Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (27)

27.
Париж

Надия ал Бакари лично позвъни на Зоуи Рийд в 10,22 ч. на следващата сутрин, за да я покани на чай в луксозното си жилище на авеню „Фош“. Зоуи учтиво отклони поканата. Вече имаше други планове.

— Ще прекарам следобеда със стар приятел от Лондон. Той направи куп пари от дялови инвестиции и си купи шато в департамента Вал д’Оаз. Опасявам се, че е организирал малко празненство в моя чест.

— За рождения ви ден?

— Как се досетихте?

— Моята охрана дискретно ви провери преди обяда в „Крийон“. Днес навършвате трийсет…

— Не го изричайте на глас! Опитвам се да убедя себе си, че е само лош сън.

Надия се засмя. После попита за името на лондонския приятел на Зоуи.

— Фаулър. Томас Фаулър.

— С каква фирма работи?

— Томас не работи с фирми. Държи много на независимостта си. Впрочем вие сте се запознали с него преди няколко години на някой от френските карибски острови. Не помня на кой точно. Сен Бартелеми, ако не се лъжа. Или Антигуа.

— Никога не съм стъпвала на Антигуа.

— Значи, трябва да е било на Сен Бартелеми.

Последва мълчание.

— Там ли сте още? — запита Зоуи.

— Да, тук съм.

— Да не би нещо да не е наред?

— Къде точно сме се запознали?

— В бар край един от плажовете.

— Кой бар?

— Не си спомням.

— Край кой плаж?

— Томас не уточни.

— А сам ли е бил Томас през този ден?

— Бил със съпругата си. Прекрасна жена. Може би е леко войнствена, но сигурно защото смята, че трябва да защитава територията си.

— Територията?

— Все пак е съпруга на милиардер.

Настъпи ново мълчание, по-дълго от първото.

— Боя се, че не си го спомням.

— Но той определено ви помни.

— Опишете го, ако обичате.

— Доста висок мъж. Строен като улична лампа. Интересна личност, започне ли човек да го опознава. Мисля, че преди години е сключил някаква сделка със съдружник на баща ви.

— Спомняте ли си името на този съдружник?

— Защо сама не попитате Томас?

— Какво по-точно предлагате, Зоуи?

* * *

На втория етаж в Тревил имаше мрачна музикална стая със стени, покрити с червена коприна, и прозорци с пищни завеси. В единия край на помещението стоеше клавесин с позлатени орнаменти и пасторална картина, нарисувана с маслени бои на капака. В другия беше поставена орехова маса от времето на Френския ренесанс. На нея бяха седнали Габриел и Ели Лавон и се взираха в екраните на два преносими компютъра. На единия се виждаше премигваща светлинка, която показваше местоположението и надморската височина на Зоуи Рийд. На другия вървеше запис на разговора, който тя бе провела с Надия ал Бакари в 10,22 ч. Десет пъти вече Габриел и Ели бяха изслушали записа. И десетте не бяха открили причина да не продължат операцията. Часът бе вече 11,55. Лавон се намръщи, защото Габриел пусна записа за пореден път.

— Спомняте ли си името на този съдружник?

— Защо сама не попитате Томас?

— Какво по-точно предлагате, Зоуи?

— Предлагам да дойдете на празненството. Знам, че Томас истински ще се зарадва, а и това ще ни даде възможност да прекараме още малко време заедно.

— Боя се, че няма да е уместно.

— Защо?

— Защото вашият приятел… Простете, Зоуи, но кажете ми името му още веднъж.

— Томас Фаулър. Като героя от романа на Греъм Грийн^[1].

— На кого?

— Няма значение. Важното е да дойдете.

— Не искам да се натрапвам.

— В никакъв случай няма да се натрапите! Пък и рожденият ден е мой. Настоявам.

— Къде по-точно се намира домът на приятеля ви?

— Съвсем близо до Париж. Хотелът ми осигури кола.

— Откажете я. Ще отидем с моята. Така ще имаме възможност да поговорим.

— Чудесно. Томас каза, че дрескодът е „дворцов неофициален“. Нека обаче не прекаляваме с охраната, какво ще кажете? Томас си пада малко женкар, но иначе е съвсем безобиден.

— Ще се видим по обед, Зоуи.

С това разговорът приключи. Габриел спря записа, вдигна поглед и забеляза Йоси, който се бе облегнал на рамката на вратата. Изглеждаше досущ като човек, натрупал състояние от дялови инвестиции, дошъл да прекара уикенда в своето владение във френската провинция.

— Държа да отбележа — каза той със своя провлечен оксфордски акцент, — че никак не ми допадна сравнението с уличната лампа.

— Сигурен съм, че тя го каза с най-добри чувства.

— А ти как би се почувствал, ако те сравнят с улична лампа?

— Поласкан.

Йоси поглади предницата на кашмиреното си сако, закупено от Бонд Стрийт^[2].

— Постигнали ли сме дворцов неофициален стил?

— Определено.

— Със или без вратовръзка?

— Без вратовръзка.

— С вратовръзка — каза Лавон. — Категорично.

Йоси излезе. Габриел отново посегна към мишката, но Ели хвана ръката му.

— Тя знае, че сме ние, и ни очаква. Освен това — добави Лавон — вече е твърде късно да променяме плана.

Габриел хвърли поглед към другия монитор. Променящите се данни показваха, че Зоуи бавно се спускаше към фоайето на хотела. Секунди по-късно чу да се отваря вратата на асансьора. След това се разнесе звукът от токчетата на Зоуи, която премина през фоайето. Тя пожела приятен ден на хер Шмит, благодари на Изабел за кошницата с плодове, оставена в стаята й предишната вечер като подарък от хотела, и изпрати въздушна целувка на мосю Дидие, който в този момент се опитваше да осигури резервация в „Жул Верн“ за Киара и Яков, която те впоследствие щяха да са принудени да отменят.

После вратите на хотела се разтвориха пред Зоуи и през тях нахлу шумът на уличния трафик. Тя излезе навън, последва тежкото хлопване на вратата на лимузината. За кратко настъпи гробовна тишина, която бе нарушена от приятния глас на жената, ползваща се с безупречна репутация сред джихадистите.

— Радвам се да ви видя отново, Зоуи — каза Надия ал Бакари. — Нося бутилка „Шато Латур“ на вашия приятел. Надявам се да харесва червено вино.

— Не беше нужно.

— За мен не представлява проблем.

В този момент маркерът за местоположението на монитора започна да се движи отново, последван от три други премигващи маркера, обозначаващи проследяващите екипи. Миг по-късно всички се движеха на запад по „Шан-з-Елизе“ със скорост около петдесет километра в час. Когато наближиха Триумфалната арка, Зоуи попита дали отново да изключи своето „Блекбъри“.

— Няма нужда — тихо отвърна Надия. — Вече ви вярвам, Зоуи. Каквото и да се случи оттук нататък, винаги ще ви приемам за приятел.