Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (40)

40.
Лангли, Вирджиния

— Браво — каза Картър. — Превъзходно изпълнение. Произведение на изкуството. Наистина!

Той стоеше пред асансьорите на седмия етаж в сградата на Управлението, а усмивката му бе изкуствена като вечно цъфналите цветя в кабинета му. Бе онази утешителна усмивка, която застива на лицето на директора в период на съкращения, отбеляза наум Габриел. В сцената липсваха само златният часовник, пликът със скромното обезщетение и подаръчният ваучер за вечеря за двама в изискания ресторант „Мортънс“.

— Хайде — каза Картър, потупвайки Габриел по рамото — нещо, което не правеше никога. — Искам да ти покажа нещо.

След като се спуснаха на едно от подземните нива на сградата, те вървяха дълго по сиви коридори, дълги сякаш по километър. Крайната им цел беше стаичка с прозорец към огромно като пещера помещение, наподобяващо брокерска зала на Уолстрийт. Върху всяка от четирите стени трепкаха монитори с размерите на улични билбордове. Под тях най-малко двеста компютърни екрана осветяваха двеста лица на служители. С какво точно се занимаваха тези хора, Габриел не знаеше. Ако трябваше да е честен, вече не бе напълно сигурен дали все още се намира в Лангли — и дори на територията на щата Вирджиния.

— Сметнахме, че е време да съберем всички под един покрив — поясни Картър.

— Всички? — попита Габриел.

— Това е твоята операция — каза Ейдриън.

— Всичко това заради една операция?

— Ние сме американци — рече Картър с нотка на разкаяние. — Обичаме големите мащаби.

— Това място сигурно има собствен пощенски код.

— Всъщност това място още няма име. На този етап го наричаме Рашидистан — в твоя чест. Ще те разведа на кратка обиколка.

— Предвид обстоятелствата, смятам, че заслужавам да разгледам по-обстойно.

— Пак ли ще се препираме?

— Само ако се налага.

Картър поведе Габриел по тясно спираловидно стълбище надолу към оперативния център. Застоялият въздух миришеше на нов мокет и прегряваща електрическа мрежа. Млада жена с остра черна коса ги подмина, без да каже дума, и се настани на едно от многобройните работни места в центъра на залата. Габриел вдигна поглед към един от големите екрани и видя няколко известни политически анализатори от Вашингтон да обсъждат нещо в топлата светлина на студийни прожектори. Звукът беше изключен.

— Да не замислят антитерористичен удар?

— Не, доколкото ми е известно.

— Тогава защо ги гледаме? — попита Габриел и се огледа със смесица от почуда и отчаяние. — И изобщо кои са всички тези хора?

Дори Ейдриън Картър, формалният ръководител на операцията, се замисли за миг, преди да даде отговор.

— Повечето са от Управлението — накрая отговори той. — Но също така има хора от Агенцията за национална сигурност, ФБР, Министерството на правосъдието и Министерството на финансите. Както и няколко десетки човека със зелени баджове.

— Те да не са някакъв застрашен вид?

— Тъкмо напротив — каза Картър. — Хората със зелени баджове са частни контрактори. Дори на мен не ми е известно колко такива работят в Лангли в момента. Но едно знам със сигурност. Тези хора печелят много повече от мен.

— Какво точно вършат?

— Някои от тях са бивши служители в контратерористични звена, които получават три пъти по-високи заплати в различни частни фирми. В много случаи вършат абсолютно същата работа и разполагат със същото ниво на достъп до секретна информация. Но сега са на заплата не към Управлението, а към „АКМЕ Секюрити Сълюшънс“ или някоя друга частна компания.

— А останалите?

— Специалисти в извличането на знания от данни — каза Картър. — И благодарение на вчерашната среща в Цюрих, сега са затрупани с данни. — Посочи към една от работните маси. — Онази група например се занимава със Самир Абас, нашия приятел от Трансарабска банка. Анализират всеки негов имейл, всеки негов телефонен разговор, всяка финансова операция, осъществена от него. Успяха да проследят информационна нишка, водеща началото си отпреди атентатите от 11 септември. За нас само информацията, която добихме благодарение на Самир, оправдава средствата, които вложихме в тази операция. Изумително е как е убягвал от полезрението ни толкова години. Този човек е същинска находка. Както и неговият познат от Университета в Мека.

