Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (45)

45.
Сейт Джеймс, Лондон

Картината влезе в залата доста след началото — като красавица, която отива на парти със закъснение. До този миг партито беше доста скучно, а красивата девойка разведри атмосферата. Оливър Димбълби изправи гръб на стола си. Джулиан Ишърууд оправи възела на вратовръзката си и смигна на едно от момичетата на телефоните.

— Артикул двайсет и седем, картина на Тициан! — с меден глас оповести Саймън Менденхол, главният аукционер на „Кристис“. Саймън беше единственият човек в Лондон със слънчев загар. — Да започнем от два милиона?

Тери О’Конър, последният ирландски магнат, чиито пари не бяха свършили, направи първото предложение. Трийсет секунди по-късно цената вече бе скочила на шест и половина милиона паунда. Оливър Димбълби се наведе към съседа си отдясно и прошепна:

— Все още ли смяташ, че ще е обичайно наддаване, Ники?

— Още сме в началото на пистата — тихо отвърна Лавгроув. — А дочувам, че има силен насрещен вятър на финала.

— На твое място отново бих проверил прогнозата за времето, Ники.

Наддаването стигна до застой на седем милиона. С леко почесване по носа Оливър вдигна цената на седем и половина.

— Копеле — изръмжа Лавгроув.

— Винаги можеш да разчиташ на мен, Ники.

С включването на Оливър безумството започна отново. Тери О’Конър упорито наддаваше над всяко предложение, но и другите участници не се отказваха. Ирландецът свали своята табелка на дванайсет милиона, но именно в този момент Ишърууд се включи по случайност, тъй като Менденхол погрешно възприе неговото покашляне за предложение за дванайсет и половина милиона паунда. Но това нямаше кой знае какво значение. Секунди по-късно един от телефонните играчи накара залата да ахне, предлагайки петнайсет милиона. Лавгроув извади мобилния си телефон и набра номер.

— Как е положението? — поинтересува се господин Хамдали.

Лавгроув му описа разпределението на силите. Още докато говореше, сумата вече бе нараснала на шестнайсет милиона след ново предложение от Тери О’Конър.

— Господин О’Конър се мисли за силов играч, нали?

— За първенец на университета по бокс в полусредна категория.

— Да пласираме един здрав ъперкът в брадичката му тогава?

— Колко здрав?

— Колкото да усети, че играем сериозно.

Лавгроув привлече вниманието на Менденхол и вдигна два пръста.

— Имаме предложение за двайсет милиона. Идва от залата, от господин Лавгроув. Правилно ли дочух двайсет милиона и петстотин хиляди отнякъде?

Правилно бе дочул. Предложението бе на Джулиан Ишърууд. Тери О’Конър мигновено реагира и вдигна цената на двайсет и един милиона. Телефонен участник контрира с двайсет и два. Втори се обади с предложение за двайсет и четири, последван от трети, предлагащ двайсет и пет. Менденхол се извиваше като танцьор ту насам, ту натам. Наддаването се превръщаше в борба на живот и смърт, каквато бе и неговата цел. Лавгроув вдигна телефона до ухото си и каза:

— Нещо тук ми намирисва.

— Направете ново предложение, господин Лавгроув.

— Но…

— Моля, направете ново предложение!

Никълъс постъпи, както му наредиха.

— Цената сега е двайсет и шест милиона, предложени от господин Лавгроув. Някой иска ли да предложи двайсет и седем?

Лиса вдигна ръка от масата с телефоните.

— Има предложение за двайсет и осем по телефона. Двайсет и девет от дъното на залата. Трийсет. Трийсет и един милиона от господин О’Конър. Трийсет и два. Трийсет и три. Не, няма да приема трийсет и три и половина, очаквам трийсет и четири. И ми се струва, че ще ги предложи господин Ишърууд. Прав ли съм? Да, прав съм. Вече имаме оферта за трийсет и четири милиона от господин Ишърууд в залата.

— Вдигнете цената отново — каза Хамдали по телефона.

— Не бих ви посъветвал…

— Вдигнете цената отново, господин Лавгроув, или моят клиент ще си намери друг съветник, който да го стори.

