Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (4)

4.
Ковънт Гардън, Лондон

Заради един полицейски контролно-пропускателен пункт в близост до Лестър Скуеър трафикът по Чаринг Крос Роуд беше станал ужасно муден. Габриел и Киара бързо се измъкнаха от мъглата от автомобилни газове и се отправиха по Кранборн Стрийт. Покрай нея се редуваха кръчми и кафенета, обслужващи тълпите туристи, които се шляеха из Сохо денем и нощем, независимо от сезона. Габриел не им обръщаше внимание.

Той се взираше в екрана на мобилния си телефон. Броят на идентифицираните жертви след взривовете в Париж и Копенхаген нарастваше.

— Колко са досега? — попита Киара.

— Двайсет и осем на „Шан-з-Елизе“ и трийсет и седем в „Тиволи Гардънс“.

— Имат ли представа кой стои зад това? — поинтересува се тя.

— Твърде рано е — отвърна Габриел. — Но французите смятат, че е клон на „Ал Кайда в ислямски Магреб“^[1].

— Те имат ли капацитета да подготвят толкова координирани атентати?

— Имат клетки из цяла Европа и Северна Америка, но анализаторите от булевард „Цар Саул“ винаги са изразявали скептицизъм относно уменията им да организират акция „ала Бин Ладен“.

На булевард „Цар Саул“ се намираше централата на израелската служба за външно разузнаване. На входа на сградата имаше табела с дълго и подвеждащо наименование, което нямаше почти нищо общо с действителната работа на служителите вътре. Затова работещите там просто я наричаха Службата. Даже и оттеглили се служители — като Габриел и Киара — никога не произнасяха действителното наименование на Службата.

— Не прилича на стила на Бин Ладен — каза Киара. — По-скоро ми напомня на…

— На Багдад — довърши мисълта й Габриел. — Броят на жертвите е доста голям за атентати на открито. Създателят на бомбата е знаел какво прави. Ако имаме късмет, може да е оставил своя „подпис“.

— Ако „имаме късмет“? — повтори с недоумение Киара.

Габриел безмълвно прибра телефона в джоба на якето си. Бяха стигнали до натовареното кръгово кръстовище в края на Кранборн Стрийт. Наблизо имаше два италиански ресторанта — „Спагети Хаус“ и „Бела Италия“. Той погледна Киара и я помоли да избере.

— Не искам дългият ни уикенд в Лондон да започва в „Бела Италия“ — начумерено каза тя. — Обеща да обядваме на прилично място.

— По мое мнение в Лондон има далеч по-лоши места от „Бела Италия“.

— Освен ако не си роден във Венеция.

Габриел се усмихна.

— Имаме резервация в едно чудесно местенце, наречено „Орсо“, намира се на Уелингтън Стрийт. Атмосферата в него е доста италианска. Мислех пътьом да слезем и да се поразходим из Ковънт Гардън.

— Още ли ти се разхожда?

— Трябва да се нахраним — отвърна той, — а разходката ще се отрази добре и на двама ни.

Прекосиха бързо кръговото кръстовище и тръгнаха по Гарик Стрийт, където двама служители на реда в яркозелени жилетки разпитваха шофьор на бял микробус с вид на арабин. Тревогата на минувачите бе осезаема. Лицата на някои изразяваха неподправен страх, на други — мрачна решителност да продължат ежедневието си въпреки всичко. Киара стискаше здраво дланта на Габриел, докато минаваха покрай витрините на магазините. От дълго време бе замисляла този уикенд и сега бе решена да не допуска новините от Париж и Копенхаген да осуетят плановете им.

— Не беше много любезен с Джулиан — отбеляза тя. — Двеста хиляди са двойно повече от обичайния ти хонорар.

— Това е Тициан, Киара. Джулиан ще спечели многократно повече.

— Поне можеше да приемеш поканата му да отбележим случая с празничен обяд.

— Не ми се обядваше с Джулиан. Исках да обядвам само с теб.

— Можехте да обсъдите идеята му.

— Каква идея?

— За съдружие — поясни Киара. — Кани ни като съдружници в галерията.

Габриел се спря.

— Нека да се разберем за едно — каза той. — Нямам никакъв интерес да ставам съдружник в трайно неплатежоспособната галерия за изящни изкуства на Ишърууд.

— Защо?

— Най-малкото — отвърна той, тръгвайки отново, — защото нямаме представа как точно се ръководи такъв бизнес.

— В миналото си се занимавал с няколко доста печеливши търговски начинания.

— Лесно е, когато зад гърба си имаш разузнавателните служби.

— Мисля, че се подценяваш, Габриел. Колко трудно може да е да се ръководи художествена галерия?

— Изключително трудно. А и самият Джулиан неведнъж ни е демонстрирал колко лесно човек може да си навлече проблеми. И най-печелившите галерии биха могли да фалират вследствие на един-единствен необмислен ход. — Габриел я погледна с присвити очи и попита: — Кога успяхте двамата с Джулиан да се наговорите?

— Казваш го, сякаш сме кроили нещо зад гърба ти.

— А не е ли така?

С усмивка Киара призна, че е прав.

— Разговарях с него, докато с теб бяхме във Вашингтон за представянето на картината на Рембранд. Джулиан ме дръпна настрана и ми каза, че вече обмислял възможността да се оттегли. Искал да остави галерията в ръцете на човек, комуто вярва.

