Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (46)

46.
Лангли, Вирджиния

Три дни по-късно уважаваната аукционна къща „Кристис“, намираща се на Кинг Стрийт в лондонския квартал Сейнт Джеймс, депозира в цюрихския клон на Трансарабска банка сумата от петдесет милиона британски паунда — без комисионите, данъците и многобройните банкови такси за трансакция. Точно в 14,18 часа лондонско време в „Кристис“ получиха потвърждение за осъществения банков превод. В същата минута съобщението пристигна и в подземния оперативен център на ЦРУ, известен като Рашидистан и предизвика бурни възгласи, които отекнаха из коридорите на цялата американска разузнавателна общност и дори в Белия дом. Празненството обаче не продължи дълго, понеже имаше още много работа за вършене. След всички изминали седмици, изпълнени с труд и тревога, операцията на Габриел най-сетне бе дала първите плодове. Беше дошло времето за жътва. А след жътвата, ако речеше Бог, щеше да дойде и времето за празнуване.

Парите останаха един ден в Цюрих, а след това поеха към централата на Трансарабска банка в Дубай. Всъщност не всички. Два милиона паунда бяха прехвърлени по сметката на Самир Абас в малка частна банка на Талщрасе в Цюрих. Абас бе наредил няколко солидни дарения за ислямски групи и благотворителни дружества, сред които Световният ислямски фонд за справедливост, Инициативата за свободна Палестина, Центровете за изследване на исляма, Ислямското общество на Западна Европа, Световната ислямска лига, Институтът за юдео-ислямско помирение. Последният беше фаворит на Габриел. Освен това Абас бе заделил за себе си доста щедър консултантски хонорар, който по някаква причина бе решил да изтегли в брой. Друга част от парите той беше дал на имама в джамията, която посещаваше. Също така немалко пари бе скрил в килера на апартамента си в Цюрих — действие, което бе запечатано от камерата на собствения му компютър и излъчено на гигантските екрани в Рашидистан.

Поради подозираните връзки между Трансарабска банка и глобалното джихадистко движение, служителите в Лангли и Агенцията за национална сигурност вече се бяха запознали със счетоводните книжа на банката. Същото бяха сторили и експертите по финанси на тероризма към Държавната хазна и ФБР. В резултат на това Габриел и екипът на Рашидистан успяваха да следят движението на средствата към редица фалшиви корпорации и фондации — всичките набързо регистрирани в страни с либерална юрисдикция в дните след срещата на Надия с шейх Марван бин Тайиб в Неджд. Бързината, с която парите се придвижваха от сметка в сметка, беше знак, че мрежата на Рашид е далеч по-усъвършенствана, отколкото предполагаха нейните размери и относителната й младост. Освен това, служителите в Лангли с тревога установиха, че мрежата вече се е разраснала далеч отвъд пределите на Близкия изток и Западна Европа.

Редица бяха доказателствата за световния мащаб на дейността на Рашид. Триста хиляди долара се бяха появили изневиделица в сметката на една транспортна фирма в Сиудад дел Есте, Парагвай. Петстотин хиляди долара бяха изплатени на строителна фирма в Каракас. А осемстотин хиляди долара бяха насочени в сметките на консултантска интернет компания от Монреал, собственост на алжирец, който имаше стари връзки с „Ал Кайда в ислямски Магреб“. Последното банково плащане в размер на два милиона долара беше за „Кю Ти Си Лоджистикс“ — посредническа агенция за превоз на товари и комисионерски услуги със седалище в емирство Шарджа в Персийския залив. Броени часове след трансфера на парите екипът в Рашидистан вече подслушваше телефоните на „Кю Ти Си Лоджистикс“ и анализираше целия им обмен на информация през последните три години. Същото се отнасяше и за интернет фирмата от Монреал, макар че физическото наблюдение на алжиреца бе делегирано на Канадската служба за сигурност и разузнаване. Габриел протестираше срещу въвличането на канадците в разследването, но мнението му бе пренебрегнато от Ейдриън Картър и неговия нов приятел в Белия дом Джеймс Маккена. Това бе просто една от множеството битки, малки и големи, които Габриел щеше да изгуби, докато операцията постепенно се изплъзваше от пръстите му.

С постъпването на все повече разузнавателна информация в оперативния център, екипът си съставяше все по-ясна и актуална представа за терористичната мрежа, превъзхождаща многократно първоначалната схема, изготвена от Дина и екипа на Габриел след атентатите. На всеки няколко дни Маккена се отбиваше в Рашидистан, за да се наслаждава на прогреса, същото правеха и членовете на различни комисии към Конгреса, занимаващи се с разузнаване и вътрешна сигурност. А през един снежен следобед към края на февруари Габриел забеляза и самия президент, застанал на горната платформа заедно с директора на ЦРУ и Ейдриън Картър. Президентът бе видимо доволен от видяното. Делото беше благородно, интелигентно и перспективно. Символ на партньорство между исляма и Запада срещу силите на екстремизма. Триумф на силата на разума над бруталната сила.