Девойката с остра черна коса подаде на Картър някаква папка. След това той отведе Габриел в звукоизолирана стая. Един-единствен прозорец в нея гледаше към оперативния център.

— Ето го твоето момче — каза Картър, подавайки на Алон снимка с голям размер. — Въплъщението на нашата саудитска дилема.

Габриел разгледа снимката, от която шейх Марван бин Тайиб се взираше мрачно в него. Саудитският духовник имаше дълга и неподдържана салафистка брада и изражението на човек, който не обича да го снимат. Червено-бялата му гутра — арабска кърпа за глава, бе поставена така, че разкриваше бялата шапчица такия, поставена отдолу. За разлика от повечето саудитци, той не беше закрепил гутрата с черната връвчица, известна като агал. С това показваше на света, че е духовен човек, който не се вълнува особено от външния си вид.

— Какво знаете за него? — запита Габриел.

— Произхожда от район, населен с уахабисти, на север от Рияд. В родното си градче притежава кирпичена колиба, в която се разказва, че веднъж е отсядал самият Уахаб. Мъжете в това градче винаги са се считали за хранители на истинската, най-чистата вяра. До ден-днешен чужденците не са добре дошли там. Случи ли се да пристигне външен човек, местните крият лицата си и странят от него.

— Марван бин Тайиб има ли връзка с Ал Кайда?

— Твърде слаба — кимна Картър, — но все пак има. Той изиграва ключова роля за разпалването на мюсюлманските страсти в кралството, които през 1979 година довеждат до превземането на джамията „Масджид ал Харам“ от ислямски екстремисти. В докторската си дисертация излага становището, че секуларизацията е скроен от Запада заговор, който цели унищожаването на исляма и Саудитска Арабия. Това негово съчинение се превръща в задължително четиво за радикално настроените членове на фамилия Сауд, сред които е и нашият стар приятел принц Набил, саудитският вътрешен министър, който до ден-днешен отказва да признае, че деветнайсетима от похитителите на самолети на 11 септември са поданици на неговата страна. Набил е толкова впечатлен от дисертацията на Бин Тайиб, че лично пише препоръка авторът да бъде назначен на днешната влиятелна позиция в Университета в Мека.

Габриел върна снимката на Картър, който я погледна презрително и я пъхна обратно в папката.

— Това не е първият случай, когато името на Бин Тайиб се свързва с мрежата на Рашид — каза той. — Независимо от миналото си на радикалист, Бин Тайиб е съветник в прехвалената програма на Саудитска Арабия за превъзпитаване на терористи. Най-малко двайсет и петима саудитци са се завърнали на „бойното поле“ след завършване на програмата. Предполага се, че четирима от тях са в Йемен, при Рашид ал Хусейни.

— Има ли други връзки?

— Познай кой е последният човек, забелязан в компанията на Рашид вечерта, когато той преминава на страната на тъмните сили.

— Бин Тайиб?

Картър кимна утвърдително.

— Именно Марван бин Тайиб отправя покана към Рашид да изнесе лекция в Университета в Мека. Бин Тайиб го придружава вечерта, когато дезертира.

— Това обсъдихте ли го с вашите приятели в Рияд?

— Опитахме се.

— И какво?

— Не стигнахме доникъде — призна Картър. — Както знаеш, отношенията между фамилията Сауд и духовенството са, меко казано, сложни. Семейство Сауд не могат да управляват без подкрепата на улемите^[1]. И ако посегнат на влиятелен богослов като Бин Тайиб по наше искане…

— Джихадистите ще го приемат като атака към тях.

Картър кимна, след което отново отвори папката и извади оттам два листа — транскрипции на записани от Агенцията за национална сигурност разговори.

