Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (50)

50.
Плейнс, Вирджиния

В този момент от обсъждането Джеймс А. Маккена, специален съветник на президента по въпросите на вътрешната сигурност и контратероризма, за радост на всички реши да си тръгне. Картър първо предложи на събратята си от тайните служби да се преместят в другата стая, после ги попита дали някой си спомня къде се бе укривал през вечерта на залавянето му Халид Шейх Мохамед — стратегът, чието дело бяха атентатите от 11 септември. Всички си спомняха, разбира се, но отговори Киара:

— Бил е в къща в Равалпинди, съвсем близо до щаба на пакистанската армия.

— Представяте ли си! — каза Картър, клатейки глава. — А случайно да си спомняте как точно го заловихме?

— Изпратили сте информатор, за да провери дали наистина е той. След като се е уверил, информаторът отишъл до тоалетната и ви изпратил съобщение от мобилния си телефон.

— Само няколко часа по-късно човекът, планирал най-ужасяващия терористичен акт в човешката история, беше с белезници. Приличаше поразително на монтьора, който оправя волвото на жена ми. Онова, на което подложихме Халид Шейх Мохамед, и местата, на които го държахме, ни костваха немалко главоболия. Но онази снимка, на която е с белезници, оправда всичките ни усилия. Беше ни необходим единствено човек с мобилен телефон. Толкова беше просто.

— Ако решим да осъществим срещата — каза Габриел, — можете да сте сигурни, че Надия няма да тича до тоалетната, за да изпраща текстови съобщения.

— Ако решите ли? — Картър наведе глава към Шамрон и Навот, които седяха един до друг на канапето. И двамата бяха скръстили ръце, а лицата им бяха непроницаеми. — Изключително добре умеят да прикриват мислите си — отбеляза Ейдриън, — но сега мога да ти кажа точно какво се върти из хитрите им умове. Те искат Малик ужасно много. Повече от американския президент или Джеймс Маккена. И в никакъв случай няма да изпуснат подобен шанс да го пипнат. Затова нека да пропуснем надлъгването тази вечер и директно да преминем към планирането.

Габриел погледна към ръководителите си. Навот разтъркваше носа си там, където се захващаха неговите модерни очила. Шамрон също не взе отношение. Той гледаше към Киара, сякаш предлагайки й възможност да се намеси. Тя не го направи.

— За протокола — каза Габриел, — ние не отиваме в Дубай, за да арестуваме някого. Ако на срещата наистина дойде Малик, той няма да си тръгне жив.

— Сигурен съм, че не чух Маккена да споменава думата „арест“.

— Исках да сме наясно.

— Наясно сме — каза Картър. — Приеми, че ще бъдеш нашата бойна ракета, но без косвените щети и невинните жертви.

— Бойните ракети не се нуждаят от паспорти, хотелски стаи и самолетни билети. Освен това нямат проблем да действат в арабски държави. А ние имаме такъв проблем. — Габриел направи пауза. — Нали осъзнавате, че Дубай е арабска държава, Ейдриън?

— Струва ми се, че съм чел нещо подобно.

Алон се поколеба. Предстоеше им да навлязат в деликатната тема за възможности и оперативни тенденции. Разузнавателните агенции ревниво пазеха тайните си и ги споделяха със свои съюзници единствено в краен случай. В Службата това бе почти равносилно на ерес. С кратко кимване Габриел възложи тази задача на Узи Навот, който отново си сложи очилата и продължително изгледа Картър, преди да заговори.

— Живеем в сложен свят, Ейдриън — най-сетне каза той. — Затова понякога е добре нещата да се опростяват. От наша гледна точка има два вида държави. Едните, в които можем да оперираме безнаказано, и другите, където това не е възможно. Първата категория наричаме базисни държави.

— Като Съединените щати например — вметна Картър с широка усмивка.

— Или Обединеното кралство — добави Навот, хвърляйки поглед към заместник-директора на МИ5. — Въпреки цялото ви старание, ние влизаме и си излизаме, когато пожелаем. Ако изпаднем в затруднение, прибягваме до мрежа от тайни квартири и убежища, уредени от човека вдясно от мен. Ако се случи някоя катастрофа, не дай боже, нашите агенти могат да потърсят подслон и закрила в някое посолство или да помолят за помощ някой добронамерен полицай от тайните служби като Греъм.

Шамрон хвърли убийствен поглед към Навот, но той продължи, сякаш не го бе забелязал:

— Втората категория държави наричаме мишени. Те са враждебни. Там няма посолства. Няма тайни квартири. Полицаите не са добронамерени. Тъкмо напротив, ако успеят да ни заловят, ще ни изтезават и разстрелват, ще ни бесят на публични места и пред телевизионни камери или ще ни оставят да гнием в затвора.

— От какво имате нужда? — попита Картър.

— От паспорти — отговори Габриел, отнемайки думата от Навот. — От онези паспорти, с които ще можем да влизаме в Дубай без предварителна виза.

— Какви точно?

— Американски, британски, канадски, австралийски.

— Защо канадски и австралийски? — поинтересува се Греъм Сиймор.

— Защото ще ни е необходим голям екип. Искам да съм ги разпрострял географски.