Операцията, дело на Габриел, бе истинско произведение на изкуството, но въпреки това все още не успяваше да доведе, до каквито и да е сигурни данни за местонахождението на стратега или идеолога на новата терористична мрежа. Именно затова Габриел бе толкова изненадан, когато до него започнаха да достигат слухове за предстоящи арести. На следващия ден той зададе директно въпроса на Ейдриън Картър в звукоизолираната стая.

Картър цяла минута преподреждаше книжата в някаква папка, преди накрая да потвърди, че слуховете са верни. Габриел почука по зелената табелка на врата си и попита:

— Това нещо дава ли ми право на мнение?

— Боя се, че ти дава.

— На път си да допуснеш грешка, Ейдриън.

— Няма да ми е първата.

— С екипа ми посветихме много време и усилия, за да подготвим тази операция. А сега вие ще провалите всичко, само и само да заловите няколко дребни риби.

— Боя се, че ме вземаш за другиго — каза безучастно Картър.

— За кого?

— За някого, който има власт да взема големите решения. Аз съм заместник-директор на оперативния отдел на Централното разузнавателно управление. В тази сграда има по-висши хора от мен. В другите държавни агенции имам редица амбициозни конкуренти, заемащи същата длъжност. Над мен са директорът на националното разузнаване, конгресните комисии и разбира се, Джеймс Маккена. А над всички тях е президентът.

— Ние сме шпиони, Ейдриън. Не се занимаваме с незначителни арести. Спасяваме животи. Трябва да бъдеш търпелив, също като неприятелите ни. Ако продължиш да им даваш пари, ще се движиш с една крачка пред тях в продължение на години. Ще ги наблюдаваш. Ще ги подслушваш. Ще ги принуждаваш да губят ценно време и усилия в планиране на атентати, които така и няма да осъществят. И ще правиш арести само в краен случай, само когато е необходимо да се предотврати взривяването на бомба или свалянето на самолет.

— В Белия дом разсъждават другояче — възрази Картър.

— Значи, решението е политическо?

— Предпочитам да не обсъждам причините за него.

— Ами Малик?

— Малик е само слух. Малик е догадка на Дина.

Габриел изгледа Картър скептично.

— Едва ли го вярваш, Ейдриън. Именно ти беше първият, който изказа мнението, че атентатите в Европа са замислени и осъществени от човек, обучаван в Багдад.

— И още смятам така. Но целта на настоящата операция не е да се издири този човек. Целта е да разбием самата терористична групировка. Благодарение на вашата помощ ние имаме предостатъчно доказателства, за да приберем поне шейсет членове на групировката в десетина държави. Кога за последно някой е арестувал шейсет от лошите наведнъж? Постижението е удивително. И заслугата за него е твоя.

— Да се надяваме, че ще приберете правилните членове на мрежата. В противен случай ще има следващи атентати. Нещо повече, така може да тласнете Малик и Рашид да ускорят осъществяването на плановете си.

Картър започна да разгъва един кламер, сигурно последния в Лангли, но не каза нищо.

— Замислял ли си се как ще се отрази това на сигурността на Надия?

— Възможно е Рашид да я заподозре заради времето на арестите — призна Ейдриън. — Именно затова възнамеряваме да я предпазим с поредица от режисирани „изтичания“ на секретна информация в пресата.

— Каква информация?

— Според която арестите са кулминацията на дългогодишно разследване, започнало още по времето, когато Рашид е бил в Съединените щати. Вярваме, че с това ще събудим вътрешни подозрения в ядрото на групировката и така ще парализираме дейността й.

— Наистина ли вярвате в това?

— Поне се надяваме — отвърна Картър без капчица ирония в гласа.

— Защо никой не се е консултирал с мен, преди да се вземат тези решения? — попита Габриел.

Картър вдигна кламера, вече напълно изправен.

— Тъкмо това правим в момента.

Това бе последният им разговор за следващите няколко дни. Ейдриън се задържаше предимно на седмия етаж, докато Габриел прекарваше по-голямата част от времето си, организирайки изтеглянето на своите хора от полева дейност. Към края на февруари Управлението вече бе поело цялото физическо и електронно наблюдение на Надия ал Бакари и Самир Абас. В операцията за Габриел не бе останало нищо, с изключение на две празни обезопасени къщи — едната в селцето северно от Париж, а другата на брега на Цюрихското езеро. Ари Шамрон реши да задържи Тревил, но нареди къщата в Цюрих да бъде освободена. Киара се зае да оправи цялата документация, след което отлетя за Вашингтон, за да е близо до Габриел. Двамата се настаниха в апартамент на Тънлоу Роуд, собственост на Службата, буквално срещу руското посолство. Картър им изпрати двама наблюдатели, за всеки случай.