— Джулиан никога няма да се оттегли.

— Аз не съм толкова сигурна.

— А къде бях аз, докато сте замисляли това?

— Беше излязъл да разговаряш насаме с една британска разследваща журналистка.

— Защо не си ми споменавала нищо досега?

— Такова бе желанието на Джулиан.

Габриел замълча раздразнено, с което подсказа на Киара, че е нарушила един от най-фундаменталните принципи, на които се основаваше техният брак. Всякакви тайни, дори и най-тривиалните, бяха абсолютно забранени.

— Съжалявам, Габриел. Трябваше да ти кажа, но Джулиан беше категоричен. Беше убеден, че първата ти реакция ще е да откажеш.

— Може да продаде галерията на Оливър Димбълби още утре, а след това да се оттегли на някой остров в Карибско море.

— Замислял ли си се какви биха били последствията от това за нас двамата? Действително ли искаш да почистваш картини за Оливър Димбълби? Или пък за Джайлс Питауей? Или смяташ да започнеш да работиш на свободна практика с надеждата да забърсваш по някоя поръчка от „Тейт“ или Националната галерия?

— Явно двамата с Джулиан сте обмислили всичко.

— Така е.

— В такъв случай може би ти трябва да му станеш съдружник?

— Само ако си съгласен да почистваш картини за мен.

Габриел усещаше, че Киара говори сериозно.

— Да поддържаш такава галерия не означава просто да ходиш по лъскави търгове и скъпите ресторанти на Джърмин Стрийт. И в никакъв случай не е нещо, което може да се прави като хоби.

— Благодаря ти, че ме нарече дилетантка.

— Нямах това предвид, знаеш го.

— Не си единственият, който се е оттеглил от Службата, Габриел. Аз също работех там. За разлика от теб обаче, аз не си запълвам времето с възстановяване на картини на стари майстори.

— Затова пък искаш да станеш търговец на картини? По цял ден да се ровиш из купища посредствени драсканици в търсене на още някой изгубен Тициан. Което най-вероятно никога няма да стане.

— Аз виждам нещата в по-оптимистична светлина. — Киара хвърли поглед към уличката. — Дори смятам, че можем да се пренесем да живеем тук.

— Мислех, че Корнуол ти харесва.

— Обожавам го — каза тя. — Но не и през зимата.

Габриел се умълча. От известно време предчувстваше, че им предстои подобен разговор.

— Мислех, че е дошло време да имаме бебе — рече той.

— Аз също — каза Киара. — Но вече започва да ми се струва, че няма да е възможно. Каквото и да пробвам, не се получава.

В гласа й имаше нотка на примирение, каквато Габриел не бе долавял до този момент.

— Ще продължаваме да опитваме — настоя той.

— Просто не искам да останеш разочарован. Заради спонтанния аборт сега ще ми е далеч по-трудно да зачена отново. Но кой знае? Може смяната на обстановката да помогне. Просто си помисли — каза тя, стискайки леко ръката му. — Само това искам от теб, скъпи. Животът тук може да ни допадне.

На просторния площад на Ковънт Гардън Маркет, напомнящ италианска пиаца, уличен комедиант беше на път да накара двама нищо неподозиращи немски туристи да застанат в поза, изразяваща сексуална интимност. Киара се облегна на един уличен стълб, загледана в представлението, докато Габриел потъна в мрачни мисли. Очите му шареха из множеството на площада и струпалите се на балкона на „Пънч и Джуди“^[2] зяпачи. Беше ядосан не на Киара, а на себе си. В продължение на години вече връзката им се въртеше около Габриел и неговите занимания. Досега сякаш не му бе хрумвало, че Киара също може да има свои професионални амбиции. Ако бяха нормална двойка, сигурно отдавна щеше да е обмислил и тази възможност. Но те не бяха нормална двойка. Бяха бивши оперативни работници в една от най-знаменитите разузнавателни служби в света. А миналото им беше напоено с прекалено много кръв, за да са способни да водят живот, изложен на общественото внимание.

Когато влязоха под високите стъклени сводове на пазара, цялото напрежение от спречкването им бързо се изпари. Дори Габриел, който никак не обичаше пазаруването, сега си даде сметка, че му беше приятно да влиза с Киара по пъстрите магазинчета и сергии. Опиянен от уханието на косите й, той се отнесе в блянове за остатъка от деня — спокоен обяд, последван от приятна разходка обратно до хотела. Там, в прохладния сумрак на стаята им, Габриел щеше бавно да разсъблече Киара и да я люби на огромното легло. За един кратък миг той сякаш повярва, че е възможно цялото им минало да бъде изтрито, а всичките му мисии да останат завинаги в папките, събиращи прах в архивите на булевард „Цар Саул“. Но бдителността му не се притъпи — онази инстинктивна, постоянно гнетяща го бдителност, която никога не му позволяваше да се отпусне напълно на обществено място. Тя го принуждаваше да скицира мислено всяко преминаващо в полезрението му лице на претъпкания пазар. И тъкмо тя го накара да застине намясто пред ресторанта на Уелингтън Стрийт. Киара игриво го дръпна за ръката. След това го погледна в очите и осъзна, че нещо не е наред.

— Имаш вид на човек, който е видял привидение.

— Не привидение, а „мъртвец“.

— Къде?

Габриел кимна към човек, облечен в сиво вълнено палто.

— Ето там.