Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (64)

64.
Руб ел Хали, Саудитска Арабия

Палатката бе издигната на завет под грамадна дюна с формата на конска подкова. Беше направена според бедуинския обичай от черна козя вълна. Около нея бяха паркирани избелели от слънцето пикапи и джипове. На няколко метра от входа четири забулени жени с татуировки от къна по ръцете варяха кафе с кардамонови семена на неголям огън. Никоя от тях не обърна внимание на смазания от бой мъж в син работнически комбинезон, който слезе с олюляване от задната врата на черния джип „Денали“, зъзнещ на студения нощен въздух. Все още беше тъмно, но над хребета на дюната започваше да просветлява, а звездите бързо избледняваха. Ал Камал бутна грубо Габриел и той тръгна с несигурни крачки към палатката. Главата му пулсираше, но мисълта му беше бистра. Тя бе съсредоточена върху една лъжа. Щеше да им я поднася постепенно, хапка по хапка, подобно на вкусен сладкиш. Щеше да ги заинтригува и да печели време, докато Михаил и екипът на Саярет се придвижваха към него, водени от сигнала на предавателя във вътрешностите му. Той прогони мисълта за предавателя от съзнанието си. Не съществува никакъв предавател, напомни си той. Съществуваше само Надия ал Бакари — наследница на покровител на джихадистите, която Габриел бе склонил да изпълни шпионска мисия.

Малик застана пред отвора на палатката. Беше заменил чисто бялата си кандура със сива тоба. Краката му бяха боси, а около главата му бе увита гутра на червено-бели карета. Той изгледа Габриел застрашително, сякаш обмисляше къде да го удари най-напред, но отстъпи встрани. Ал Камал удари Габриел яростно между плешките, запращайки го с главата напред в палатката.

Лишеният от достойнство начин, по който той влетя в палатката, достави огромно удоволствие на събралите се вътре мъже. Осем на брой, те бяха насядали в полукръг и отпиваха от миниатюрни чашки кафе с аромат на кардамон. Неколцина бяха препасани с традиционните йеменски извити кинжали джамбия, а един се взираше в екрана на малък лаптоп. Лицето му се стори смътно познато на Габриел, както и гласът му, когато той заговори. Аллах го бе дарил с красив и изкусителен език… Това бе Рашид ал Хусейни.

* * *

За термовизионните камери на безпилотния „Предътър“ събранието в бедуинската палатка от козя вълна се състоеше от единайсет светли петна, подобни на амеби. Близо до палатката имаше още няколко източника на телесна топлина — четири фигури, насядали около неголям огън. Наоколо из дюните имаше обръч от часови. Още две фигури се забелязваха на около хиляда метра южно от палатката — едната легнала възнак на земята, а другата — седнала с кръстосани крака. Утрото настъпваше бавно и Шамрон запита Картър дали не би било възможно да се погледнат тези два силуета посредством нормалната камера. Още пет минути изминаха, докато светлината стане достатъчно силна, но когато образът най-сетне се появи на екраните в Лангли, той беше необикновено ясен. Виждаше се жена с гарвановочерна коса, облечена в бяла дреха, пазена от брадат мъж с автомат, най-вероятно АК-47. На неголямо разстояние от тях, от другата страна на дюната, в пясъците бе издълбана цилиндрична дупка. Непосредствено до дупката имаше купчина камъни.

Когато екипът в Рашидистан се опомни от потресаващата гледка, Картър каза:

— Няма начин Михаил и момчетата от Саярет да стигнат там навреме. А дори и да успеят, със сигурност ще ги забележат.

— Да, Ейдриън — каза Шамрон. — Давам си сметка.

— Да се обадя ли на принц Набил от Вътрешно министерство?

— Защо да си губиш времето?

— Може би ще успее да предотврати по някакъв начин убийствата.

— Може би — рече Шамрон. — А може би това е именно негово дело.

— Смяташ, че Набил я е продал на Рашид и Малик?

— От гледна точка на Набил, тя е еретичка и дисидент. Какъв по-удачен начин да се отърве от нея? Просто я е подхвърлил на брадатите, за да я екзекутират.

Картър изруга тихо. Шамрон погледна картината от пустинята.

— Предполагам, че безпилотните самолети са напълно въоръжени?

— С ракети — отвърна Ейдриън.

— Досега стреляли ли сте в Саудитска Арабия?

— Не.

— Допускам, че ти е необходимо разрешение от президента, преди да го сториш.

— Правилно допускаш.

— Тогава би ли му позвънил, Ейдриън?