Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (68)

68.
Полуостров Лизард, Корнуол

Шамрон се настани в спалнята за гости. Даде да се разбере, че смята да остане дълго. Кошмарът в Руб ел Хали, каза той на Киара, го бе тласнал да се посвети на една последна мисия.

Той се самоназначи за личен телохранител, лекар и психотерапевт на Габриел. Даваше съвети и търпеше депресията и промените в настроението на своя пациент със стоическо мълчание. Рядко изпускаше Габриел от поглед. Следваше го навсякъде из къщата, придружаваше го по време на разходките му по пясъчния бряг на залива и дори когато слизаше да пазарува в селцето. Габриел обясняваше на магазинерите, че Шамрон е негов чичо от Милано. Затова, когато бяха сред хора, той му говореше на италиански, макар Шамрон да не разбираше и думичка.

Броени дни след завръщането на Габриел в Корнуол времето стана дъжделиво, което отговаряше на настроенията им. Киара готвеше сложни ястия и с облекчение наблюдаваше как Габриел възвръща изгубеното в саудитския затвор тегло. Неговото емоционално състояние обаче не се променяше. Спеше малко и беше неспособен да говори за случилото се в пустинята. Узи Навот изпрати лекар, за да го прегледа.

— Вина — заключи специалистът, след като изкара цял час насаме с Габриел. — Огромна, необятна, неотслабваща вина. Дал е дума, че ще опази живота й, но не е успял да удържи на обещанието си. Никак не обича да разочарова жени.

— Какво да правим? — попита Киара.

— Дайте му време и лично пространство — отговори лекарят. — Засега не очаквайте много от него.

— Не съм сигурна, че присъствието на Ари помага особено.

— Няма да е лесно да се отървеш от него — каза лекарят.

— Габриел рано или късно ще се оправи, но не давам подобни гаранции за Стареца. Нека остане колкото иска. Той сам ще усети кога е дошъл моментът да си тръгне.

Габриел нямаше дневен режим. Неспособен да спи през нощта, той спеше денем, ако съвестта му го оставеше на мира. През повечето време унило се взираше в дъжда и морето и скиташе из залива. Понякога сядаше на верандата и рисуваше с въглен. Скиците, които излизаха изпод ръцете му, бяха все сюжети от операцията. Много от тях бяха портрети на Надия. Обезпокоена, Киара тайно правеше снимки на рисунките и ги изпращаше по електронната поща на лекаря. „Той сам е най-добрият терапевт за себе си — успокояваше я докторът. — Нека сам да намери решението.“

Надия беше с тях непрестанно. Те не полагаха никакви усилия да я прогонят. Дори и да се опитваха, събитията в Близкия изток правеха това невъзможно. От Мароко до Обединените арабски емирства Арабският свят бе пламнал от нова вълна на обществено напрежение. Този път дори старите сунитски монархии се клатеха. Добили смелост след бруталното убийство на Надия ал Бакари, хиляди арабски жени излизаха по улиците. Надия беше мъченица, превърнала се в тяхна светица покровителка. Те скандираха името й и издигаха лика й. Някои дори желаеха да умрат мъченически като нея.

Поддръжниците на старите режими полагаха усилия да очернят Надия, обявявайки я за провокатор и шпионин на израелското разузнаване. Заради записа с признанията на Габриел в интернет, който арабските новинарски телевизии непрекъснато излъчваха, тези обвинения срещу Надия бързо изгубиха почва. Култът към нея нарасна още повече, когато Зоуи Рийд от Си Ен Би Си посвети цяло издание на своето високорейтингово предаване на посмъртната роля на Надия ал Бакари в Арабското пробуждане. В него Зоуи разкри, че е имала няколко лични срещи с Надия, по време на които саудитската наследница е признала, че тайно субсидира с милиони долари реформистки организации из целия мюсюлмански свят. В предаването също бе отправено обвинение срещу разузнавателните служби на Саудитска Арабия за съучастие в убийството й. Последва незабавно опровержение от името на фамилия Сауд, придружено от обичайните заплахи за спиране на износа на петрол за Запада. Този път обаче никой не им обърна особено внимание. Както всички други властелини в района, и Ал Сауд изпитваха сериозни страхове за живота си.

