Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (55)

55.
Международно летище, Дубай

Негово кралско Височество, министърът на финансите, стоеше край огряната от слънцето самолетна писта, бляскав в своите обшити със злато и кристали одежди. От дясната му страна се бяха наредили десетима идентично облечени заместник-министри, а вдясно от тях скучаеха група репортери. Предстоеше министрите и репортерите да изпълнят познатия във всички сунитски кралства от Персийския залив ритуал — посрещане на важна особа. В Арабския свят — без традиции в независимата журналистика, отразяването на пристигания и заминавания на важни особи се считаше за връх в кариерата на всеки репортер. Да видиш как особата слиза от самолета. Да видиш как отново се качва в него след плодотворни преговори, преминали в атмосфера на взаимно уважение. Истината за тези събития рядко се изричаше, а и осакатената преса никога не дръзваше да я отрази. Днешната церемония щеше да е безпрецедентна, понеже след броени минути дори и принцовете щяха да бъдат измамени.

Първият самолет се появи малко след пладне като сребърна светкавица над един облак прах от Руб ел Хали. На борда му пътуваше английски магнат на име Томас Фаулър, който всъщност не беше англичанин и далеч не можеше да се нарече богаташ. По стълбата го следваше неговата съпруга, която не му бе съпруга, както и три асистентки, които знаеха повече за ислямския тероризъм, отколкото за бизнеса и финансите. Една от тях беше служител на Централното разузнавателно управление, докато другите две работеха за разузнавателната служба на Израел. Екипът от охранители, които подсигуряваха тази група, също работеше за израелското разузнаване, макар че според паспортите те бяха граждани на Австралия и Нова Зеландия.

Английският магнат тръгна към министъра с протегната като байонет напред ръка. Дланта на министъра се появи лениво изпод одеждите, последвана от дланите на неговите десетима заместници. След задължителните поздрави англичанинът бе придружен от охраната до представителите на пресата, за да направи кратко изявление. Той говори без помощта на записки, но с авторитет и чувство. Рецесията в Дубай бе приключила, обяви той. Бе настъпил моментът да бъде подновен походът към бъдещето. Арабският свят се изменяше с всяка изминала минута. И единствено Дубай — прогресивният, толерантен и стабилен Дубай — можеше да проправи пътя напред.

Последните му думи не успяха да предизвикат подобаваща реакция у представителите на пресата, тъй като вниманието им бе привлечено от пристигането на втори самолет. Този път беше „Боинг“ с логото на „Ей Ей Би Холдингс“. Неговите пасажери, които скоро започнаха да излизат, изцяло засенчиха английския магнат и неговата свита. Най-напред се появиха адвокатите Абдул и Абдул. След тях излезе швейцарският финансист хер Манфред Верли. После Дауд Хамза. Сетне неговата дъщеря Рахима, която бе дошла да се позабавлява. След Рахима се появиха двама охранители, следвани от Мансур, отговарящ за натоварения с доста работа транспортен отдел към „Ей Ей Би Холдингс“, и от Хасан, началник на отдела за високи технологии и комуникации.

Най-накрая, след няколко секунди забавяне, през вратата на самолета прекрачи и Надия ал Бакари, плътно следвана от началника на охраната си — Рафик ал Камал. Тя носеше неукрасена черна абая, която се спускаше около тялото й като вечерна рокля, и копринен черен шал, разкриващ цялото й лице и голяма част от красивите й коси. Този път министърът излезе напред. Той смяташе, че поздравът, който отправи към Надия, е личен, което бе далеч от истината. Думите му бяха доловени от предавателите в „Блекбъри“-то и стилната дамска чанта „Прада“ на Надия и незабавно излъчени посредством кодиран сигнал до четиридесет и втория етаж на хотел „Бурж ал Араб“, където Габриел и Ели Лавон седяха напрегнато пред компютрите си.

Когато приключи церемонията по посрещането, министърът направи жест към репортерите, но пословично саможивата саудитска наследница отклони поканата и се насочи към лимузината си. Министърът й предложи да се качи в неговия автомобил. След кратка консултация с Рафик ал Камал Надия прие и влезе в автомобила на министъра. Това беше заснето от телевизионните камери и видяно от всички зрители на Дубай ТВ в държавата. Габриел изпрати кодиран имейл до Ейдриън Картър в Рашидистан, уведомявайки го, че НАБ е достигнала дестинацията си. Този път обаче тя не беше сама. НАБ седеше до самия министър на финансите, а освен това беше основната новина в обедните емисии.