Откакто Киара пристигна във Вашингтон, Габриел значително съкрати часовете, които прекарваше в Рашидистан. Появяваше се в Лангли за сутрешното съвещание на висшите служители, след което няколко часа наблюдаваше работата на анализаторите на данни и специалистите по извличане на знания от данни, преди да се прибере при Киара за обяд. След това, ако времето беше хубаво, двамата излизаха по магазините или се шляеха безцелно по спокойните улички, увлечени в разговор за бъдещето. Понякога сякаш просто продължаваха разговора, прекъснат от атентатора в Ковънт Гардън. Веднъж Киара дори повдигна въпроса за предложението на Джулиан Ишърууд Габриел да работи в галерията му.

— Помисли си — каза тя, когато той възрази. — Само това те моля, скъпи. Просто си помисли.

На този етап обаче Габриел можеше да мисли единствено за безопасността на Надия. С одобрението на Картър той прегледа плановете на Управлението за дългосрочната защита на Надия и дори участва в изготвянето на информацията, която щеше да „изтече“ в американската преса. Но най-вече водеше неуморна кампания от бюрото си в Рашидистан за предотвратяване на арестите — обясняваше на всички, че поддавайки се на политическия натиск, Управлението е пред прага на катастрофален гаф. Ейдриън престана да посещава събранията, на които присъстваше Габриел. Нямаше смисъл. Белият дом бе издал нареждане Картър да подготви ударите. В момента той поддържаше непрекъснат контакт със свои приятели и познати в десетина държави, координирайки предстоящата най-мащабна в историята акция срещу джихадистки воини след падането на Афганистан.

В една петъчна вечер към края на март Габриел дръпна Картър настрана и го уведоми, че възнамерява да напусне Вашингтон и да се върне в Европа. Ейдриън му предложи да остане още малко, за да не изпусне голямото представление.

— Кога започва то? — мрачно попита Габриел.

Картър погледна часовника си и се усмихна.

* * *

Броени часове по-късно плочките домино започнаха да падат една след друга. Това ставаше с такава бързина, че пресата не смогваше да отразява развитието на събитията.

Първите арести бяха извършени в Съединените щати, където спецчастите на ФБР осъществиха поредица от координирани акции в четири града. Една от тях бе срещу клетката на египтяните в Нюарк, която замисляше да дерайлира влак на „Амтрак“ за Ню Йорк. Другата беше клетката на сомалийците в Минеаполис, която бе планирала химически атентати срещу няколко офис сгради в центъра на града. Ударена бе и клетката на пакистанците в Денвър, която подготвяше изтреблението на стотици невинни жители посредством координирани атаки на посещавани спортни съоръжения. Най-непосредствена опасност обаче създаваше клетката във Фолс Чърч, Вирджиния, където шестимата членове бяха вече готови да ударят центъра за посетители към Капитолия. На един от техните компютри агентите на ФБР откриха снимки на туристи и деца, чакащи на опашка да влязат. Друг заподозрян наскоро беше платил наем за отдалечен склад, в който бе започнал да прави бомби. Парите бяха получени от клетката на алжирците в Монреал, които бяха арестувани по същото време, заедно с още осмина чужди поданици на Канада.

В Европа акцията бе дори по-мащабна. В Париж терористите бяха замислили да ударят Айфеловата кула и музея „Д’Орсе“. В Лондон мишените бяха Колелото на хилядолетието и Парламентарният площад. А в Берлин се подготвяше масов удар срещу посетителите на Мемориала на холокоста в близост до Бранденбургската врата. В Копенхаген и Мадрид, вече атакувани при първата вълна атентати, бяха създадени нови клетки. Такива бяха създадени и в Стокхолм, Малмьо, Осло и Рим. Навсякъде из Стария континент се замразяваха банкови сметки и се закриваха фирми. И всичко това благодарение на парите на Надия.

Един по един премиери, президенти и канцлери започнаха да излизат пред медиите, за да оповестят публично предотвратяването на огромни трагедии. Американският президент се изказа последен. С решителна интонация той обяви, че е била елиминирана най-сериозната заплаха след атентатите от 11 септември. Освен това намекна, че предстоят още акции. Когато журналистите го помолиха да поясни как са били идентифицирани клетките, той отклони въпроса към своя старши съветник по въпросите на контратероризма Джеймс Маккена, който отказа да даде отговор. Вместо това категорично подчерта, че пробивът е бил постигнат, без да се прилагат тактически прийоми, използвани от предишната администрация. „Тероризмът се е развил — обяви Маккена. — Ние също.“

На следващата сутрин „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ публикуваха пространни материали, според които постигнатият успех бе плод на десетгодишно сътрудничество на разузнавателни и правоохранителни институции. В добавка и в двата вестника имаше редакционни коментари, възхваляващи „модерния подход на президента в борбата срещу глобалния екстремизъм“. По-късно същата вечер по дискусионните студиа на телевизиите представителите на опозиционната политическа партия изглеждаха умърлушени. Президентът не само бе елиминирал опасна терористична мрежа, отбеляза един известен коментатор, но беше си осигурил още четири години начело на държавата. Президентската надпревара за изборите през 2012 г. бе приключила. Беше време да се мисли за следващата — през 2016 г.