Междувременно бе дошъл месец юни и американците настояваха за следоперативен анализ. Киара наложи строги ограничения за времето за разпити на Габриел — два часа сутрин, два часа в късния следобед, не повече от три дни общо. Представяйки се за туристи, разпитващите отсядаха в неприветлив хотел в близкото градче Хелстън, който лично Габриел бе избрал. Сесиите се провеждаха на масата в трапезарията. Шамрон присъстваше неизменно като адвокат на Габриел. Записи не се правеха.

Киара изпитваше опасения, че тези разпити ще отворят отново раните, които тъкмо бяха започнали да заздравяват. Оказа се обаче, че именно те бяха терапията, от която той отчаяно се нуждаеше. Строгият професионален тон, в който протичаха, изключваше ненужните емоции. Разпитващите поставяха своите въпроси като полицаи, разследващи незначително пътнотранспортно произшествие. Габриел отговаряше със същата неутралност. Едва когато агентите поискаха от него да опише как е била убита Надия, в гласа му се прокраднаха емоционални нотки. Тогава се намеси Шамрон и ги помоли да сменят темата. Те извадиха снимка на млад саудитец, който наскоро бе завършил програмата за превъзпитание на терористи, и я поставиха внимателно на масата.

— Познавате ли този човек?

— Да — отвърна Габриел. — Той уби Малик и останалите.

— Казва се Али ал Масри.

— Къде е сега?

— Живее мирно и тихо в Джида. Изоставил е шейх Бин Тайиб, а изглежда, и окончателно е напуснал джихадисткото движение. Жена му наскоро е родила момиченце.

— Ханан — каза Габриел. — Момиченцето се казва Ханан.

Това бе последната сесия. Същата вечер Киара отмени забраната за гледане на телевизия по време на вечеря, за да проследят събитията в Арабския свят. Режимите в Сирия и Йордания бяха на път да паднат, а според различни източници саудитското правителство беше наредило на Националната гвардия да стреля по протестиращи в Рияд и Джида, вследствие на което имаше десетки жертви. Влиятелният саудитски вътрешен министър — принц Набил, хвърляше вината за вълненията върху шиитския режим в Иран и върху последователите на Надия ал Бакари. Думите му обаче бяха предизвикали обратен ефект, разпалвайки обичта на протестиращите.

На следващата сутрин Надия посмъртно придоби ранга на героиня и в света на изкуството, когато Музеят на модерното изкуство в Ню Йорк оповести, че му е била поверена цялата й колекция. В замяна на творбите, които се оценяваха на поне пет милиарда щатски долара, музеят бе приел условието на Надия неин човек да е куратор на първата изложба. Когато тя застана на подиума пред нюйоркската преса, обитателите на света на изкуството въздъхнаха с облекчение. Те не знаеха много за Сара Банкрофт, но тя поне бе от тяхното съсловие.

* * *

Ден по-късно Сара телефонира на Киара. Беше научила от Ейдриън Картър, че възстановяването на Габриел не върви добре, и имаше идея как да му помогне. С предложение за работа. Конкретна поръчка. Киара се съгласи, без да си направи труда да пита Габриел. Поинтересува се единствено от размерите на картината и крайния срок. Размерите бяха големи. Крайният срок бе съвсем кратък — само два месеца. Киара обаче не се притесняваше. Съпругът й бе успявал да реставрира картина на Тициан за няколко дни. Два месеца си бяха цяла вечност. Габриел се захвана за работа още на следващата сутрин, като опъна платно на подрамка, която сам бе направил. После настани Киара в единия край на канапето и се зае да наглася крайниците й, докато не постигна позата в паметта си. Цяла седмица изпилваше композицията на хартия. Накрая, удовлетворен, се захвана да рисува.