— Тази сутрин нашият приятел от Трансарабска банка е провел от кабинета си два интересни телефонни разговора. Един с Рияд и един с Джида. На първия си събеседник е казал, че ще работи с Надия ал Бакари. На втория — че има приятел, който желае да обсъжда духовни въпроси с шейх Бин Тайиб. Поотделно двата разговора звучат напълно невинно. Но ако бъдат събрани заедно…

— Не оставят никакво съмнение, че жената с безупречни джихадистки акредитиви Надия ал Бакари има желание да поговори насаме с шейха.

— За да обсъждат духовни въпроси, разбира се. — Картър върна транскрипциите в папката и я затвори. — Въпросът сега е дали да й позволим това.

— Защо да не й го позволим?

— Защото това би нарушило съглашенията ни със саудитските власти и техните служби за сигурност. Според един хадис^[2], в Арабия не може да има две религии. А семейство Ал Сауд дадоха ясно да се разбере, че няма да допускат и съществуването на две разузнавателни служби.

— Кога най-сетне ще осъзнаете, че тези хора са проблемът, а не разрешението му?

— Когато престанем да се нуждаем от техния петрол за нашите коли и за икономиката ни — каза Картър. — След атентатите от 11 септември арестувахме и дори убихме стотици саудитски граждани, но не на територията на Саудитска Арабия. Тази държава е недостъпна за неверници като нас. Ако Надия отиде там на среща с шейх Марван бин Тайиб, ще се наложи да го стори сама, без подкрепление.

— А не можем ли да направим така, че планината да отиде при Мохамед?

— Ако питаш дали Бин Тайиб може да излезе от Саудитска Арабия, за да се срещне с Надия, отговорът е отрицателен. Прекалено много служби го държат под око, за да си позволи това. Нито една европейска държава, чиито управници са с ума си, не би го допуснала на своя територия. Ако Бин Тайиб захапе кукичката, нямаме друг избор, освен да изпратим Надия при планината сама. А ако Ал Сауд разберат, че именно ние сме я изпратили, тогава ще падат глави.

— Може би трябваше да обмислите този вариант, преди да създадете цяла правителствена агенция за тази операция — отбеляза Габриел и посочи към оперативния център отвъд прозореца. — Но това си е ваш проблем, Ейдриън. Според новите условия на нашата оперативна договорка, именно сега е моментът да ти предам щафетата и без много приказки да се оттегля.

— Питам се дали все пак не би приел да направим някои изменения в договорката — предпазливо предложи Картър.

— Слушам те.

— Преди да стана ръководител на най-голямото контратерористично звено в света, аз се занимавах с вербуване и ръководене на шпиони. И ако има нещо, което шпионинът ненавижда, това е промяната. Вие открихте Надия. Вие я вербувахте. Логично би било вие да ръководите действията й до края.

— Искаш да служа като неин оперативен офицер?

— Точно така.

— Под твоя надзор, разбира се.

— Белият дом е категоричен, че Управлението трябва да поеме цялостен контрол върху тази операция. Боя се, че ръцете ми са вързани.

— Не ти подхожда да се оправдаваш с началството, Ейдриън.

Картър не отвърна нищо. Габриел си даде вид, че сериозно обмисля предложението, но на практика вече бе взел решение. Той кимна към звукоизолиращото стъкло и попита:

— Ще има ли място там и за мен?

Картър се усмихна.

— Вече съм ти направил идентификационен бадж, така че да влизаш с придружител при всяко идване — каза той. — Разбира се, в зелен цвят.

— Зеленото е цветът на врага ни.

— Нашият враг не е ислямът, Габриел.

— О, да, забравих.

Картър се изправи и съпроводи Алон до неголяма сива кабинка в далечния край на оперативния център. В нея имаше бюро, стол, телефон с вътрешна линия, компютър, сейф за книжа, хартиен плик за документи, предназначени за унищожаване, и чаша за кафе с емблемата на ЦРУ. Девойката с острата черна коса му донесе голям куп папки и безмълвно се върна на работното си място. Отваряйки първата папка, Габриел вдигна поглед и видя Картър да се наслаждава на Рашидистан от своята наблюдателница. Изглеждаше доволен от себе си. И с основание. Сега бе пълновластен ръководител на цялата операция. Габриел се бе превърнал в един от множеството контрактори — служител, затворен в сива кутийка, със зелена табелка на врата.