Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (38)

38.
Париж

В многоетажната сграда на авеню „Фош“ Надия ал Бакари си беше спретнала удобно градско жилище. Там имаше кабинет, всекидневна, огромна спалня и частна картинна галерия, която съдържаше дванайсет от най-ценните й притежания. Навсякъде можеха да се видят фотографии на баща й. На нито една от тях той не бе усмихнат, а демонстрираше джухайман — характерното „гневно лице“ за арабите бедуини. Единственото изключение беше един непринуден кадър, заснет от Надия на борда на „Александра“ в последния ден от живота му. На него изражението му беше леко меланхолично, сякаш бе предусещал участта, която го очаква по-късно същата вечер на старото пристанище в Кан.

Поставена в сребърна рамка, фотографията стоеше на нощната масичка на Надия. До нея имаше часовник „Томас Томпиън“, закупен на търг за два и половина милиона долара и подарен на Надия за двайсет и петия й рожден ден. Напоследък той избързваше с няколко минути, в което тя съзираше зловеща символика. Сега се взираше в неговия силует, откакто се бе събудила със сепване в три през нощта. Вече усещаше зараждащото се поради необходимостта от кофеин пулсиращо главоболие. Въпреки това остана да лежи неподвижно в огромното си легло. През последния етап от подготовката й Габриел непрекъснато й бе напомнял да избягва всякакви промени в дневната си програма — програма, която няколко десетки членове на прислугата и личната й охрана можеха да рецитират наизуст. Всяка сутрин без изключение тя ставаше точно в седем, нито минута по-рано или по-късно. Подносът със закуската я очакваше на бюфета в кабинета й. Ако не бе поръчала друго, на него имаше неизменно термос с филтрирано кафе, кана с горещо мляко, чаша прясно изстискан портокалов сок, две препечени филийки, масло и конфитюр от ягоди. Вестниците трябваше да бъдат поставени в десния край на бюрото й: „Уолстрийт Джърнъл“ най-отгоре, а под него „Интернешънъл Хералд Трибюн“, „Файненшъл Джърнъл“ и „Монд“. До тях трябваше да е кожената папка с програмата й за деня. На телевизора трябваше да върви Би Би Си с изключен звук, а дистанционното да е някъде наблизо.

Вече бе шест и половина. Опитвайки се да мисли за всевъзможни други неща, но не и за пулсиращата болка в главата си, тя стисна очи и се опита да поспи още малко. Полудрямката й бе прекъсната трийсет минути по-късно от дискретното похлопване на нейната дългогодишна икономка Есмералда. Както обикновено, Надия остана в леглото чак докато Есмералда не излезе. Тогава си облече пеньоар и под зоркия поглед на баща си от снимката отиде боса до кабинета.

Посрещна я ароматът на прясно сварено кафе. Тя си наля една чаша, добави мляко и три лъжички захар и седна на бюрото. По телевизията даваха репортаж от Исламабад — хаос, предизвикан от поредната взривена от Ал Кайда кола бомба, отнела живота на над сто души, повечето от които мюсюлмани. Надия остави звука изключен и отвори кожената папка с дневната си програма. Стори й се учудващо приятна. След два часа лично време трябваше да напусне жилището си и да отлети за Цюрих. Там, в една от конферентните зали на грандхотел „Долдер“, заедно с най-близките си съветници, щеше да се срещне с висшите мениджъри на една фирма за оптика от град Цуг, голям дял от която притежаваше „Ей Ей Би Холдингс“. Веднага след това й предстоеше втора среща, този път без съветниците. Тя бе определена като „частна среща“, което означаваше, че неин предмет щяха да са личните финанси на Надия.

Тя затвори кожената папка и по навик посвети следващия час на вестниците, сутрешното кафе и препечените филийки. Малко след осем включи компютъра си, за да провери състоянието на азиатските пазари, а после в продължение на няколко минути превключваше различните новинарски телевизионни канали. Остави емисията на „Ал Джазира“, където основна новина беше не касапницата в Исламабад, а израелски военен удар в Ивицата Газа, при който бяха убити двама от висшите ръководители на „Хамас“. Определяйки удара като „престъпление срещу човечеството“, турският премиер отправяше призив към Организацията на обединените нации да накаже Израел с икономически санкции. В следващите кадри призивът му бе отхвърлен от висш саудитски духовник.

