигантското нефтодобивно съоръжение в Шайба пламтяха като зелени неонови въглени на стенните монитори в Рашидистан. Образът се предаваше на живо от безпилотен самолет „Предътър“, управляван чак от Лангли. По нареждане на Картър летателният апарат се насочи на изток — над поредицата оазиси по границата между Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, а след това продължи над главната магистрала към град Дубай. Неговите инфрачервени и термовизионни камери търсеха из пустинните земи каквито и да било признаци на живот там, където не би трябвало да има такива.

Когато безпилотният самолет наближи пристанището на Джебел Али, камерите му за кратко се спряха на малка надуваема лодка, която плаваше към открити води с една-единствена фигура на кърмата. Никой в Рашидистан не обърна внимание на този образ, понеже всички слушаха съсредоточено разговора на Габриел по телефона. Компютрите проследиха номера на входящото повикване. Разпознаха гласа на обаждащия се. Беше Малик ал Зубаир.