* * *

Въпросният имот не беше нищо особено — няколко неприветливи акра солени земи и пясъци, разположени на брега срещу Палм Джумейра. Някаква италианска компания бе започнала да строи непретенциозен курорт тук няколко години по-рано, но впоследствие бе прекъснала работа, тъй като финансите й бяха попити като вода от пустинния пясък. „Ей Ей Би Холдингс“ и неговият британски партньор — хищната инвестиционна компания „Роджърс и Креси“ — имаха желание да възобновят осъществяването на проекта, въпреки че техните планове бяха доста по-специални. Многоетажният хотел щеше да е по-луксозен от „Бурж ал Араб“, неговите фитнес центрове и тенис съоръжения щяха да са сред най-добрите в света, а плувните му басейни щяха да бъдат истинско архитектурно чудо. Най-добрите готвачи щяха да работят в неговите ресторанти, а световно признати стилисти — във фризьорските му салони. Цените на луксозните апартаменти щяха да започват от три милиона долара. В сравнение с търговската му част Молът на Емирствата щеше да изглежда като битпазар.

Ефектът от този проект върху нестабилната икономика на Дубай най-вероятно щеше да е значителен. Според изчисленията на „Ей Ей Би Холдингс“ обектът щеше ежегодно да влива повече от сто милиона долара в държавната хазна. В съвсем близко бъдеще световната финансова общност щеше да разбере, че емирството отново е готово за сериозен бизнес. Именно по тази причина министърът сякаш попиваше всяка дума на Надия ал Бакари, докато тя обикаляше парцела с чертежи в ръка и каска на главата. Външният й вид бе продукт на внимателен и целенасочен замисъл. Мюсюлманският свят не можеше повече да потиска половината от населението си само заради неговия пол. Едва когато арабите започнеха да третират жените си като равни, щяха да възвърнат някогашната си слава.

След като напуснаха парцела, делегациите се насочиха към пищно обзаведеното министерство, за да обсъдят сделката. След края на срещата Надия беше откарана в двореца за частна аудиенция при емира, след което започна личната част на посещението й. Тя включваше чай с членовете на Женския бизнес форум на Дубай, посещение на ислямско девическо училище, както и обиколка из лагера за мигриращи работници в Сонапур. Потресена до сълзи от ужасяващите условия там, тя наруши дългото си публично мълчание, призовавайки правителството и бизнеса да въведат минимален праг на заплащането на мигриращите работници и подобряване на отношението към тях. Освен това обеща с двайсет милиона долара от собствените си средства да подпомогне изграждането на нов лагер в Сонапур, състоящ се от бунгала с климатици, течаща вода и съоръжения за спорт и забавления. Нито Дубай ТВ, нито „Халедж Таймс“ дръзнаха да дадат публичност на тези думи. Министърът ги бе предупредил да не го правят.

Наближаваше шест часът вечерта, когато Надия ал Бакари напусна лагера и се отправи обратно към града. Тъмнината вече се бе спуснала по времето, когато нейната автомобилна колона навлезе в района на Джумейра Бийч. „Корабното платно“ на „Бурж ал Араб“ бе обляно в магента. Главният мениджър и останалите членове на висшия ръководен състав ги очакваха пред входа на хотела, когато Надия излезе от задната врата на колата си. Крайчецът на нейната абая още носеше следа от мръсотията в Сонапур. Изморена от пътуването и срещите, започнали още сутринта в Париж, тя поздрави посрещачите и после се отправи към апартамента си на четиридесет и втория етаж. Двама от охраната й вече бяха пред вратата. Рафик ал Камал направи бърз оглед на стаите, преди да позволи на Надия да влезе.

— Последната ми среща за деня ще бъде от девет до около десет часа — каза тя, хвърляйки дамската си чанта на една отоманка в салона. — Кажи на Мансур да уреди излитане в единайсет. И, моля те, предай на Рахима да е точна поне веднъж в живота си. В противен случай ще й се наложи да лети сама за Париж с „Ер Франс“.

— Може би е добре да й кажа да бъде на летището не по-късно от единайсет и трийсет?

— Примамлива идея — каза Надия с усмивка, — но се съмнявам, че баща й ще я намери за забавна.

Ал Камал тръгна да излиза, но се спря.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

Той се поколеба.

— В лагера днес…

— Какво има, Рафик?

— Никой никога не си помръдва пръста за клетниците. Време беше някой да го направи. Радвам се, че това бяхте вие. — Направи пауза и сетне добави: — И съм горд, че бях до вас.

Тя се усмихна.

— Девет часът. Не закъснявай.

— Правилата на Зизи — каза той.

Тя кимна.

— Правилата на Зизи.

Когато остана сама, Надия свали черната абая и кърпата от главата си и облече костюма „Шанел“. После си сложи шал с подходящ цвят и ръчния часовник „Хари Уинстън“. След това се погледна в огледалото. Когато е възможно, придържайте се към истината. Лъжете само в краен случай. Истината я гледаше от огледалото. А лъжата бе в съседната стая. Тя отиде до вратата на съседния апартамент и похлопа два пъти. Вратата незабавно се отвори със замах, а в рамката й се появи жена, която приличаше досущ на Сара Банкрофт. Тя постави пръст на устните си и тихо придърпа Надия вътре.