„Времето за дипломация приключи — заяви той пред раболепния кореспондент на «Ал Джазира». — Настъпи моментът всички мюсюлмани да се обединят във въоръжена борба срещу ционистките натрапници. И нека Бог накаже онези, които посмеят да сътрудничат на враговете на исляма!“

Надия изключи телевизора, върна се в спалнята и облече спортен екип. Не харесваше физическите активности, особено откакто премина трийсетте. Но въпреки това всяка сутрин съвестно правеше кардио тренировка, защото това се очакваше от всяка модерна бизнесдама, живееща на Запад. Все още усещайки лека болка в главата, тя съкрати и без това кратката си тренировка. След като потича с немного високо темпо по пътеката, в продължение на няколко минути прави упражнения за разтягане на гумената постелка. След това полежа неподвижно по гръб със събрани глезени и разперени встрани ръце. Както обикновено, тази поза създаде у нея усещане за безтегловност. Днес обаче, освен познатото усещане, я споходи и шокиращо ясна картина на бъдещето. Тя остана така няколко минути, без да променя нищо в позата си, размишлявайки дали си струва да предприеме пътуването до Цюрих. Нужно бе само едно телефонно обаждане, помисли си тя. Едно телефонно обаждане — и целият този товар щеше да падне от плещите й. Но не можеше да си наложи да направи това обаждане. Вярваше, че е изпратена на земята по това време и на това място с определена цел. Вярваше, че същото се отнася и за човека, който бе убил баща й. И не искаше да го разочарова.

Надия се изправи и след като изчака да премине краткото замайване, се върна в спалнята. Взе си душ и се напарфюмира, после влезе в гардеробната и избра какво да облече. Този път пренебрегна светлите тонове, които предпочиташе, и се спря на по-неутрални нюанси на сивото и черното. На косата си отдели особено внимание. Когато половин час по-късно мина покрай Рафик ал Камал и се настани на задната седалка в лимузината, лицето й бе придобило характерния бедуински джухайман. Трансформацията беше почти съвършена. Сега тя бе богата саудитка, която търсеше отмъщение за убийството на баща си.

Колата мина през портала и излезе на улицата. Докато минаваха покрай Булонския лес, Надия забеляза човека, когото познаваше като Макс — вървеше няколко крачки след жена, приличаща на Сара. Миг по-късно автомобилът й бе изпреварен от мотоциклет, управляван от слаб мъж с каска и черно кожено яке. Нещо у него извика болезнен спомен у Надия. „Това е само въображението ми“, каза си тя, когато моторът изчезна в една странична уличка. Просто нервите й бяха твърде опънати.

* * *

По волята на Ал Сауд, Надия бе принудена да задържи не само бившата охрана на баща си. Цялата основна структура на компанията й бе останала същата, както и повечето от висшите кадри. Дауд Хамза, завършил Станфорд ливанец, все още движеше ежедневните операции. Манфред Верли, швейцарски финансист с непоклатимо като гранитна скала самообладание, все още управляваше парите й. А правният екип, познат като Абдул и Абдул, все така съумяваше да представя нещата видимо открити. Още двайсетина други съветници, лакеи, момчета за всичко и службогонци се бяха събрали във ВИЛ салона на летище Льо Бурже и очакваха появата на Надия. Когато стана десет часът, те се отправиха към боинга на Ей Ей Би и в 10,15 ч. вече летяха за Цюрих. Едночасовия полет прекараха в обсъждания и сметки около конферентната маса, а след като кацнаха на летище Клотен, се качиха в цял конвой очакващи ги мерцедеси, които с висока скорост ги откараха по гористите склонове на Цюрихберг до впечатляващия вход на грандхотел „Долдер“. Там групата бе посрещната от мениджъри на хотела, които ги съпроводиха до конферентна зала с алпийско наименование и изглед към Цюрихското езеро, който обясняваше безбожния наем. Представителите на швейцарската фирма за оптика вече бяха пристигнали и се бяха струпали около разточителната блок маса. Хората от екипа на Ей Ей Би се настаниха около масата и започнаха да отварят куфарчета и лаптопи. Те никога не консумираха храна по време на бизнес срещи. Това бе едно от правилата на Зизи.

По програма срещата трябваше да продължи два часа. Тя завърши с трийсет минути по-късно с обещанието на Надия да инвестира още двайсет милиона франка в швейцарската компания, за да подпомогне осъвременяването на нейните фабрики и продуктови линии. След като изказаха своите благопожелания, членовете на швейцарската делегация си тръгнаха. Прекосявайки изисканото лоби на грандхотела, те минаха покрай слаб, леко брадясал арабин, на възраст малко над четирийсетте. Той седеше сам, а до краката му имаше бизнес куфарче. Пет минути по-късно чрез телефонно обаждане той бе повикан в конферентната зала, която швейцарците току-що бяха напуснали. Там го очакваше красива жена.

— Нека Аллах ви благослови — поздрави го тя на арабски.

— И вас — отвърна Самир Абас на същия език. — Надявам се, че срещата ви с швейцарците е преминала добре.

— Незначителни светски въпроси — отвърна Надия и пренебрежително махна с длан.

— Бог е проявил особена щедрост към вас — каза Абас. — Подготвил съм няколко предложения как да инвестирате парите си.

— Нямам нужда от инвестиционни съвети, господин Абас. И сама се справям доста добре.

— Тогава как бих могъл да ви бъда полезен, госпожице Ал Бакари?

— На първо време, като седнете. А след това, като изключите телефона си. В днешно време човек трябва да бъде предпазлив с електронните устройства. Никога не се знае кой може да подслушва.

— Разбирам ви много добре.

Тя се усмихна.

— Не се и съмнявам.