Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (56)

56.
Хотел „Бурж ал Араб“, Дубай

Съседният апартамент бе регистриран на името на Томас Фаулър. Това обясняваше огромния букет от хотелската управа, платата с арабски сладки и запотената неотворена бутилка „Дом Периньон“ в кофичката с разтопен лед. Онзи, за когото бяха предназначени тези щедри дарове, сега крачеше из пищната всекидневна, уточнявайки последните детайли по сключването на сделка за закупуване на земя и строеж, които всъщност не смяташе да осъществява. На всеки няколко секунди неговите хора задаваха въпроси или цитираха обещаващи цифри заради микрофоните, инсталирани из апартамента по нареждане на емира. Никой от екипа сякаш не обърна внимание на Надия, нито пък сметна за странно, че Сара я отведе право в банята. Там беше разпъната палатка от непрозрачна сребриста материя. Сара пое телефона на Надия и повдигна края на палатката. Вътре вече бе Габриел. Той даде знак на Надия да седне на празния стол до него.

— Палатка в банята. Колко бедуинско — отбеляза Надия с усмивка.

— Не само вие идвате от пустинята.

Тя огледа вътрешността, видимо заинтригувана.

— Какво представлява?

— Наричаме я хупа^[1]. Позволява ни да говорим свободно в помещения, които знаем, че се подслушват.

— Може ли да я получа, когато свършим?

Той се усмихна.

— Боя се, че не.

Тя докосна материята. На допир беше металическа.

— Хупа не се ли използваше при еврейските венчавки?

— Даваме сватбените си обети под хупа. За нас тя има огромно значение.

— Значи, предстои двамата да се венчаем? — попита тя, прокарвайки ръка по материята.

— Аз вече съм вречен на друга. Освен това ви дадох тържествена клетва в едно имение край Париж.

Тя постави длан в скута си.

— Сценарият ви за днешния ден бе произведение на изкуството — каза тя. — Надявам се да даде резултат.

— Бяхте великолепна, Надия, но направихте доста скъпа добавка към него в Сонапур.

— Двайсетте милиона долара за нов лагер ли? Беше най-малкото, което можех да сторя за тях.

— Да се обадя ли на ЦРУ за сметката?

— Аз черпя — каза тя.

Габриел огледа нейния костюм „Шанел“.

— Отива ви.

— По-добре от костюмите, които ми шият по мярка.

— Ние сме шивачи по професия, високоспециализирани шивачи. Този костюм може да прави всичко, освен да отиде на среща с чудовище, чиито ръце са изцапани с много кръв. Затова имаме нужда от вас — Той направи пауза. — Последна възможност, Надия.

— Да се откажа?

— Не бихме го нарекли така. А и никой от нас няма да спре да ви уважава.

— Аз не нарушавам обещанията си, господин Алон. Вече не. Освен това и двамата знаем, че времето за колебания свърши. — Тя погледна часовника си. — Впрочем всеки момент очаквам обаждане от моя банкер. Затова, ако имате някакви последни съвети…

— Просто не забравяйте коя сте, Надия. Вие сте дъщеря на Зизи ал Бакари, потомка на Уахаб. Никой не може да ви нарежда къде да ходите и какво да сторите, никой не може да променя плановете ви. Ако се опитат да го сторят, кажете им, че срещата се отменя. После заповядайте на Мансур да изтегли часа на излитане по-рано. Ясно ли е?

Тя кимна.

— Предполагаме, че срещата ще се състои в апартамент, а не на място в хотела, където има и други хора. От решаващо значение е да накарате Самир да произнесе номера на стаята още преди да излезете от фоайето. Настоявайте. И ако той го каже тихо, вие го повторете достатъчно силно, че да ви чуем. Разбрахте ли?

Тя кимна отново.

— Ще се постараем в асансьора да има наш човек, но ще се наложи той да слезе на друг етаж. След това ще излезете от нашия обсег и единствената ви защита ще бъде Рафик. При никакви обстоятелства не влизайте в апартамента без него. Това е друго ключово правило, което трябва да запомните. Опитат ли се да ви придумат, тръгнете си незабавно. Ако всичко се развива нормално, влезте и започнете преговорите. Това не е приятелска или политическа среща, а бизнес сделка. Изслушвате какво има да ви каже, а после му казвате каквото иска да чуе. След това тръгвате за летището. Самолетът е вашата спасителна лодка. А разрешителното за излитане за единайсет часа е вашето извинение да придвижвате разговора към края му. В десет часа вече трябва да сте…

— Вън от апартамента — довърши тя.

Габриел кимна.

— Не забравяйте церемонията с „Блекбъри“-то. Предложете да го изключите като знак, че имате добри намерения. После ги помолете да изключат и своите мобилни телефони и да извадят сим картите. Ако откажат, не настоявайте. Това не е от съществено значение.

— А микрофоните?

— Какви микрофони?

— Да не играем игрички, господин Алон.

Той потупа нейната дамска чанта „Прада“ и кимна към костюма „Шанел“.

— Възможно е да поискат от вас да оставите чантата в друго помещение. Съгласете се без колебание. Няма начин да открият микрофона в нея.

— А ако поискат да си сваля дрехите?

— Това са свещени воини. Няма да посмеят.

— Ще останете изненадан. — Надия сведе поглед към бюста си.

— Не се опитвайте да търсите микрофоните. Никога няма да ги откриете. Можехме да скрием и една камера в костюма, но се отказахме заради безопасността ви.

— Тоест няма да можете да виждате какво става в стаята?

— Изключите ли своя телефон, ще останем слепи. Това означава, че впоследствие единствено вие ще знаете как изглежда той. Ако е безопасно, само ако е безопасно, ми се обадете след срещата, за да ми кажете нещо за външността му. Просто някои отличителни белези. След това затворете и тръгнете към летището. Ще ви следваме, докъдето можем.

— А след това?

— Връщате се в Париж и забравяте, че съществуваме.

— Струва ми се, че едва ли ще е възможно.

— По-лесно ще е, отколкото очаквате. — Той хвана ръката й. — Беше истинска чест да работя с вас, Надия! Моля да ме разберете правилно, но се надявам с вас никога повече да не се видим след тази вечер.

— Аз няма да си пожелая подобно нещо. — Тя погледна часовника си, същия часовник, който баща й беше подарил на Сара, и установи, че са минали три минути след девет часа. — Закъснява — отбеляза тя. — Прословутата арабска болест.

— Нарочно го настроихме да избързва, за да не се отпускате.

— А колко е часът всъщност? — попита тя, но преди Габриел да успее да отговори, нейното „Блекбъри“ започна да звъни. Беше точно девет. Надия трябваше да тръгва.