Лавгроув даде знак, че предлага трийсет и пет милиона. В рамките само на няколко секунди телефонните участници повишиха цената на четиридесет милиона.

— Вдигнете цената отново, господин Лавгроув.

— Но…

— Вдигнете цената!

Менденхол прие офертата на Лавгроув за четиридесет и два милиона лири.

— Вече имаме предложение за четиридесет и три по телефона на Лиса. Четиридесет и четири при Саманта. Четиридесет и пет при Синтия.

В този миг настъпи затишието, което очакваше Лавгроув. Той погледна Тери О’Конър и разбра, че се е отказал от борбата. След това попита Хамдали:

— Доколко е сериозен клиентът ви в желанието си да притежава тази картина?

— Дотолкова, че да предложи четиридесет и шест.

Лавгроув даде знак на аукционера.

— Цената сега е четиридесет и шест, повиши я господин Лавгроув в залата — каза Менденхол. — Дали някой ще предложи четиридесет и седем?

От масата с телефоните Синтия заръкомаха, сякаш сигнализираше на спасителен хеликоптер.

— Имаме ги от Синтия на телефона. Четиридесет и седем милиона лири.

Други телефонни обаждания не последваха.

— Да приключваме ли? — попита Никълъс събеседника си.

— Да — каза Хамдали.

— Колко?

— Клиентът ми харесва кръгли числа.

Лавгроув вдигна вежда и даде знак с пет пръста.

— Вече имаме предложение за петдесет милиона лири — обяви Менденхол. — Петдесет милиона от залата за платното на Тициан. Ще предложи ли някой по-висока цена? Последна възможност. Това ли е всичко? Край на наддаването.

* * *

След като Менденхол удари с чукчето, тълпата ахна и зашумя възбудено. Лавгроув не можеше вече да чува добре господин Хамдали, понеже Оливър Димбълби крещеше нещо в другото му ухо. Последваха ръкостискания със загубилите, задължителният флирт с пресата, която се опитваше да разбере самоличността на купувача, и дългото изкачване до кабинетите на „Кристис“, където служителите подготвиха официалните документи със сериозността на погребални агенти. Вече наближаваше десет вечерта, когато Лавгроув най-сетне разписа и последния документ. Когато излезе от „Кристис“, срещна Оливър и другите, които се мотаеха по Кинг Стрийт. Те му предложиха да иде с тях в „Нобу“, за да хапнат пикантни рулца с риба тон и да видят най-новия руски талант.

— Ела с нас, Ники — изрева Оливър въодушевено. — Ела да погуляеш в компанията на своите английски братя. Прекалено много време прекарваш в тази Америка. Вече не умееш да се забавляваш, както преди.

Лавгроув за миг се изкуши да тръгне с тях, но знаеше, че гуляят най-вероятно ще завърши зле. Затова ги изпрати до такситата и се отправи към хотела си пеша. Минавайки по Дюк Стрийт, забеляза как някакъв мъж излезе от Мейсънс Ярд и се качи в очакваща го кола. Мъжът бе среден на ръст и жилав. Колата беше лъскав ягуар, който отдалеч миришеше на британското правителство. На държавен чиновник приличаше и симпатичният среброкос мъж на задната седалка. Никой в автомобила не обърна внимание на преминаващия Лавгроув, ала въпреки това той остана с неприятното усещане, че вътре се смеят за негова сметка.

Това усещане го бе споходило и по време на търга, в който той преди малко бе изиграл главната роля. Тази вечер някой бе изигран. В това Лавгроув беше сигурен. И изпитваше опасението, че това е бил неговият клиент. Не че самият Лавгроув щеше да изгуби нещо от това. Той бе спечелил няколко милиона паунда с неколкократно вдигане на ръка. Това бе съвсем нелош начин да си изкарваш хляба, помисли си Никълъс. Може би в крайна сметка трябваше да приеме поканата на Оливър за след аукционен гуляй. Или всъщност не, каза си той, когато сви по „Пикадили“, вероятно бе сторил по-добре, оттегляйки се. Вечерта несъмнено щеше да завърши зле. Особено щом в гуляя участваше Оливър.