— А защо не използвате собствени фалшиви паспорти?

Този път отговори Шамрон:

— Защото ще ни костват прекалено много време и усилия. А ние предпочитаме да не ги пилеем за операция, която извършваме в името на американската справедливост.

Картър не успя да сдържи усмивката си при препратката към Джеймс Маккена.

— Ще ви набавим необходимите паспорти — каза той.

— И кредитни карти — добави Габриел. — Не дебитни. Искам истински кредитни карти от истински банки.

Картър и Греъм Сиймор кимнаха заедно.

— Друго? — попита Ейдриън.

— Географията на Дубай крие някои трудности — каза Навот. — Има само един вход и един изход.

— Летището — поясни Картър.

— Точно така — кимна Габриел. — Но ние не можем да се оставим да бъдем заложници на пътническите линии. Имаме нужда от собствен самолет, и то с американска регистрация.

— Ще ви дам един G-5.

— „Гълфстрийм“-ът не е достатъчно голям.

— А какъв искате?

Габриел му отговори. Картър вдигна поглед към тавана, сякаш изчисляваше как ще се отрази това изискване на оперативния бюджет.

— Сега сигурно ще ми кажете, че искате и американски екипаж.

— Да — отвърна Габриел. — Освен това ни трябват и оръжия.

— Марка и модел?

Алон уточни. Картър кимна.

— Ще ги внесем през посолството. С това всичко ли е уредено?

— Всичко, освен звездата на представлението — каза Габриел.

— Ако съдим по гласа й на този запис, няма да имате никакви трудности да я убедите.

— Радвам се, че смятате така, защото тя заслужава да знае, че зад гърба си има американските власти. — Габриел направи пауза и добави: — Ние също.

— Обещах ви паспорти, пари, оръжия и „Боинг“ с американски екипаж. С какво още да засвидетелстваме своята подкрепа?

— Бих искал да разговарям с вашия шеф.

— С директора ли?

Габриел поклати глава отрицателно. Картър отиде до обезопасения телефон и набра номер.

* * *

Към десет часа вечерта кадилакът влезе в двора на Белия дом през портала откъм Петнайсета улица. Униформен служител на тайните служби на САЩ набързо прегледа документите на Габриел, а след това помоли шофьора да отбие встрани, за да може да бъдат подушени от Оскар — всеядната немска овчарка, която се бе опитала да отхапе парче от крака на Габриел при последното му посещение. Звярът не откри нищо подозрително в официалния автомобил на Картър, с изключение на дясната му предна гума, върху която надигна крак да уринира, преди да се върне в колибката си. Щом проверката приключи, автомобилът пое през лабиринта от подсилен бетон и стомана към паркинга, който се намираше в близост до Източната алея на комплекса. Картър и Киара останаха в колата, докато Габриел пое сам по алеята към президентската резиденция. Под навеса на Дипломатическия вход го очакваше висок елегантен мъж в тъмен костюм и бяла риза без вратовръзка. Поздравът му беше любезен, но сдържан — кратко ръкостискане, последвано от жест, с който го прикани да се разходят из най-строго охраняваните осемнайсет акра на земята. Габриел кимна и когато президентът на Съединените американски щати тръгна надясно към една стара магнолия, Габриел пое след него.

Картър внимателно следеше с поглед двамата мъже, които вървяха по алеята — единият отривист и прецизен в движенията си, а другият — грациозен и с отпуснати крайници. Когато наближиха пътеката, водеща към Овалния кабинет, те внезапно спряха и в унисон се обърнаха с лице един към друг. Въпреки голямото разстояние и сумрака, Ейдриън можеше да познае, че разговорът им не е особено приятен. След малко очевидно стигнаха до съгласие, защото отново поеха покрай ниско окосената поляна и неголямото игрище, построено за децата на президента. После се изгубиха от поглед. Професионалният инстинкт на Картър му подсказа да отбележи часа на своя обезопасен телефон „Моторола“. Същото стори и малко по-късно, когато президентът и Габриел отново се появиха. Този път ръцете на президента бяха в джобовете на панталона му, а той се бе навел леко напред, сякаш насреща му духаше силен вятър. Изглежда, говореше предимно Габриел. Той размахваше пръст във въздуха, като че стараейки се да подчертае някаква особено значима мисъл.

След като приключиха обиколката си по Южната поляна, двамата се върнаха пред Дипломатическия вход, където размениха последни думи. Габриел изглеждаше особено решителен към края на разговора. Същото можеше да се каже и за президента. Той постави ръка на рамото на Алон и след като кимна за последен път, влезе в Белия дом. Габриел остана отпред още известно време, напълно сам. После се обърна и заслиза по алеята към паркирания „Ескалейд“. Картър не каза нищо, докато се движеха по лабиринта от бетонни препятствия, докато не излязоха на Петнайсета улица.

— Как беше?

— Определено знае името ти — отвърна Габриел. — И говори за теб с изключително възхищение.

— Няма да е зле да каже добра дума за мен и пред царя на контратероризма.

— Работя по въпроса.

— Има ли друго, което трябва да знам?

— Разговорът ни беше поверителен, Ейдриън. Такъв и ще си остане.

Картър се усмихна.

— Какъв добър човек.