* * *

Летните дни бяха дълги. Портретът им придаваше смисъл. Габриел работеше няколко часа сутрин, по обяд спираше, за да се нахрани и да се разходи из залива, след което продължаваше да рисува до залез-слънце. За негов ужас, Шамрон продължи да го наблюдава непрестанно. Киара също го държеше под око, но от дистанция. Точно както се бе надявала, работата се оказа избавление за Габриел. Някои хора се справяха с мъката, посещавайки психотерапевти, а други чувстваха потребност да я опишат на хартия. За Габриел най-добрият лек си оставаха маслените бои — в това отношение приличаше на майка си. Застанеше ли пред триножника, той имаше пълен контрол върху случващото се. На платното грешките можеха да се коригират с няколко мазки на четката или да бъдат заличени с пласт боя. На платното никой не кървеше. Никой не умираше. Никой не търсеше възмездие. Имаше само красота и истина — поне така виждаше нещата той.

Габриел работеше без предварителни очертания върху платното, а палитрата му бе повлияна от цветовете, които бе видял в пустинята Руб ел Хали. Комбинирайки педантичния рисунък на старите майстори със свободата на импресионистите, той постигаше настроение, което беше едновременно класическо и съвременно. На шията й той сложи наниз от перли, а ръцете й обкичи с диаманти и злато. Над рамото й сияеше — подобно на луна — циферблат. Около босите й крака бяха пръснати орхидеи. В продължение на няколко дни той се бори с фона. В крайна сметка реши да я изобрази в стила на Караваджо — изплуваща от мрака. Или по-скоро потъваща в мрака? Това щеше да определи развоят на бунтовете по улиците на Арабския свят.

Независимо от натоварената работа, външният вид на Габриел видимо се подобри. Наддаде, започна да спи повече, болката от раните започна да отшумява. Постепенно укрепна достатъчно, за да се изкачва отново до скалистия хребет. Всеки ден се разхождаше малко по-надалеч, като не оставяше на Шамрон друг избор, освен да го наблюдава от разстояние. Настроението на Стареца все повече помръкваше, докато Габриел постепенно се изплъзваше от ръцете му. Той знаеше, че настъпва моментът да си тръгне. Но не знаеше как точно да го направи. Киара започна тайно да замисля някаква криза, която да накара Шамрон да се върне на булевард „Цар Саул“. Като не успя да измисли нищо, тя се видя принудена да прибегне до помощта на Геула, която сякаш искрено се наслаждаваше на продължителното отсъствие на Ари. С неохота тя нареди на съпруга си да остане в Корнуол най-късно до завършването на картината. После трябваше да се прибере у дома.

И така, обзет от лошо предчувствие, Шамрон наблюдаваше как на платното бавно оживява образът на Надия ал Бакари. Колкото повече картината придобиваше завършен вид, толкова по-старателно работеше Габриел. В същото време сякаш никак не му се искаше да я завърши. Обхванат от рядка за него нерешителност, той добавяше и заличаваше редица дребни детайли. Шамрон мълчаливо се наслаждаваше на неспособността на Габриел да завърши картината. Всеки ден, с който Габриел забавяше края на работата си, беше подарък за Ари.

В крайна сметка преработването и доизпипването приключиха и Габриел премина към последния етап, когато трябваше да приеме творбата си. Не само образа на Надия, а всичко останало. Шамрон виждаше как сянката на смъртта бавно се оттегля от лицето на Габриел. През една ясна августовска сутрин той влезе в импровизираното ателие на Габриел и завари вътре един мъж, който поразително приличаше на онзи талантлив младеж, когото бе забелязал в йерусалимската Художествена академия „Бецалел“ през ужасната есен на 1972 г. Само косата му сега беше различна. Навремето тя бе черна като тази на Надия. А сега бе прошарена на слепоочията.

Той бе застанал пред платното, подпрял с една ръка леко наведената си встрани глава. Образът на Надия сияеше на интензивната бяла светлина от халогенните лампи. Портрет на една разбулена жена. Портрет на една мъченица. Портрет на един шпионин.

Шамрон наблюдава Габриел в продължение на няколко минути, преди да го заговори:

— Готова ли е, синко?

— Да, абба — отвърна Габриел след известно време. — Мисля, че е готова.

На следващата сутрин дойдоха да вземат картината. Когато Габриел се прибра от разходката си по скалите, Шамрон вече си бе заминал. Така бе по-добре, каза той на Киара. Последното, от което се нуждаеше Габриел сега, бе още едно сбогуване.